30-05-2004

Като видях статията на Дитер Кронцукер в последния брой на близкия до християндемократите германски вестник ”Райнишер меркур”, се сетих за скорошния опит на д-р Хайнц Брам, един доказан приятел на България, да представи в ”Медиапул” българо-германските отношения като едно ново патньорство, изчистено от сълзливите спомени за докараната ни от Немско царска династия или за гедерейската прехласа но Черноморието.

Разбира се, статията и нейният автор ведната бяха оплюти във форума като ”blizyk do CDU (ne samo do Filip Dimitrov)”, ”много отблъскваща статия започвам да охладнявам към германците”, ”направо лицемерна” и т.н.

На всички тези, за които Западът и световната конспирация са виновни, че не знаят достатъчно за България (чунким ние сме се постарали да излезем извън ”Балкантурист”-кото меню), предлагам статията на Кронцукер. Давам си ясна сметка и за всички неточности и пропуски в нея (като тази, че св. Кирил бил изнамерил азбуката в Рилския манастир). Но в същото време я приемам не като доказателство на твърдението “Ей видиш ли, колко са тъпи тия, западняците!”, а като личен поглед, който не пропуска да жегне нашенските тарикатлъци, но пък не подминава и хубавото. Поглед, за който двойката Симеон+Първанов наподобява безумния архитектурен облик на София, но който чете Пловдив като красива и интригуваща книга.

Дитер Кронцукер е известен германски телевизионен журналист, автор на много репортажи от различни точки на планетата.

Драгомир Иванов, Бон

Преминаването през България струва на шофьора време и пари. Разговорите с митничарите наподобяват преговори за таксите, допълнителните осигуровки и гаранцията. Ако влизате откъм Румъния, се прибавя и дезинфекцията, навярно понеже хигиената в съседната страна е съмнителна, както и таксата за ферибота, тъй като границата почти изцяло минава по Дунав. Заплащането става в евро, вече обичайна валута в двете страни, които искат рамо до рамо да влязат в Европейския съюз през 2007. “Доскоро в Европа!”, ни подвиква българският граничен служител на не особено безакцентен немски.

Влизаме в България през най-външния североизтъчен ъгъл, от Калафат за Видин. Две пристанища, разположени едно срещу друго, са всъщност един чифт градове, често срещан по дългото 470 километра долно течение на Дунав. И една опозиция, която рядко е била приятелска в историята на двете страни, история предимно на войни. До средата на ХІХ век, до освобождаването на българите от турско, Видин с крепостта ”Баба Вида” е бил преден военен пост на Османската империя срещу дунавската монархия, една порта към Ориента.

На мен градчето още ми се вижда ориенталско със сергиите на пазара, които влизат и в руините на крепостта. В действителност българите се борят с ориенталската си репутация, която им се окачва и до днес.

По пътя от Видин за София, столицата на България, стопаджии търсят възможности за пътуване. Както се оказва по-късно, това е обичайнен начин за придвижване в страната, практикуван от студенти до селяни. Качваме един добре облечен млад мъж, който се оказва офицер. Той смята приемането на страната си в НАТО на срещата на съюзниците в Истанбул през май 2004 за особено значимо по две причини: ”То ни интегрира още по-силно в Запада и възпрепяства балканизирането на Европа”.

Пътят към София е осеян със строителни площадки, обозначени със звездите на син фон. С помощи от Европейския съюз се строят транзитни отсечки, които свързват страната със съседите й. Приоритетен проект е Коридор номер 8, който трябва да свърже Черно с Адриатическо море. Но президенът и премиерът на България са решени преди всичко да изпълнят клаузите, които трябва да вкарат стрната в ЕС през 2007. Едно едва ли не свръхчовешко усилие в страна, чиято икономическата структура и външната търговия бяха насочени изключателно към СССР.

Двамата политици образуват странна двойка. Премиер в момента е Симеон фон Заксен-Кобург унд Гота, син на последния цар Борис III. Президент е Георги Първанов, чиста проба социалист. На неравностойната двойка отговаря и градският облик на София, куриозно съжителство на социалистическа пищност и панелки, църкви от всякакъв стил и няколко оцелели образци на живописната архитектура, възникнала след изтеглянето на турците, както и на последвалата след това инвазия на западния постмодернизъм.

Между някогашния комунистически Партиен дом, неокласическия  Царски дворец и неовизантийската огромна катедрала ”Александър Невски” се е разпростряла парвенюшката сграда на хотел ”Радисън”. Канцеларията на президента се засенчва от луксозния остров на хотел ”Шератон”, в чийто двор е най-старата църква в града. На Любен Мутафов всичко това хич не му харесва, камо ли цените в ”Шератон”. Това е тризвезден лукс на цени за пет звезди, ругае той.

Мъжът със спортен вид се е върнал за пръв път в родината на баща си през седемдесетте, след като е емигрирал през 1943. Като журналист в Радио ”Свободна Европа” в Мюнхен той е бил считан от комунистите за клеветник, и след промените е поискал малко да изчака, докато страната и хората се освободят от тинята на комунизма. Това според него още не е се е случило. Той симпатизира на цар Симеон, както мнозина други наричат премиера. Но смята, че мнозинството от политиците ги е грижа само за собственото им преуспяване, а не за благоденствието на народа.

