9 май 2004, 19:00

Съвременната наука и историческите свидетелства за Възкресението на Христос

Уйлям Крейг от новия брой на Media Times Review

Философът на религията Уилям Крейг вярва, че явленията на Христос след Неговата смърт, празният гроб и възникването на християнската вяра са доказателства за действителното Му Възкресение.

“Човекът – пише Лорън Айсли – е космически сирак”. Той е единственото същество във вселената, което пита: “Защо?” Другите животни имат инстинкти, които да ги ръководят, а човекът се е научил да задава въпроси. “Кой съм аз?”- пита той. “Защо съм тук?” “Къде отивам?”

От Просвещението насам, когато съвременният човек отхвърли оковите на религията – той все се опитва да отговори на тези въпроси без да се позовава на Бога. Но ответните отговори не са ободряващи, а мрачни и ужасяващи. “Ти си един случаен вторичен продукт

Преди да поеме пътя към своята Голгота, Той възкресил Лазар, за да покаже, че това е възможно

на природата, резултат от материя, плюс време, плюс късмет. Няма причина за твоето съществуване. Всичко, което те чака, е смъртта. Твоят живот не е нищо друго освен искра в безпределния мрак, искра, която се появява, проблясва и угасва завинаги.”

Съвременният човек смята, че като се отърси от Бога, той ще се е освободил от всичко, което го е душало и подтискало. Вместо това, той открива, че като умъртви Бога, той убива себе си.

На фона на това съвременно затруднение, традиционната християнска истина на възкресението добива дори още по-голяма яркост и значение. Тя казва на човека, че той не е сирак, а образ на Твореца-Бог на вселената; и че животът му не е обречен на смъртта, защото чрез есхатологическото възкресение, той може да живее пред лицето на Бога завинаги.

Това е една чудесна надежда. Но, разбира се, надежда, която не се основава на факти, не е надежда, а просто илюзия. Защо християнската надежда за есхатологическото възкресение да представлява за съвременния човек нещо повече от просто приемане на желателното за действително? Отговорът се крие в християнското убеждение, че Бог е възкресил предобразно един човек от мъртвите, за да бъде той предтеча и пример за нашето собствено есхатологическо възкресение. Този човек е Иисус от Назарет, и неговото историческо възкресение от мъртвите съставлява фактическия фундамент, върху който християнската надежда се основава.

През миналия век либералното богословие не се ползваше от историческото Възкресение Христово. Доколкото либералните богослови продължават да поддържат едно наследено от деистите предубеждение срещу възможността за съществуването на чудеса – историческото Възкресение за тях a priori не подлежи на обсъждане. Митологическото обяснение на Д. Ф. Щраус им дава възможност да обясняват новозаветните разкази за Възкресението като легендаризирана литература. Вярата в историческото Възкресение се приема като уж остатък от древността, от която съвременният човек е крайно

Разпятието

време да се освободи. Така, в най-голямото произведение на либералното богословие относно историчността на Възкресението – Историческото свидетелство за Възкресението на Иисус Христос, на К. Лейк (1907) – авторът внимателно проследява сюжета на легендаризиращия процес при разказите за Възкресението от основното историческо събитие – а именно, че жените мироносици са посетили друг, погрешен гроб. Той заключава, че това все пак не е решаващо и онова, което е жизнено важно за християнското богословие, е вярата в безсмъртието на душата, вярата, че покойните ни приятели и роднини са все още живи и след време ние ще се възсъединим с тях. По този начин Новият Завет бива заменен с Федон.

