|
|
|
Г-н Кръстев ще се превърне
ли датата 1 май в "денят на разширяването" или ще си остане
"ден на труда"? За човек като Вацлав Клаус, това е първа
стъпка към изгубването на суверенитета на Чехия и нейната
културна идентичност, за други източноевропейци е поредният
край на прехода, може би последния край на прехода.
-
Първи
май, тази година е събота и това е хубаво за една дата, която
е едновременно и ден на труда, и ден на европейското
разширяване, и закриване на източноевропейския преход.
Има исторически дати, които
са
претоварени със символика и за това постепенно се
"тривиализират".
Ако през 1994 източноевропейците
бяха
запитани,
как ще се
|
 |
|
Иван Кръстев
Център за либерални стратегии |
чувстват в деня, в който влизат в Европейския съюз, те щяха да
изпеят “Ода на радостта”. След десет години, най-вероятно, ако
бъде направена анкета: “Знаете ли какво се е случило на 1
май 2004?”, убеден съм,че повечето хора
ще се
забравили, че това е деня на разширяването на ЕС. Но за мен 1 май
2004 е преди всичко ден на голямата неизвестност. Не
просто преходът
е свършил, а Източна Европа
е
изчезнала
като
специфична политическа реалност. Появила се е някаква друга
Европа, която е не просто по-голяма,
но и много
различна, една Европа, която е трудно да си представим, но в която
ни предстои да живеем.
Какво е това ново, което източноевропейците внасят в ЕС. Никога не
е имало толкова голяма подготовка пред някое друго разширяване на
съюза. Имам
чувството, че единствено появата на Варшавския договор е
допринесла толкова за промените в структурата и функционирането на
доскорошния западноевропейски клуб на богатите.
- В
социално-икономически план разликите между 15-те и новите 10 не
могат да бъдат сведени единствено до разликите в стандарта на
живот.
Източна Европа не познава социалната държава от западен
тип.
В
Източна Европа такава социална държава няма.
Тези
страни
имат спомени за социалистическата държава, след това имат спомен
за
липсата на държава, но държавата на благоденствието не е част от
опита на тези общества.
Идеята за солидарност конструирана от социалната държава,
която е пресечната точка между социалдемократи и християндемократи
в Европа не съществува в Източна Европа.
Волята за
консенсус, която е най-важната предпоставка за оцеляването на ЕС е
проблематична в много от новите членове. Мнозина на Запад се
страхуват, че разширяването ще “зарази” ЕС с вируса на
мажоритаризма. В дните на дебатите за новата европейска
Конституция този вирус за кратко се наричаше “полската болест”.
И
на трето място,
новите
членове и стария ЕС се различават в страховете си - 15те се
страхуват от
промяна,
поне 7 от 10-те се страхуват от статуквото. За бившите
комунистически страни форсираното икономическо развитие няма
алтернатива.
Политиката на компромиса, или дори умението да се прикрива
интереса зад компромиса е отнело дълги години в Западна Европа. В
Източна Европа тази политика не е имала възможност да се развие.
Не се ли получава така, че с присъдиняването към ЕС и с налагането
на чужди стандарти политиката в източната част на континента умира
преди да се е родила?
-
Присъединяването към ЕС много изкриви вътрешнополитическия процес.
Хармонизацията
с европейското законодателство като същностната черта на
присъединяването към съюза
не позволяваше на социалните интереси
да получат
пълно представителство и това допринесе за кризата на
политическото представителство, което наблюдаваме.
Появи
се и
усещането
за наранен суверенитет, нещо което е особено силно, не толкова в
Чехия, колкото в Балтийските страни,
които искат
точно толкова суверенитет, колкото са загубили през
39-та година. Чисто риторически обществата успяха лесно да
примирят приоритета ЕС
със страстта
за
суверенитет, но
ние не знаем
колко лесно ще бъде това примирение р рамките на ЕС.
Доколко примерно тяхното участие в европейските институции няма да
бъде подчинено на това непрекъснато и демонстративно да защитават
националния си интерес. Защото част от играта в ЕС е да се правиш,
че не защитаваш националния си интерес, дори когато
това е
единственото, с което се занимаваш.
И не на
последно място една социо-демографска разлика.
Западна Европа все повече започва да се превръща в емигрантско
общество, в мултикултурно общество, с 10-12% малцинства, които са
нови малцинства, хора, които са емигрирали наскоро. Ако погледнем
случая в нашата част от континента, Източна Европа продължава да
бъде общество, от което емигрират. Това създава две напълно
различни чувствителности.
