01-06-2004

Едно момче загина. Един град потъна в скръб. Един министър изпрати поздравителни телеграми... Четирима се качиха, един остана там, експедицията е успешна, цинизмът е тотален. Едно момче загина. Някой му беше казал, че може да се качи на Еверест без кислород, без шерпи, без опит, без аклиматизация, без подготовка, без радиостанция и без приятели. Качи се, но не можа да слезе. Една предизвестена смърт. Инициаторът на безкислородното изкачване захапа маркуча и се качи с кислород. Защото така е преценил. Защото е най-опитен. Защото така е по-лесно. Защото така е по-сигурно. За да получи титлата "първият българин, покорил два пъти Еверест". Честито, г-н Петков! Едно момче загина. Заради суетата на един човек. Николай е тръгнал 3 часа след Дойчин и Христо. Бил е с кислород. Тримата са били по различно време на върха. Пръв се качва и слиза Дойчин, след него Николай. Оставят Ицо след себе си. Сам. Без кислород. Без радиостанция. Христо не се прибира в лагера. На другия ден Дойчин взима кислород и го търси. За безкислородно може да се счита само изкачването на Христо. Но той загива. Строго секретната информация, грижливо пазена от пресаташето на експедицията. Само не знам защо... Нали като се върнат, ще излезе наяве. Нали колкото по-отвисоко се пада, толкова повече боли. Когато разбрах, че Христо не се е прибрал, краката ми се подкосиха. Когато разбрах, че Николай е бил с кислород, ми се доповръща... "Милкана, по-лошо е, отколкото можеш да си помислиш..." "Какво по-лошо, знам, че е бил с кислород..."
	Еверест от въздуха, вдясно се вижда и осемхилядникът Лхотце

"Милкана, разбираш ли какво значи това..."

"Да, разбирам, можел е да му помогне..."

"Милкана, Николай е тръгнал три часа след тях, разбираш ли..."

"Да, Пеци, разбирам... С кислород се върви по-бързо..."

"Милкана, оставили са го..."

Вече нищо не разбирам. Лошо ми е... Не мога нищо да правя... Гледам по цял ден в една точка... И приятелите не могат да ми помогнат... Защото и те са така...

Обадих се вчера на Петко по телефона. Исках да му кажа, че се чувствам много зле, че имам нужда от него, а вместо това го обвиних, че и той е виновен за случилото се с Ицо. Накрещях му се. Той се опита да се защити: "Милкана, не си права да ме обвиняваш... чуваш ли, не си права..." Не чувах... Връзката прекъсна, а аз се почувствах още по-гадно.

Сигурно, когато Петко е слязъл изтощен след изкачването си, им е казал нещо от рода на: "Хора, много е тежко... Разберете, с кислород е много тежко... Вижте, и времето се разваля, дайте да не правим глупости..."

Сигурно... Ех, Пеци, Пеци, нали отиде на тази експедиция, за да предпазиш някои хора от неразумни и необмислени действия. Мисията беше неуспешна...

Олег, който е бил на трекинга с експедицията, ми беше разказал една случка с една икона, която са закачили в палатката на Великден. На другия ден Петко намерил иконата паднала на земята. Много се уплашил и казал: "Това е страшно лоша поличба!" Не съм вярваща, не съм суеверна, но... Знае ли човек, може би все пак Някой се е опитал да ги предупреди...

Бях чела и бях слушала страховити неща за това, което се разиграва под Еверест. Как едни умират, а други продължават към върха и не спират да им помогнат, защото, ако се върнат с тях, няма да качат върха. Върха, за който са платили толкова пари. Мечтаният връх. Той. Еверест - една мечта. Еверест - радост и мъка. Еверест - възход и падение. Търговска стока, спортен стадион, препитание за едни, поле за изява на други. Панаир на суетата. И пари. Много пари. И какво ли още не.

Един приятел ми каза: "Всъщност това, което става под Еверест, не e ли същото, което става в самия живот... Само че на Еверест всичко е много изкристализирало, много ясно, много чисто и се развива много бързо..."

Всъщност да. Като на сцена. Ярко осветена сцена. Само че героите умират наистина... Чувала съм философията на Николай Петков, че "то там, горе, всеки си ходи самостоятелно и всеки сам се оправя"...

Чувала съм го и от други хора.

Откакто Христо загина, това се чува все по-често. Дали тези, които твърдят така, наистина го мислят, или сега се опитват някак си да замажат положението. За да не накърнят "авторитета" на "най-добрия алпинист" Николай Петков. За да не се лепне петно на българския алпинизъм. За да не се разлайвали кучетата.

След поредното подобно изказване на поредния специалист се обадих на жена му и й казах: "Ей, ако оня път Петко те беше оставил сама да се оправяш и си беше слязъл, мъжът ти пак ли щеше да мисли така!"

Защото на него самия просто няма какво да му кажа... Много е страшно, когато един преподавател мисли така. Много е страшно, когато и един завеждащ катедра мисли така. Защото освен преподаватели те са и възпитатели. И са длъжни да учат младите освен на това от коя страна да държат ледокопа и на някои други неща.

Един добър алпинист наистина трябва да може, ако се наложи, и сам да се оправи в планината. Трябва да може сам да взима адекватни решения. Но трябва да е отговорен както за своите действия, така и за хората, с които е.