Либералното богословие не успя да надживее Първата световна война, но гибелта му не донесе възобновен интерес към историчността на Христовото Възкресение, защото общото между двете школи, които го наследиха беше подценяването на историческото по отношение на Иисус Христос. Така диалектическото богословие, излагано от Карл Барт, защити доктрината за Възкресението, но така и не се докосна до Възкресението като историческо събитие. В коментара си върху посланието до Римляните (1919), ранният Барт заявява: “Възкресението досяга историята както тангентата допира кръга – сиреч без в действителност да го докосва.” Екзистенциалното богословие, представяно от Рудолф Бултман, е дори още по-враждебно към историчността на Христовото Възкресение. Макар Бултман да признава, че най-ранните ученици са вярвали дословно във Възкресението на Христа и че Павел в Първо послание до Коринтяните, ст. 15, дори се опитва да докаже Възкресението – той все пак обявява подобен процес за “фатален”. Това редуцира Христовото Възкресение до едно природно чудо, сродно на оживяването на труп. А съвременният човек основателно не може да бъде каран да вярва в природни чудеса, за да стане християнин. Затова чудесните елементи от Евангелието трябва да бъдат демитологизирани, за да се разкрие истинското християнско послание: повикът за истинно съществуване пред лицето на смъртта, символизирана от Кръста. Възкресението е просто едно символическо повторение на посланието на Кръста и не добавя нищо съществено към него. Позоваването на Възкресението като историческо свидетелство, както прави Павел, е двойно по-голямо заблуждение, защото екзистенциалната вяра по самата си природа представлява скок без доказателства. Така че да се привеждат исторически доказателства за Възкресението е противно на вярата. От тук става ясно, че антипатията на либералното богословие към историчността на Христовото Възкресение остава невъзмездено както от диалектическото, така и от екзистенциалното богословие.

През втората половина на двадесети век обаче, се извършва една забележителна промяна. Първите й проблясъци се появяват през 1953 г. През тази година Ернст Кеземан, ученик на Бултман, заявява по време на колоквиум в Марбургския университет, че историческият скептицизъм на Бултман спрямо Иисус Христос е неоправдан и безплоден, и предлага въпросът за изследването на историчността на Христос да бъде открит отново. Започва ново издирване на историческата личност на Христос. Три години по-късно, през 1956 г. Марбургският богослов Ханс Грас подлага

Пиета

самото Възкресение на историческо разследване и заключава, че явленията, свързани с Възкресението, не могат да бъдат отхвърлени като просто субективни визии от страна на учениците, но че това са били обективни мистически събития.Междувременно историкът Ханс Фрайер фон Кампенхаузен в едно също толкова епохално съчинение защитава историческата достоверност на празния Христов гроб. В течение на последвалите години от немския, френския и английския печат заваляват цял поток от работи върху историчността на Христовото Възкресение. От 1968 г. нататък старият скептицизъм губи мощ и започва драматически да отстъпва. Така цялостен е повратът по отношение на Христовото Възкресение през втората половина на този век, че няма да е преувеличено да се говори за обрат в науката по този въпрос изобщо, при който онези, които са отричали Възкресението на Христа, сега стават негови защитници. Вероятно едно от най-значителните богословски постижения в тази връзка е богословската система на Волфарт Паненберг, който основава цялата си христология върху историческото свидетелство за Христовото служение и особено – на Възкресението. Подобно развитие е непредставимо за немското богословие преди 1950 г. Също толкова изумително е заявлението на един от водещите еврейски богослови – Пинкас Лапид – че е убеден, на основание на свидетелствата, че Иисус Назарянина е възкръснал от мъртвите. Лапид се надсмива над критиците на Новия Завет, като Бултман и Марксзен, за неоправдания им скептицизъм и заключава, че той вярва, на основание на свидетелствата, че Богът на Израил е възкресил Иисус от мъртвите.

Какви са фактите, които лежат в основата на този забележителен обрат в мненията относно достоверността на новозаветните разкази за Възкресението Христово? Струва ми се, че те могат да бъдат за удобство групирани в три рубрики: явленията при Възкресението, празният гроб и възникването на християнската вяра. Нека накратко разгледаме всяка една от тях.