Източна и
Западна Европа са две противостоящи си страни по отношение на
емиграционния дебат, движението на работната сила и
чувствителността към културни различия.Например,
когато се наблюдава дебата по отношение на исляма, за страни като
Франция, Великобритания и дори Германия това е вътрешен проблем.
За страни като Полша, Чехия и Унгария това е тотално външен
проблем. И независимо
от факта, че демографската структура на Източна Европа е силно
сходна с тази на Западна Европа ние наблюдавахме едни все
по-мултикултурни общества на Запад и все по-хомогенни общества на
Изток.
В момента на Запад е доста активен спорът възможна ли е социалната
държава или държава на благоденствието при мултикултурните
общества. Дава се примера със Швеция, където това е възможно, но
не толкова реално във Великобритания и напълно невъзможно в САЩ.
Как нова Западна Европа на мултикултурализма, този нов
мултинационален Европейски съюз ще запази тази система на
благоденствието. Възможно ли е да се запази?
-
Това е “дяволският въпрос за Европа”.
От една страна Западна Европа е остаряла. По тази причина Западна
Европа има нужда от нова работна ръка, Западна Европа има нужда от
емигранти, което означава че в следващите 10-15 години пазара на
труда се променя. От друга страна отварянето за емигранти веднага
създава голям проблем за социалната държава
и я прави икономически лукс, който никой не може да си позволи.
ЕС се оказа толкова важен политически проект, защото той
съчетава
либерализация на европейските икономики при запазване на важни
елементи на солидарната държава. В този смисъл ЕС е европейският
отговор на глобализацията.
Как ще проработи този модел е много трудно да се каже, но истината
е че от гледна точка на либерализация на пазара Източна Европа е
много по-либерализирана отколкото е Западна Европа. Един от
парадоксите на ЕС е, че когато Евросъюзът трябваше да препоръчва
модели на реформата, той препоръчваше същия този либерален модел
навън, който неодобряваше вътре. Това
е причината
Източна Европа
да
е
не
просто
по-проамерикански настроена,
но и по-американизирана
като
пазар на труда и корпоративна култура.
Повечето източноевропейски държави си представят,
че влизайки в ЕС ще повторят ирландския модела -
т.е. за петнадесет години да удвоят икономиката си. Немският
канцлер Герхард Шрьодер обаче предупреждава източноевропейците да
не намалват данъците си, Швеция също го подкрепя, както и доста
страни, които не искат публично да споделят притесненията си.
Какво да очакват тогава източноевропейците?
-
Преразпределението по отношение на Източна Европа няма да бъде
такова каквото е било по отношение на Гърция или Португалия.
Ирландия пък е един модел, който е красив, но е много трудно да
бъде повторен. Най-малкото поради факта, че всички ирландци
говорят английски език.
Новите
членки не могат да си представят своето бъдеще, ако го търсят в
миналото на сегашните страни членки.
Другото, което се е променило поне за мен в Европа е, че ако ЕС
беше създаден
като
отговор на въпроса как да предотвратим една нова война в Европа,
някъде през 70-те години ЕС започна да отговаря на въпроса как да
осигурим благоденствие на Европа. Създаде се един силен вътрешен
пазар, което направи Европа много по-малко зависима от
международната конюктура.
Това обособяване прави така, че ЕС започва да се
мисли все повече и повече като стратегическа общност, което
отговаря на проблеми на сигурността, а не просто на икономически
предизвикателства. Как ще изглежда този общ отговор? Как Европа ще
изглежда като стратегическа общност, която вече не защитава
територията, а защитава интереси? Това са все въпроси
на
които тепърва ще се отговаря.
Не се ли опитва в момента ЕС, или по-скоро отделни интелектуални
среди да заменят икономическта гравитация, с културна?
-
Въпросът, който измъчва
всички тези, които искат ЕС да бъде нещо повече от съюз на държави
е въпроса как е възможно европейско публично пространство при
условие, че
гражданите
на Европа говорят различни езици и участват в различни дебати.
В крайна сметка основният
патриотизъм е националния патриотизъм, а общо европейски
патриотизъм, независимо как е деклариран, е трудно определим.
