Направо са ме питали: “Кой те изпрати там?” Никой не ме е изпратил. Просто имах голямо желание да се срещна с майка си.

Тя вече отдавна е била в Америка?

- Да. Първо в Сърбия, после четири години в Италия, а оттам с втория си съпруг отива в САЩ. Та това е причината, поради която ми бе позволено да изляза от България. Дори онези от Държавна сигурност са ходили при баща ми и са го питали ребром той какво мисли - дали да ме пуснат, дали ще се върна. Баща ми отвърнал, че според него няма да се върна. Пуснаха ме обаче - все пак там бе майка ми.

Извадили сте късмет.

- Е, викаха ме, разбира се, на “Лъвов мост”. Внушаваха ми, ако срещна българин в чужбина, да му кажа, че тук е рай, нали знаете? Което аз обещах естествено. Трябваше да се измъкна оттук.

Кога стана това?

- През ноември 1959. Отидох първо в Белгия, където изчаках майка ми да дойде от Щатите. Тя работеше тогава в “Свободна Европа” и си бе издействала командировка в централата в Мюнхен, за да ме посрещне. Аз се позабавих малко в Брюксел, уредих статута си на бежанец.

Вече бяхте отслужил службата си в България?

- Да, дори бях завършил една година английска филология тук. Ако мога да отворя малка скобка – от 16-годишна възраст учех самостоятелно английски като бесен: без никакви уроци, само слушайки “Свободна Европа” и “Гласът на Америка”. И с малки книжлета с по хиляда думи. Като се явих на приемните изпити, от 300 души се класирах на четвърто място.

Къде служихте?

- По една година в Оряхово и Пловдив. В противохимическа защита.

Да се прехвърлим пак в Белгия. Оттам отивате в Щатите?

- Първо в Германия при майка ми. Предстоеше дълъг процес: за да емигрирам в Америка, трябваше да използвам статута на някаква преференция, т.е. кръвна връзка с хора, живеещи в Щатите. Но не бе просто юридически да докажа, че съм син на майка ми: нямах документи, кръщелно, така че свидетелстваха хора, които я познаваха и от България, и от чужбина – в Мюнхен имаше много такива. Накратко, получих виза и на 14 юли 1960, навръх годишнината от падането на Бастилията, пристигнах в Ню Йорк. Не мога да опиша с думи впечатлението си – то бе по-голямо от мен. Започнах работа, следвах една година и архитектура, но не ми допадна. Аз съм потомствен музикант, там ми е сърцето. Междувременно се получи и покана да служа във войската.

Ще обясните ли по-подробно? Вие сте били войник в България, а пък още не сте и американски гражданин?

- Бях много разстроен. Напуснах работа, явих се в армията. Можех да откажа, но се консултирах с хора, познаващи живота там. Те ме посъветваха да приема: един ден, когато кандидатствам за гражданство, можеха да ме попитат защо съм отказал.

На какво основание можехте да откажете?

- Защото не бях американски гражданин. Американец не можеше да откаже; аз можех, но като изтърпя евентуалните последствия.

И вие приехте?

- С голямо нежелание, но после се оказа, че абсолютно не съм бил прав. Изкарах два месеца общовойскова подготовка във форт Дикс, щат Ню Джърси: огромен подготвителен център, който сега е закрит.

Като какъв служихте?

- Определиха ме за шофьор на тежки и леки автомобили. Изкарах още два месеца в школа за шофьори, след което – за щастие - ме изпратиха във форт Орд, Калифорния, който сега също е закрит. Пристигайки в Калифорния, реших, че това е мястото, където ми се ще да умра – все едно бях попаднал в рая.

Така смята и Джон Стайнбек.

- Наистина е забавно, защото форд Орд е тъкмо в Монтерей. През отпуските ходехме и до Кармел. Причислиха ме към поделение, което експериментираше нова техника. Година и половина изпитвахме някакъв френски малък самолет. Бях шофьор на линейка. Останах в Кармел, ожених се, там се роди и синът ми. Учих и две години в музикалния колеж в Монтерей.