Първо: явленията при Възкресението. Несъмнено основният импулс за преоценката на традицията относно явленията е била демонстрацията на Йоаким Йеремиас на това, че в 1 Кор. 15:3-5 Павел цитира стара християнска формула, която сам е получил и на свой ред е предал на обърнатите от него. Според Гал. 1:18, Павел е бил в Йерусалим три години след своето обръщане за да издири обстоятелствата, и там е разговарял с Петър и Иаков в течение на две седмици, и вероятно тогава е получил от тях формулата, ако не и по-рано. Доколкото Павел се е обърнал през 33 г. сл. Хр., това

Христовото Възкресение

означава, че списъкът от свидетелства има началото си от първите пет години след Иисусовата смърт. Ето защо, би било напразно да се отхвърлят тези явления в качеството им на легенда. Ако искаме можем да се опитаме да ги обясним като халюцинации, но не можем да отречем, че са се случили. Информацията на Павел говори със сигурност, че при отделни случаи, различни индивиди и групи са видели Иисус оживял от мъртвите. Според Норман Перин, покойния новозаветен критик от Чикагския университет: “Колкото повече изучаваме традицията от гледна точка на явленията, толкова по-твърда започва да изглежда основата, върху която се базират.” Заключението е почти неоспоримо.

В същото време, когато библеистиката е достигнала до една нова оценка на историческата достоверност на сведенията на Павел, обаче, трябва да отбележим, че скептицизмът относно преданието за евангелските явления продължава да упорства. Този инертен скептицизъм ми се струва напълно неоправдан. Той се основава на една предвзета антипатия към физикализма на разказите за евангелските явления. Но преданията, които лежат в основата на тези разкази за явленията могат да бъдат така надеждни, както и Павловите. Защото за да могат тези разкази да станат легендарни, като цяло е нужно значително време на еволюция и развитие на преданията, докато историческите елементи бъдат заменени с неисторически. Този фактор е съвсем типично пренебрегван в новозаветната наука, както изтъква А.Н. Шеруин-Уайт в Римското право и Римското общество в Новия Завет. Професор Шеруин-Уайт не е богослов. Той е изтъкнат историк, занимаващ се с етапите от римската и гръцката история, приблизително съвременни на Новия Завет. Според професор Шеруин-Уайт, изворите на римската история са обикновено изкривени и липсват поне две поколения или дори векове след събитията, които описват. И все пак – казва той – историците реконструират със сигурност това, което собствено се е случило. Той упреква новозаветните критици за това, че не могат да разберат какви безценни извори притежават в лицето на Евангелията. Писанията на Херодот представляват тест за степента на акумулация на легендарност и този тест показва, че дори две поколения са твърде кратък период от време, за да е възможно легендаризиращите тенденции да изличат твърдата сърцевина на историческите факти. Когато професор Шеруин-Уайт се обръща към Евангелията, той заявява, че, за да могат те да станат легенди, степента на легендаризираща акумулация би трябвало да е “неимоверна” – за това са нужни повече поколения. Всички новозаветни учени са съгласни обаче, че Евангелията са били написани и са влезли в обръщение още през първото поколение, още приживе на очевидците. Наистина, едно значително ново движене в библейската наука твърди убедително, че някои от евангелията са писани до петдесетата година. Това ги прави съвременни на Павловото послание до Коринтяни и като се вземе пред вид, че те също толкова почиват на по-ранна традиция – би следвало да им се признае същата тежест на историческата достоверност, каквато се признава и на Павел. Важно е в тази връзка да се спомене, че няма апокрифно евангелие, което да е възникнало през този първи век. Такива възникват едва след отминаването на поколението очевидци и те са по-подходящите кандидати за мястото на “легендаризираната литература” от каноническите. Просто не е имало достатъчно време за значително израстване на легендата. По тези причини намирам наличния скептицизъм по отношение на преданията за явленията в Евангелията за неоснователен. Новата оценка на историческото значение на Павловите сведения трябва да бъде съпроводена и от една преоценка на евангелските предания.

