Нека днес  храбро да си признаем, че живяхме страхливо в подли времена. Храбрите платиха с живота си своето чувство за достойнство и желанието да бъдат свободни. Младото поколение не знае и нехае за онова, което са преживели неговите бащи и дядовци. За младите  характеристика на предишната епоха е стихчето “Тошо Комуниста забрани туиста”. Но че Тошо и неговата банда забраниха още много неща, важни за достойнството и честта  на българина вече малцина си спомнят. Днес новобранците с въодушевление пеят “Велик е нашият войник”. Но не знаят, че този марш доскоро беше  забранен. Няма как и да узнаят, защото офицерите, които  бяха “зекапечета”, сега отговарят за тяхното идеологическо и патриотично възпитание. И не им се рови назад в близкото и по-далечно минало, когато и “Шуми Марица” беше  фашистки химн. Зекапечетата все още седят на възлови кресла в системата на нашата войска  и заемат важни постове в Министерството на отбраната. Ще подкрепя твърдението си с факта, че миналата година  режисьорът-документалист Милан Огнянов предложи военен филм под заглавие “Забранените песни” и той беше отхвърлен именно от тези институции. Защото в него се споменаваше, че сред забранените мелодии беше и маршът на НАТО от Глен Милър!?

Сега, когато нашите момчета на Гергьовденския парад ще маршируват вече като натовски войници, трябва да знаят, че  под фуражките на повечето от техните командири е доста мътно. Защото навремето са удряли крак с “Камандир герой, герой Чапаев…” или “Вставай страна агромная...”и  на кепетата вместо лъвчето са имали петолъчки…

Защо трябва точно днес на празника да се ровим в миналото? Пък и това си е наша военна тайна. Защо трябва да я разгласяваме?!

Защо ли? Защото  малка българско войсково съединение е включено в състава на бойни сили срещу зловещо надигащия се световен тероризъм, мнозина от тези, на които петолъчките  не са им паднали от челата,  проплакват: “Какво търсят нашите момчета на чужда територия?!”. Същите тези оплаквачи наричат участието на българските войски по фронтовете в Югославия, Унгария, Австрия – “отечествена война”. За какво тогава бяха дадени 30 000 жертви? Чие отечество защищаваха и българските поделения, участвали в окупацията на Чехословакия?! Защо убитите там наши войници не бяха погребани с войнски почести, а в пълна тайна?! Зекапечатата, които  вече са с генералски чинове мълчат по тези въпроси. Или най-малкото предпочитат “тази страница да се затвори”. Те ще се кипрят сред почетните гости на парада, отрупани с медали и ще шъткат на всеки, който им напомни за времето, когато 6 май беше Ден на овчаря. Или ако си спомнят за нещо, то е, че благодарение на “Партията” са могли от овчарските цървули да стигнат до червените лампази

Нямам нищо против овчарчетата. Напротив с умиление си спомням Вазовото “Когато бях овчарче…” И затова ще завърша с един спомен на Райко Алексиев. Те двамата с Димитър Талев пътували   през Югославия за Германия в навечерието на Втората световна война. На гарата в Белград на  съседния коловоз имало влак с войници. Изведнъж от вагон, пълен с момчета, облечени в сини шинели, прозвучало: “Когато бях овчарче и овците пасях…”.  Талев почти проплакал “Наши са бе… Наши са…”.   За своята любов към България Талев плати с концлагер. Сега и ние трябва да платим с нещо правото да честваме Деня на храбростта. Най-малкото с признанието, че сме живели страхливо.