Нека се върнем за малко в армията. Как бихте обобщили престоя си там?

- Да, аз галопирам през събитията в живота ми… За мен е важно читателите ви да разберат следното, което до ден днешен, а и до края на живота ми ще ме вълнува: както бях тръгнал да служа насила, принуден едва ли не, оказа се, че тези две години са едно от най-хубавите неща, с които съдбата ме е възнаграждавала.

Може би сравнението с нашата казарма е повлияло на впечатленията ви?

- Не, не е така. Вярно е, че нагласата ми бе да очаквам подобен на войнишкия живот у нас. Нищо такова обаче не се случи. Живях в една извънредно хуманна обстановка, където дори сержантите, които виждаме да крещят по филмите, са най-обикновени и добри хора. Това, което ме поразява и до днес, е, че в американската армия едно от най-важните неща, които тя възпитава у хората им, е почтеността. За мен почтеността е най-висшето човешко благо. Тя няма необходимостта да се захранва от някаква способност, развит интелект или особена култура: и на последния човек е достъпна житейската реализация на почтеността. Това е присъща черта на американците. Обикновеният американец, тези, които са душата и тялото на Америка, са почтени. Без почтеността не може да се съгради такъв живот. А пък богатството, на което им се възхищават…

И им завиждат злонамерено…

- …заради което ги мразят дори, е функция на свободата. Свободата ражда богатството. Свободният човек твори. Несвободният не твори. Свободният освен това е зрял и отговорен. Несвободният човек не може да се доразвие напълно.

Ех, ако можеха да ви разберат и повярват повече хора у нас!

- Дай Боже да ме разберат. Несвободният човек остава цял живот дете, той не може да се доразвие.

И чака, вместо да прави собствените си избори.

- Това е другото нещо, което чувам тук. То ме стряска, отвращава ме. Хората казват: “Ама те ще дадат!” Кой ще ви го даде? Държавата никога не дава! Тя може да ти върне нещо съвсем малко от това, което вече ти е взела или откраднала, но то е твое! Ти си го произвел, ти си го създал!

Разкажете за живота си в Америка.

- Ще спомена нещо за Джордж Буш-младши, когото някои толкова ненавиждат и подценяват. Този човек вече трети път намалява данъците. Лично аз имам специална категория като частен пенсионер и вече почти не плащам данъци.

Бихте ли пояснили: у нас е непривично да се чуе, че има данък върху пенсия.

- Пенсиите там са държавни и частни. Някои имат само държавна и не плащат данъци. Аз получавам и двете и плащам данък върху частната си пенсия. Работил съм в различни компании, седем години преподавах като музиколог. Докторатът ми е по теория и композиция. Мел съм улици, мил съм чинии, всичко съм работил. В Америка се уважава способността, моженето, а не титлите или типа образование. Случва се президент на банка да е бакалавър по химия. У нас се прекланят пред висшето образование, дори и най-големият глупак да седи зад тази диплома, а там ценят личната способност. И още нещо, което малцина знаят: няма американски генерал, който да няма докторат или поне магистратура.

По-добре да не сравняваме с равнището на нашия генералитет. 

- О, да не говорим за това! Или че български генерали си позволяват да правят политически изявления.

Г-н Лолов, в предишния брой стигнахме до равнището на нашия генералитет, до българските генерали, които си позволяват да правят политически изявления. Как ще коментирате, че шефът на Генералния ни щаб не може да се свърже с министъра на отбраната дни наред, докато в Кербала бе най-напечено?

- Освен очевидния абсурд, тук нагазваме и в нещо друго. В Кербала е повече от тревожно, а командирите ни там не могат да реагират, докато не получат указания отгоре. Всеки взвод в американската армия си знае, че при дадено обстоятелства няма да чакаш никаква заповед от никого и ще реагираш, ще си спасиш хората, ще направиш каквото е необходимо. Ти си откъснат, тези хора зависят от теб, зависят и един от друг. Там в главата на новобранеца постоянно се набива: “Виж човека до себе си, грижи се за него, защото някой ден може да се наложи той да се грижи за теб! И тогава ще бъдеш абсолютно сигурен, че той ще го направи за теб.”