Второ – празният гроб. Някога приеман като обида за съвременния интелект и трудно място за християнското богословие, празният Христов гроб започва да заема мястото си сред всеобщо възприетите факти, свързани с историческия Иисус Христос. Позволете ми накратко да прегледам някои от свидетелствата, даващи основание за такава връзка:

(1) Историческата надеждност на разказа за погребението подкрепя този за празния гроб. Ако разказаното е точно, тогава мястото на Иисусовия гроб е било известно както на иудеите така и на християните. В такъв случай, изводът за историчността на празния гроб следва почти непосредствено. Понеже, ако Иисус Христос не е възкръснал, а мястото където е бил погребан е било известно, то:

(а) учениците никога не биха могли да повярват във Възкресението Христово. За иудеин от първи век представата, че човек може да възкръсне от мъртвите, докато тялото му остава в гроба, е била просто явно противоречие. По думите на Е. Е. Елис, “Твърде малко вероятно е най-ранните палестински християни да си представят каквато и да било разлика между само възкресение и физическо, “опразващо гроба” възкресение. За тях анастасисът без празния гроб би бил също така безсмислен колкото и кръглият квадрат.”

(b) Дори и учениците да биха повярвали във Възкресението Христово, това едва ли щеше да има някакви последствия за тях. Докато тялото лежи погребано в гроба, едно християнско движение, основано на вярата във възкресението на мъртвия, би било невъзможно безумие.

(c) Иудейските власти биха издали цялата работа. Най-бързият и най-сигурен отговор на твърдението за Възкресението на Христос би бил просто да се посочи гроба Му на хълма. Поради тези три причини, точността на разказа за погребението подкрепя историчността на празния гроб. За голямо съжаление на онези, които биха искали да отрекат празния гроб, историята на погребението е едно от исторически най-сигурните предания за Иисус Христос, с които разполагаме. Няколко фактора дават основание за подобно съждение. Ще споменем само някои:

(I) Погребението се споменава в третия параграф на старата християнска формула, цитирана от Павел в 1 Кор.15:4.

(II) Това е част от древния до-Марков разказ за Възкресението, който Марк използва като извор за своето Евангелие.

(III) На самата история й липсват каквито и да било следи от легендаризиращо развитие.

(IV) Историята се съгласува с археологическото свидетелство за вида и местонахождението на гробовете от времето на Христа.

(V) Не съществуват други несъвместими погребални традиции.

Поради тези и още други причини, повечето учени са единни в мнението, че разказът за погребението е в основанията си исторически. Но ако това е така, тогава, както вече обясних, заключението, че гробът е бил намерен празен, не е много далеч.

(2) Свидетелството на Павел подкрепя факта на празния гроб. Нека тук се спрем на два аспекта от Павловото свидетелство.

(а) Във формулата, цитирана от Павел, изразът “възкръсна”, който следва думите “Той бе погребан”, предполага празния гроб. Един иудеин от първи век не би могъл да мисли по друг начин. Както Е. Л. Боде отбелязва, представата за едно осъществило се духовно възкресение, докато тялото е останало в гроба, е свойствена единствено за съвременната теология. За иудеите именно човешките останки в гроба биват възкресени; по тази именно причина те внимателно са пазели костите на мъртвите в костници до есхатологическото възкресение. Не може да има съмнение относно това, че както Павел така и ранно-християнската формула, която той цитира, предполагат съществуването на празния гроб.

(b) Изразът “на третия ден” вероятно сочи към намирането на празния гроб. Много накратко: въпросът тук е в това, ако в действителност никой не е бил свидетел на Възкресението Христово, как тогава става така, че християните го определят “на третия ден”? Най-вероятният отговор е, че това е така, понеже това е бил денят, в който гробът е бил намерен празен от жените следовнички на Иисус. Оттук Възкресението собствено започва да се датира на този ден. Ето как, в старата християнска формула, цитирана от Павел, ние намираме изключително ранно свидетелство за съществуването на празния Иисусов гроб.

(3) Разказът за празния гроб е част от пред-Марковия разказ за страстите и по тази причина е твърде стар. Разказът за празния гроб вероятно е бил краят на източника на Марк за страстите Христови. Понеже най-ранното от Евангелията е Марковото – този източник собствено трябва да е бил твърде стар. Всъщност коментаторът Р. Пеш твърди, че това е един невероятно ранен източник. Той представя две нишки от свидетелства в полза на това заключение:

(а) Разказът на Павел за Тайната Вечеря в 1 Кор. 11:23-5 предполага разказа на Марk. Доколкото традициите на самия Павел са собствено много стари, Марковият източник навярно е още по-стар.