Това
кара представители на
европейската интелектуална класа
да се опитат
да изградят ЕС по модела на САЩ от времето на създаването на
американската конституция. Според тях на
ЕС
предстои това,
което са направили американците, в годините веднага след
американската революция. Там отново става дума за една общност от
хора, които говорят различни езици, да не забравяме, че английският
много късно става общ език. Второ става дума за 13-те щати, които
имат много различни интереси, много различна история и това което
ги обединява е всъщност антиевропеизма. Това, което ги обединява е
отхвърлянето на Европа като политически и социален модел. Така че
писмото на 7-те, статиите на седемте (на 31 май миналата
година интелектуалци като Юрген Хабермас, Жак Дерида, Умберто Еко
и
други
призоват за създаването на една "атрактивна, дори заразителна
визия за Европа" в отговор на подкрепата на 8-те източноевропейски
страни за операциите на Вашингтон срещу Ирак), бяха замислени като
опит да бъде създаден особен европейски патриотизъм, базиран почти
изцяло на антиамериканизма - т.е. Европа да се мисли като
алтернативата на Америка, като не-Америка. Този тип стратегия
според мен обаче има своите ограничения. Първото от тях е
стратегическо. Това, което е добро за изграждане на културна
идентичност става проблемно, когато стане ясно, че Европа има
нужда от Америка, не само в икономически, но преди всичко и във
военно-стратегически план. Нещо повече - има една особеност с
външната политика на ЕС, която започва да става все по-очевидна.
Европейският съюз е изключително силен и изключително
привлекателен, когато може да предложи членство. Когато той не
може да предложи това членство, влиянието на ЕС силно намалява.
Затова парите, които ЕС изразходва в места като Палестина (парите
изразходвани там са огромни, съпоставими само
с
парите, които се изразходват по отношение на Балканския регион),
или дори в Африка, по странен начин не му носи никакво влияние. ЕС
е много силен когато моркова е и тояга, когато възможността за
членство е налично. Само че когато става ясно, че страната няма да
става член на ЕС изведнъж се оказва, че няма европейски модел,
които да бъде изнесен. Защото нито социалната държава,
нито
пък културата на компромиса и съгласието са толкова лесно
приложими извън европейския контекст.
Когато говорим за култура обаче трябва да спомен и нещо друго.
Колкото повече в Европа религията отстъпва като важен политически
фактор, толкова религията става по-важна извън Европа. Това е
вярно за Близкия Изток, но това е вярно и за Азия, това е вярно и
за САЩ, където интензитета на религиозния живот силно нараства.
Европа в много отношение е изключение, и на нея ще й става още
по-трудно да изнесе своя модел като универсален.
В
края на тази година трябва да се вземе решение дали Турция ще
започне преговори за разширяване на съюза, нещо което ние като чел
и
забравяме. Как трябва да реагира България?
-
Всъщност отношението към Турция може би ще се окаже по-важно
отколкото самото разширяване. Ако ЕС дефинира, че границата на ЕС
ще бъде границата с Турция, то основният проблем е как Европа
тогава общува с Близкия Изток, какво прави с ислямските малцинства
вътре. Когато Европа дефинира себе си като стратегическа общност
тя ще трябва да започне преговори с Турция, макар че едва ли през
следващите 10-12 години Турция ще стане член. Ако Европа дефинира
себе си като икономическа общност,
то тогава Турция би трябвало да се присъедини веднага, тъй като
демографския състав на Турция е изключително привлекателен за ЕС.
Ако пък ЕС мисли себе си на
първо място като културно-политическа общност обаче, тогава Турция
ще остане вън.
Ето защо
разговора за Турция до голяма степен е разговор за това как ЕС
мисли себе си - дали повече в стратегически термини или
повече в културни термини. В скоро време това ще се превърне в
сериозен
разделител вътре в самата Европа, защото с влизането на Турция,
която в рамките на следващите 20-25 години ще бъде
най-многочислената държава, рязко променя и характера на ЕС, той
няма да може да функционира повече по начина, по който е
функционирал досега. Разбира се влизането на Турция извежда и
въпроса за присъединяването на Русия и Украйна, защото няма да има
никаква причина те да стоят отвън. И тогава се появява кошмара за
Европа без граници, за Европа, която може да отиде където и да
било - нещо, което е изключително страшна представа за някои от
малките европейски нации. Те са си намерили един уютен ЕС, в който
имат силно политическо представителство. Страни като Белгия или
Люксембург просто не могат да си представят какво ще бъде тяхното
положение в един Европейски съюз, в който най-голямата държава е
Турция, която измества стратегическия интерес в съвсем друга
посока. |