Явно още пазите спомените от онази армия. А от нашата? Служили сте преди повече от 40 години.

- Няма да сравнявам. Да оставим “гонката” на новобранците от старите войници, мръсотията, лошата храна, политическите идиотщини. Ще подчертая друго нещо, за което тук не се мисли изобщо: отношението между индивида и държавата. Европейският етатизъм общо взето не се интересува много от индивида. Точно обратното е в Америка. Всичко е заложено още в преамбюла на конституцията им: нищо не може да ограничава основните им права! Това се прелива и в армията, макар и донякъде. Войникът, разбира се, е ограничен, той изпълнява заповеди, но свободата на словото се запазва, на асоциациите, всички свободи се запазват. С една дума: принципите на договора между държавата и индивида там се преливат и във войската; липсата пък на този договор в България преди години означаваше, че в казармата можеха да правят с нас каквото си искат - да се гаврят, да ни тормозят по всякакъв начин.

Нямаш права вън от казармата, нямаш и вътре.

- Точно така. Там казват: ”Ако не ти харесва нещо, оплачи се на конгресмена си.” Има голяма разлика. В Америка хората са отговорни. Ще ви разкажа за мой приятел, сержанта ми Richard F. Burlingame. Отгледа и възпита две прекрасни деца, спартанско възпитание, има чудесна жена. Изобщо модел на американски сержант. Та там по обяд звучи специален сигнал с тръбата, всички спират, млъкват, отдават чест на загиналите американски войници. Бяхме в неговата канцелария, той се опъна като струна, а аз казах няколко изречения, преди да свърши сигналът. И той ми заявява: “Извинявай, приятели сме, но трябва да те накажа. Знаеш защо свири тръбата, а ти приказваш. И предполагаш, че като сме приятели и никой не ни вижда, може да се обаждаш.” И ми даде единственото наказание, което съм получавал там: 15 дни с два часа допълнителна работа по усмотрение на дежурните сержанти. Миех тоалетните, лъсках прозорци…

Да идем пак в Кербала. Как мислите, ще се изживеят ли бързо недомислията и бъркотията около първите ни контингенти от професионални войници? Така ли беше и в Щатите, като въведоха доброволната служба?

- Когато по телевизията гледах упражненията на първите американски доброволци, на първата “реколта”, бях напълно ужасен. Ругаех ги от сърце, това не бе войска, а сбирщина. Когато войската е наборна, вземат всякакви хора – и философи, и овчари. Смятах, че тази смес е по-добрият вариант. Оказа се, че професионалната армия е по-далновидно начинание. Сега идват хора с всякакви специалности, обучават ги по един превъзходен начин, което е невъзможно да стане за две години, както бе по-рано. И тези хора доказват, че само професионалната армия може да има такова качество.

А как бихте коментирали заиграването с роднините на нашите професионалсти?

- Хората се безпокоят, страдат, разбираемо е. Но манипулацията с тях е възмутителна.

Наши български журналисти стигнаха дотам да наричат българските войници окупатори. И никой не реагира, понятието получава публичност. Излиза, че президентът посещава и окуражава окупатори!

- Коренът е в един феномен, който съществува и тук, и в цяла Европа, дори и в самата Америка го има: антиамериканизма. Той е плод на работата на световната левица. Цялата световна левица е против Америка, защото е против свободата. Свободата създава хора, които левицата не може да манипулира. Може би прекалявам, но у нас според мен не само не може да се говори за свобода, тук няма въздух. Човекът е третиран като говедо. Затова и може да се пише за нашите “окупатори”, за американските “петролни апетити” и всякакви други глупости, които напълно противоречат на обективната истина. И планът “Маршал” след войната едва ли не целял да зароби Европа. Виждаме как я зароби. Америка не цели да зароби света. Тя иска светът да стане като нея - свободен.