(b) Пред-Марковият разказ за страстите никога не се позовава на първосвещеника по име. Това е същото, както ако аз кажа “президентът дава вечеря в Белия Дом”. Всеки разбира за кого говоря, защото това е онзи, който понастоящем изпълнява тази длъжност. По същия начин до-Марковият разказ за страстите се позовава на “първосвещеника” така както би направил за някой, който още е на власт. Доколкото Каиафа заема тази длъжност от 18 до 37 г. сл. Хр., това означава, че до-Марковият източник трябва да е дошъл най-късно от периода на седемте години след Иисусовата смърт. Следователно този източник има началото си от първите няколко години на Иерусалимската община и затова е древен и надежден източник на историческа информация.

(4) Разказът е прост и му липсва легендаризиращо развитие. Разказът за празния гроб не е разкрасен с богословски и апологетически мотиви, които биха характеризирали един по-късен легендализиран разказ. Вероятно най-убедителният начин да се оцени този аргумент е да се сравни той с разказите за празния гроб, който намираме в апокрифните евангелия от втори век. Например, в евангелието от Петър от небесата прокънтява глас през нощта, камъкът сам се отмества от гробните врата и двама мъже снизхождат от небесата и влизат в гроба. След това трима биват видяни да излизат от гроба, като двамата подкрепят третия. Главите на двамата се извисяват до небесата, а главата на третия надвишава облаците. Тогава от гроба се явява кръст и се чува глас, “Проповядва ли ти на тези, които спят?” И кръстът отговаря: “Да”. Във Възнесението на Исаия Иисус излиза от гроба възседнал плещите на ангелите Михаил и Гавриил. Именно така изглеждат истинските легенди: за разлика от евангелските разкази, те са разкрасени от богословски мотиви.

(5) Гробът вероятно е бил намерен празен от жените. За да разберем този аргумент трябва да си припомним два факта, свързани с ролята на жените в иудейското общество.

(а) Жената заема ниско стъпало в иудейската социална иерархия. Това се вижда от равинистични изречения като тези: “Подобре словата на закона да бъдат изпепелени, нежели предадени на жени” или: “Щастлив е онзи, чиито рожби са мъжки, но горко на онзи чиито рожби са женски.”

(b) Свидетелството на жените е било смятано за толкова лишено от тежест, че на тях дори не било позволено да свидетелстват в съда. В светлината на тези факти, колко забележително трябва да изглежда това, че именно жени откриват празния Иисусов гроб. Всяка по-късна легенда със сигурност би направила така, че някои от мъжете-ученици да открият празния гроб. Самият факт, че жени, чието свидетелство е било безполезно, а не мъже, са основните свидетели на празния гроб, е най-достоверната подкрепа на това, че независимо дали ни харесва или не, те именно са открили празния гроб и евангелията точно са отбелязали това.

(6) Най-ранната иудейска полемика предполага празния гроб. В Матей 28, откриваме християнския опит да бъде опровергана най-ранната иудейска полемика срещу Възкресението. Тази полемика утвърждава, че учениците са откраднали тялото. Християните отговарят на това като цитират отново случката със стражата на гробa, а полемистът на свой ред твърди, че стражата е заспала. Така забележителното в целия този спор е не историчността на стражите, а по-скоро презумпцията – и от двете страни – че тялото е липсвало. Най-ранният иудейски отговор на вестта за Възкресението е бил опит да се даде задоволително обяснение за празния гроб.

Можем да продължим и нататък, но струва ми се, беше казано достатъчно за да се покаже, защо по въпроса за историчността на празния гроб оценката в научната сфера се промени напълно. Според Якоб Кремер, “Решаващото мнозинство от екзегетите държи твърдо на надеждността на библейските свидетелства относно празният гроб” и в подкрепа на това той привежда списък от двадесет и осем изтъкнати учени, към който би могло да се причисли и неговото име. Аз бих могъл да се досетя за поне още шестнадесет имена, които той е пропуснал да спомене. И така, днес вече е общоприето, че празният Иисусов гроб представлява един исторически факт. Както Д. Х. ван Даален отбелязва: “Изключително трудно е да се възрази срещу празния

Възнесение Христово

И, както ги благославяше (Синът Божи), отдели се от тях и се възнасяше на небето.

