Делото “Улман” започва на 11 януари 2002 край село Дай в Шатойски район в Чечения. През този ден там, в планината, преследвали “ранения Хатаб” – провеждала се спецоперация. Разузнавателна група на ГРУ под командването на капитан Едуард Улман извършила десант от хеликоптер, не открила никакъв Хатаб, но срещнала рейсова “уазка”. В колата пътували шестима души. Без да знаят за операцията те просто се връщали вкъщи от районния център Шатой. С първите откоси спецгрупата разстреляла директора на селското училище в Нохчи-Келой, 69-годишния Саид-Мохамед Аласханов. Два часа по-късно – и останалите. Многодетната майка Зайнап Джаватханова, учителя Абдул-Вахаб Сатабаев, горския пазач Шахбан Бахаев, шофьора Хамзат Табуров и Мохамед Мусаев. Труповете били изгорени от разузнавачите. Престъплението било разкрито наскоро след това, делото стигнало до съд и пред съдебните заседатели, избрани измежду жителите на Ростов на Дон, застанали непосредствените извършители и организатори на екзекуцията на мирните граждани – капитан Улман, лейтенант Александър Калагански, майор Алексей Перелевски, мл. лейтенант Владимир Воеводин. Обвиняемите не отричали, разказвали всичко както било. Свидетелите също били откровени. Картината на престъплението не би могла да бъде по-ясна за съдебните заседатели. Но присъдата, произнесена на 29 април, се оказа катастрофално цинична. Да, извършили са убийство, унищожили са телата, но са невинни. Първо, защото са изпълнявали заповед (в съда е доказано, че заповед не е имало). Второ, “уазката” не се е подчинила на заповедта да спре (в съда е доказано, че е спряла).

Какво се случи на 29 април в нашата страна? Какво означава тази присъда на гласа народен?

Преди всичко съдебните заседатели ИСКАХА ДА ОПРАВДАЯТ военните палачи и само затова ги оправдаха. Те не изслушаха никакви други доказателства освен тези, които ИСКАХА ДА ЧУЯТ. Те повярваха само на обвиняемите, на честната им дума. Никакви други свидетелства не ги заинтересуваха, колкото и важни да бяха. Съдебните заседатели изтълкуваха всички обстоятелства на екзекуцията, както ги тълкуваха престъпниците.

И съвсем не защото са ангажирани от някого. За какъв натиск върху заседателите може да става дума? Щом 7 от 12 съдебни заседатели приветстваха с аплодисменти убиеца Улман, когато беше освободен… Когато раздаваш правосъдие по убеждение, тогава ликуваш.

От какво идваше тази радост? От това, че бяха защитени “своите” срещу “чуждите”, “нашите” срещу “не нашите”. Съдебните заседатели бяха замислени като съд по съвест срещу “басманното правосъдие”*. А в Ростов се получи по дворния принцип: “бият нашите”, трябва да ги спасяваме. Където “нашите” и “не нашите” сме ние и чеченците. На 29 април това известно на всички обществено настроение беше узаконено в рамките на юридическата процедура.

Без съмнение, това е принципно решение за времената на втората чеченска война. Освещаване на палачите със силата на закона. Оправдаването на групата на Улман означава няколко много прости неща: че може да се убиват чеченци, независимо какви са те. И това дори не е кръв за кръв, а кръв за национална принадлежност. Гаранцията за оправдаването отсега нататък е в съществуването на институцията на съдебните заседатели, за чието въвеждане страстно се бориха водещите руски юристи. Пребориха се, смъртното наказание, върху което с указ на президента беше въведен мораториум заради евентуалното влизане в ЕС и нито един съдия няма право да произнесе подобна присъда, сега де факто е разрешено да се прилага от военните, при това по собствената им преценка. Тоест смъртното наказание чрез саморазправа е позволено. Присъдата на ростовските съдебни заседатели по същността си е индулгенция за ескадроните на смъртта, действащи в Чечения. Саморазправата застана над закона. Чрез съда.

А сега за това защо съдебните заседатели толкова искаха да произнесат ОПРАВДАНИЕ?

Просто защото те – това сме ние. Част от нас. Днес, след произнасянето на присъдата, много се обсъжда: кои са те всъщност, тези заседатели? Какво е социалното им положение? Откъде ги намериха "такива“?…

Безсмислени сплетни. Истината не е дали са завършили училище или институт. Мнозинството в страната ни има средно образование - и мнозинството от тези заседатели са със средно образование, мнозинството от “нас” имат нископлатена работа – и мнозинството от заседателите работят за ниски заплати…

Истината е, че мнозинството в страната ни смята чеченците за втора ръка хора, приветства правния расов нихилизъм, оправдава съда на Линч и мечтае за възстановяването на смъртното наказание. Аплодисментите на съдебните заседатели към убийците са овация за победата на едни граждани на Русия над други. Разбира се, овация на безизходицата, но тази овация е изповед на днешното мнозинство.
…Тях ги погребаха в малки бели вързопи, и не защото мъртвите бяха малки деца. Просто тогава, през януари 2002, от всеки екзекутиран беше останала само шепа овъглени кости и старците бяха намотали повече бели чаршафи, за да е по-леко на живите…

Който го е видял, никога няма да го забрави. Който не го е видял, на него му е по-лесно. Да съди.

- - - - - -

* Имитация на съд; изкуството на съда да произнесе присъда, желана от властта. Изразът получи популярност с излизането през април 2004 на книгата “Басманното правосъдие”, издадена от Центъра за международна защита и “Новая газета” след мониторинг върху работата на Басманния районен съд в Москва през октомври 2003. Според сътрудниците на организацията систематичните нарушения в него адекватно отразяват състоянието на съдебната система в Русия.

Публикацията подготви Борислав Скочев