01-06-2004

той го потвърди в пространно интервю в софийски всекидневник. По правилата за гласуване на подобно предложение са необходими две рецензии за творчеството на кандидата. Предложено е на проф. Чавдар Попов и на проф. Христо Харалампиев, който е скулптор и освен това председател на Съюза на художниците. И двамата са отказали, а в прибавка, като ирония, г-н Харалампиев е препратил просителите към Иван Славков и Хачо Бояджиев, също професори (?) и събутилници на кандидата. (Забележка за незнаещите: Иван Славков-Батето се води почетен професор в Киевския университет.) Отказът сигурно е предизвикал огорчението на Светлин Русев, предложил кандидатурата на Вежди Рашидов, та сам се е наел с доста неблагодарната задача да стане рецензент на колегата си. Вторият, който е решил да услужи на Рашидов, е поетът Стефан Цанев, “известен” като тънък ценител на ваятелското изкуство и голям специалист по история на българското пластическо изкуство. Господинът е известен и с друго – той винаги е на разположение и винаги е готов да даде дълбокомислен съвет по всякаква тема от нашия катадневен живот. Покойният художник Атанас Яранов-Шаро наричаше подобен тип хора всичкоправисти и добавяше, че това е синоним на нищоправисти.

Новата кандидатура внезапно ни пренесе година по-рано, когато се обсъждаше листата за бъдещите академици от територията на изкуството. Тогава на последния етап на одобрение, т.е. в много тесен селекционен кръг се промъкват външни внушения и академици станаха Светлин Русев и Антон Дончев. Които, трябва да се подчертае, не са в челото на списъка, оглавяван от композитора Лазар Николов.

Тогава, преди година време решихме, че подобна намеса в работата на инак автономната БАН (?) е само епизод, който няма да роди рецидив. Не познахме! Очевидно бяхме припокрили упорития стремеж към автономност и независимост на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, редовно напомнян при отпускане на годишния бюджет, с възприемания по инерция авторитет на БАН и презумпцията за независимост на академията от всякакви политически, корпоративни и пр. внушения. По-неприятното е друго – в момент, в който би трябвало неправителствените организации и сдружения да придобиват по-висока относителна тежест в обществения ни живот, точно най-старите институции на България упорито, вече втора година дават обратен пример. Кандидатурата на г-н Рашидов, очевидно, е лансирана чрез сложна комбинация от лични и корпоративни, а защо не и чисто политически комбинации, които на гърба на БАН трябва да напомпат допълнителен авторитет на скулптора. Незаслужен! Защото Вежди Рашидов вече 15 години не е правил своя самостоятелна изложба в България и с нищо не е потвърдил слуховете за “голямото търсене”, за “многобройните изложби в чужбина”, за “търговския успех” на неговите пластики. В замяна на това г-н Рашидов, подобно на своя рецензент Стефан Цанев, е винаги на разположение при даване на мнения по всякакви въпроси от потока на деня. Приятелските му медии го превръщат в “глас на народа”, в изразител на обществените настроения. Без да питат този народ и това общество дали са съгласни с подобен говорител!

Всичко това може да се обобщи с едно-единствено понятие – манипулации. БАН, уви, също попадна под тяхна власт.