Евангелие от Лука, глава 24, стих 51

гроб от исторически предпоставки. Онези, които го отричат, правят това на основание на дадени богословски или философски предположения. Но може би просто предположенията трябва да се променят в светлината на историческите факти.”

Накрая, нека да се спрем на този трети корпус от свидетелства в подкрепа на Възкресението – самия произход на християнския път. Дори и най-скептичните учени признават, че най-ранните ученици са вярвали, че Иисус е възкръснал от мъртвите. Наистина, те обвързват почти всичко останало само с това. Без вяра в Иисусовото Възкресение християнството никога нямаше да просъществува. Разпятието щеше да си остане финалната трагедия на злочестия Иисусов живот. Произходът на християнството се крепи върху вярата на тези най-ранни ученици, че Христос е възкръснал от мъртвите. Тук неминуемо възниква въпросът – как можем тогава да си обясним произхода на тази вяра? Както настоява Р. Х. Фулър, дори и най-скептичният критик трябва да приеме, че има някакво мистериозно Х, което да даде тласък на движението. Но въпросът е, какво е било Х?

Ако се отрече, че Иисус действително е възкръснал от мъртвите, тогава вярата на учениците, че Той е възкръснал трябва да се обясни или чрез иудейско, или чрез християнско влияние. Естествено това не може да е резултат от християнски влияния, защото по това време все още не е имало християнство! Доколкото вярата в Христовото Възкресение е била основанието за възникването на християнското изповедание, тя не би могла да се формира като резултат от това изповедание.

Но вярата във Възкресението не би могла да се обясни и като резултат от иудейски влияния. За да видим това трябва да се спрем за момент. Във Ветхия Завет иудейската вяра във възкресението на мъртвите по време на Страшния съд се споменава на три места (Иезек. 37; Ис. 26, 19, Дан. 12.2). Във времената между Ветхия и Новия Завет вярата във възкресението процъфтява и често бива споменавана в иудейската литература от този период. По времето на Иисуса иудейската партия на фарисеите настоява на вярата във възкресението и Иисус е бил на тяхна страна по този въпрос в противоположност на партията на садукеите. Така идеята за възкресението сама по себе си не е била нищо ново. Но иудейското схващане за възкресението се разли чава в два важни, фундаментални аспекта от Иисусовото Възкресение. В иудейската мисъл възкресението винаги (1) се извършва след края на света, а не вътре в историята и (2) засяга всички хора, а не един отделен индивид. Обратно на това Иисусовото Възкресение се извършва и в течение на историята, и е такова на една индивидуална личност.

По отношение на първото, иудейската вяра е била винаги тази, че в края на историята Бог ще възкреси праведните мъртви и ще ги приеме в Царството Си. Във Ветхия завет има и някои примери на възкресения от мъртвите, но тези люде ще умрат отново. Възкресението за вечен живот и слава се осъществява след края на света. Този иудейски възглед срещаме и в самите евангелия. Така например, когато Иисус уверява Марта, че брат й Лазар ще възкръсне отново, тя отвърща: “Зная, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден” (Иоан. 11:24). Тя няма представа, че Иисус ще го върне обратно към живота. Също така, когато Иисус казва на учениците Си, че ще възкръсне от мъртвите, те мислят, че Той има предвид възкръсването в края на света (Марк. 9:9-13). Това схващане, че истинско възкресение може да се извърши преди да дойде Божието Небесно Царство при свършека на света, им е съвършено чуждо. Прочутият немски изследовател на Новия Завет, Иоахим Иеремиас пише:

“Древният иудаизъм не е познавал очакваното възкресение като събитие от историята. Никъде в литературата не намираме нищо сравнимо с Иисусовото възкресение. Разбира се, били са известни възкресения на мъртви, но те винаги са представлявали оживявания, възвръщане към земния живот. Никъде в късната иудаистка литература не се споменава за възкресение в слава (doxa) като събитие от историята.”