Мен лично ме ужасява каква огромна част от обществото ни не разбира, че освен всичко друго ние се включваме – щем не щем - и в борбата срещу институализираното зло. Зло бяха режимите на Милошевич, на талибаните, на Саддам; зло са и определени среди у нас, сеещи мрак, злоба, униние, страх от живота.

- Нека дори се окаже, че в Ирак няма оръжие за масово унищожение. Защо светованата левица трябва да ликува? За каква законност говорят тези господа? Законността трябва да отразява и морала. Ако един народ, макар и да не го разбира в момента, е загубил около два милиона души, убити от Саддам, как да обвинявам САЩ и съюзниците, че са го освободили от диктатора? Че какво по-голямо оръжие за масово унищожение ще търсим от самия диктатор убиец! Лъжата обаче е по-организирана от истината. Тя има нужда да манипулира, да плете мрежи. 

Добре, как според вас ще се впише България в НАТО, в Европейския съюз при цялата тази манипулативна атмосфера у нас, при днешните обществени нагласи? Ние сме страна, която вече поема ангажименти. Как виждате бъдещето на България?

- Бих искал да бъда голям оптимист, както в началото на прехода. Когато се върнах за първи път, хора ме питаха кога ще се оправим. Пет години, отвръщах, за пет години един кадърен мениджър отива и кара пак да цъфти и най-пропадналата американска компания. Не си давах сметка, че това тук е театър, разигран куклен театър. Нямахме истинска опозиция. Няма как да си достигнал до върховете на политическата изява тук, без да имаш порочно минало. Поне според мен. Няколкото изключения само потвърждават правилото.

Така смятат и повечето мислещи хора у нас.

- Що се отнася до перспективите на България, много хора разсъждават така: “Сега влизаме в НАТО и Европа, те ще ни оправят.” Не, никой няма да ни оправи! Ето, Италия дълго е член на НАТО, а едва напоследък пречупиха гръбнака на тяхната мафия. И то с триста мъки! Имаха желание обаче.

У нас няма воля да се преборим с наследството от комунизма. Както и с голямата престъпност, която е пряка рожба на същото това наследство.

- Ние сами трябва да започнем на чисто. Само трябва да направим първите стъпки.

Те ще ни подкрепят, ако действаме.

- Това е, това е американският “агресор”! Той няма да дойде тук да беси и да коли, той ще ти предложи цялата подкрепа, от която имаш нужда. Но ти сам трябва да направиш избора си. Така че става въпрос за избора на обикновения българин. Разбирам, че националната генетична повреда тук е огромна. Тази прословута антиномия на българина, вътрешната му съпротива срещу законите, е факт. Но не е ли вярно, че ставаме едва ли не безконтролна пасмина по принуда? Кажете ми един български закон, който уважава индивида. Това е държава хищник, която постоянно обижда гражданите си, малтретира ги, ограничава ги, обеднява ги! Защо те да бъдат по-просветлени от правителството си?

Или по-коректни.

- И пак опираме до европейския етатизъм: държавата на първо място, над всичко. Не е така, не бива така. Аз бих се осмелил да кажа, че преамбюлът на американската конституция е основният блок, върху който се крепи цялото понятие за държавността.

Може би затова и държавата е много по-силна, когато се опира на личните свободи на гражданите си, а не когато самата тя е по-силна от тях.

- Именно! Всичко се свежда до свободата, а тази свобода се свежда до отношенията между индивида и държавата. Няма други социално-политически решения. Бих казал, че Америка е един успешен европейски експеримент, който е дал добри резултати, а сега Европа, вместо да вземе всичко положително от своя  експеримент, понякога плюе по собственото си лице и напада Америка.

Ревност?

- Вероятно и това. Там също е имало и има поругаване на човешките права – въпреки конституцията. Само че тази нация е имала волята да се отърси от всичко това, защото е непродуктивно. Това следва да е и нашият път: да се отърсим от всичко, което не е продуктивно, което не е от полза на индивида, на гражданина.

Благодаря ви. Може би е добре да завършим с такова светло послание.