Затова, уважаеми господа деятели, преподаватели, ръководители, капацитети и специалисти: Не ни карайте с вашите изявления да се срамуваме, че сме алпинисти. Не ни омърсявайте. Задръжте подобни мнения за себе си и не ни излагайте.

В разширения състав на експедицията имаше едно съвсем младо момче, Илиан от Троян. Беше добър колоездач, обаче "авторитетите" от неговото обкръжение му бяха втълпили, че е голям алпинист. Бяха го възпитавали в духа на "в планината всеки се оправя сам". По време на лагера на Памир, на слизане от връх Ленин, е бил много изтощен. В един момент е паднал в снега... Тончо го спаси. Всъщност тогава Тончо спаси доста хора...

Обаче поуки от това, което стана в Памир, не се извадиха. Преброи се колко хора са се качили и колко не. Направи се статистика.

Няколко месеца по-късно същото това момче загина в Словения. Беше съвсем младо - 18-годишно. Качвали са се с негов приятел по нормалния път към връх Триглав. Теренът бил труден и изисквал употреба на алпийски инвентар, а те нямали. Затова се наложило да се връщат. Другото момче имало проблем с котките - не можело да ги сложи, т.е. на практика нямало, а теренът бил заснежен и било рисковано слизането без котки. Илиан бил с котки, но казал на приятеля си "оправяй се някак си, в планината всеки се оправя сам". Хукнал надолу и... загинал...

"На тая височина никой не може да ти помогне..." (Кънчо Долапчиев, Аврам Аврамов и вече кой ли не...)

Става ми страшно само като си помисля какво ли щеше да стане с Петко, ако не беше направил изкачването с Човек. Да, качи се с кислород. Направи каквото можа в конкретната ситуация. Изнесоха багажа с шерпа и изградиха щурмовия лагер. Петко не учуди света. Нямаше и намерение да го прави. Но за пореден път доказа, че разбира планината. В това се състои разликата между него и останалите. Беше на точното място, по точното време, с точния човек.

Имал е сериозен проблем с кислородния апарат. Тогава шерпът Тенди му дал неговия. По-късно шерпът изпаднал в едно такова особено (по думите на Петко) състояние... И Петко му помогнал. Двамата са си помагали през цялото време, качили са се на върха заедно и са слезли заедно изтощени, но живи и здрави.

Покрай всички еверестки вълнения непрекъснато следя какво става по склоновете на Еверест и с другите експедиции. Как някой имал проблем и хората от няколко експедиции са се организирали и са го спасили, как италианците окуражавали по радиостанцията испанките и ги спасявали, как едната няколко пъти губела съзнание по парапетите към лагер II, а другата я свестявала... И как нашите балкански братя гърците направили масово изкачване и от север, и от юг и развели олимпийския флаг на Еверест. Е, да, качили са се с кислород. Но са били заедно на върха и изглеждат щастливи и доволни.

На фона на всичко това нашата трагедия изглежда още по-трагично.

"Радиостанцията не може да те спаси, тя е само за да кажеш - ехо, на върха съм." (Кънчо Долапчиев по телевизията)

Г-н Долапчиев, това обаче не е Западния гребен, където бяхте съвсем сами. Това е един от нормалните пътища на Еверест, където има още 20 експедиции, 80 палатки на лагер I и създадена цялостна организация. Да ви обяснявам ли, че ако някой е в беда, ще се обади на своите хора в базовия лагер, те веднага ще потърсят кои експедиции имат хора в близост. И има шанс да му се помогне...

Много често дори самото присъствие на друг човек може да ти вдъхне неподозирани сили. Особено ако той е от истинските хора. Но край Христо нямаше такъв.

Аз въпроси няма да задавам. Въпросите ги зададоха децата ми (Иван, Светльо и Петя, съответно на 9, 7 и 5 години). Бяха легнали в креватчетата и като никога кротуваха.

Иван: Мамо... намерили са го...

Значи, бяха разбрали. Ами да, толкова много се говори за това...

Мама: Баткото, който загина ли?

Иван: Да. А той беше ли ви приятел?

Мама: Да...

Иван: ...

Иван: А защо е умрял?

Петя изписка, натъртвайки на всяка дума: Защото там няма въздух!

Мама: Да. Бил е много изморен.

Петя: Заспал е и е замръзнал...

Мама: Да...

Петя: А защо не са го завели долу?!

Мама: Ами... нямало е кой да го заведе...

С кресливо и недоумяващо гласче Петя извика:

- А защо са го ОСТАВИЛИ?!

Дали в простата детска логика можеше да се впише обяснението, че над не знам си колко метра човешките закони спират да действат и започват вълчите... Дали в жалкия ни стремеж да се изплъзнем от неудобните въпроси, дали в страха си да не си навлечем случайно неприятности или да засегнем нечие "величие" не сме объркали вече дори елементарни понятия като "добро" и "зло", "светлина" и "сянка"?

Христо беше запазил в себе си чистата детска душа. И загина, устремен към светлината.

- - - - - -

* Милкана Русева е съпруга на изкачилия Еверест български алпинист Петко Тотев, също алпинистка, дъщеря на художника Светлин Русев и майка на три деца. Писмото й е получено по електронната поща в редакцията на вестник "7 дни спорт".