Почти 60 години са минали, откакто Любен напуснал България като тийнейджър. В предубеждението си към хаоса на София той се чувствал прав, но по-късно, в родината на своето детство Пловдив, ревизирал глобаната си оценка. Пловдив е една природна хубост, разположена идилично на три хълма. Градът, на който някога име дал Филип Македонски, се чете като историческа книга: стадиони и форуми от Римската империя, джамии и бани от годините на османското господство, бляскавми градски къщи от националното възраждане.

Младежките спомени на Мутафов са се запечатали като филм в паметта му, затова и той прави сравнения. На централния площад имало пекарница и гостилница, сега има десет градински ресторанта и пет деликатесни магазина. Римският амфитеатър бил само развалина, а сега там се провеждат концерти и музиални фестивали. Старият град бе красив, ама комунистите го обградиха с панелни блокове, жалва се Мутафов. Почти не могъл да познае бащината си къща, толкова занемарена е днес. За сметка на това наоколо е пълно с млади хора, подхванали малък бизнес. Заключението от дълго отлаганото посещение: ”Дойдох, изпълнен с песимизъм, бях обаче изненадан положително от ревността, с която българите изграждат наново страната, и особено от радостта, с която младите гледат към бъдещето”. Качества, които отдавна натурализираният в Германия българин е смятал за изчезнали.

На Пловдив много му подхожда българската поговорка ”Расте, но никога няма да остарее”. Приветливите млади българи са превърнали площите на града в жилищни стаи на открито. Те не само обитават своя град, те го изпълват с живот и почти непрекъснато с музика. Тя почва от серенадата под прозореца, през арията на сцената, до чалгата, един вид поп-фолклор.

Стефан Малецов е диригент на пловдивската филхармония. Мъжът е на близо 50, работил е десет години в САЩ и сега инвестира спестеното във възстановянате но един малък дворец от ХІХ век. Елегантната му съпруга помага в изрисуването на фасадата. Двамата искат да направят от сградата място за срещи на музиканти и художници и се надяват присъединяването към ЕС да доведе със себе си и прилив от западни туристи. Стефан Малецов е убеден: ”Щом французите, германците и британците видят колко красиво е тук, тогава ще преоткрият и нашата култура”.

Един намек, че малката страна в предверието към Оиента столетия наред не е била възприемана истински от Европа. Не и когато един Димитров вероятно подпалва Райхстага или когато мутира в един комунистически диктатор. Не и когато в Рилския манастир, високо в планината, един Кирил изнамира кирилицата, не и когато Христина Морфова покорява оперните сцени на Европа или пък Петър Попангелов завладява ски пистите в Алпите.

Звездата на ски-спорта и баща му са посторили хотел в Боровец, зимен курорт недалеч от София. Сградата приятно се отличава от огромните хижи, посроени през социализма. Бащата на Попангелов иска да привличе и индивидуални туристи, които нямат страх от славата на ориенталска страна и се радват на ниските цени на хотелите и влековете. В непристъпните долини на планината с върхове и до 3000 метра, българската традиция и религия е преживяла дългото турско владичество.

Във величествения Рилски манастир попадаме на група туристи - американци от български произход. Въобще имам впечатлението, че в някои области американците са много по-силно представени от европейците. В Благоевград край границата с Македония например бе създаден американски университет, който зае помпозната сграда на довършено малко преди промяната училище на партията.

Дайън Стромър от ръководството на университета вижда задачата на висшето училище в обучаването на бъдещ демократичен елит и в смесването на студенти от редица балкански страни. По време на балканските войни е имало и напреженеие, когато младежи от Албания, Сърбия, България и Македония трябвало да работят заедно. Всеки от тях идвал с различна гледна точка. Но тук се научили един от друг на респект и на готовност за помирение.

Дайън Стромър ме извежда вечерта и ме води в един от многото градински ресторанти в Благоевград. Представя ми студент от Македония. Всъщност той не говори много добре български – българите гледат на македонците така, както Ирак при Садам гледаше на Кувейт, а именно – като на собственост. Търканията с Македония все пак намаляват с напредването на европейската интеграция. Или както казва външният министър Соломан Паси: ”Предизвикателствата на присъединяването към ЕС възпират конфликтите между малцинствата в България”.

Това много добре се вижда и по Черноморието. Там отново се заселват някои от турските семейства, които през 1989 е трябвало с хиляди да избягат заради кампанията по българизирането им. Както и говорещите български мюсюлмани в Рур, някога обиждани като чужди работници, помаците работят необезпокоявано в шарените си одежди по лозята и житните нивя. Само над 100-те хиляди роми, които също искат да получат нещо от туристическия наплив към морето, остават изолирани.

На Слъчнев бряг продължава да се строи мощно. Има хотели-крепости, които са приютявали някогашните граждани на ГДР, но също и кокетни сгради в българския стил на обновлението. В рибарския град Несебър, смесица от природа и история - наслада за очите, собственичката на подобно семейно хотелче ме поздравява с думите: ”В днешна България всички са еднакво добре дошли, само едните повече от другите”.

Публикацията подготви Драгомир Иванов