Следователно изправени пред Иисусовото разпятие и смърт, учениците биха зачакали единствено възкресението в последния ден и вероятно биха пазили внимателно гроба на своя учител – като светиня където мощите му ще почиват до възкресението. Не би им хрумнала веднага идеята, че Той вече е възкръснал.

Колкото до втория въпрос – иудейското схващане за възкресението винаги е било това за всеобщо възкресение на мъртвите, а не на отделен индивид. При възкресението Бог възкресява народа или човечеството като цяло. Но при Иисусовото Възкресение, Бог възкресява само един отделен човек. Още повече, че не е съществувало схващане за това, че възкресението на народа зависи по някакъв начин от възкресението на Месията. Това е било просто съвършено непознато. Но именно това се казва, че се е извършило в случая с Иисуса. Улрих Вилкенс, друг значителен немски новозаветен критик, обяснява следното:

“Понеже иудейските текстове никъде не говорят за възкресението на един индивид, което да се е случило преди възкресението на праведните в края на времената и което да е различно и отделено от това възкресение; и никъде участието на праведните в спасението при свършека на времената не е зависело от тяхната свързаност с Месията, Който е възкръснал предварително като “начатък” (1 Кор. 15:20) – то става ясно, че на учениците не би им хрумнала идеята – в резултат от иудейски влияния или произход – че единствен Иисус е бил възкресен от мъртвите. Те биха чакали с копнеж деня, когато Той и всички праведници на Израил ще бъдат възкресени от Бога в слава.”

Следователно вярата на учениците в Христовото Възкресение, не може да се обясни като резултат от християнски или иудейски влияния. Оставени на самите себе си, учениците никога не биха стигнали до идеята за Възкресението Иисусово. И трябва да помним: те са били рибари и митари, а не богослови. Мистериозното Х все още липсва. Според К. Ф. Д. Мол от университета в Кеймбридж, тук имаме вяра, която не може да се обясни с никакви предварителни исторически влияния. Той изтъква, че ние се изправяме пред една ситуация, в която голямо множество хора се придържат твърдо към тази вяра, която не може да бъде обяснена нито от гледна точка на Ветхия Завет нито от тази на фарисеите, и тези хора държат на тази вяра докато иудеите накрая не ги изхвърлят от синагогата. Според професор Мол, в основата на тази вяра навярно е бил самият факт, че Иисус наистина е възкръснал от мъртвите:

“Появата на “назаряните”, един феномен несъмнено засвидетелстван от Новия Завет, отваря голяма празнина в историята – празнина с размера и формата на Възкресението, а какво ще предложи секуларният историк за да я запълни?… Раждането и стремителният ръст на християнската Църква … остава неразрешима енигма за всеки историк, който откаже да вземе на сериозно единственото обяснение дадено от самата Църква.”

Христовото Възкресение следователно, е най-доброто обяснение на произхода на християнската вяра. Взети заедно тези три велики исторически факта: явленията при Възкресението, празният гроб, произходът на християнската вяра – изглежда сочат Възкресението на Иисуса като най-вероятното обяснение.

Разбира се, излагани са и други обяснения, които да осветлят явленията при Възкресението, празния гроб и произхода на християнската вяра. Според съвременната академична преценка, обаче, в този случай те не съумяват да предложат правдоподобно разясняване на фактите. Това се вижда от краткия преглед на основните обяснения, който бе изложен на вашето внимание.

А. Учениците са откраднали Иисусовото тяло и са излъгали за явленията при Възкресението. Това обяснение е характерно за най-ранната иудейска антихристиянска полемика и се е възродило под формата на конспиративната теория на Деима от осемнадесети век. Тази теория е всеобщо отречена от критическите учени и се запазва само в популярната преса. Нека да споменем само две решаващи съображения срещу нея: (1) морално невъзможно е Христовите ученици да бъдат обвинени в подобно престъпление. Каквито и да са били техните несъвършенства, те със сигурност са били добри, честни мъже и жени, а не мошеници. Няма човек, който четейки Новия Завет непредубедено, да се усъмни в очевидната искреност на тези ранни вярващи. (2) Психологически невъзможно е да се припише на учениците нуждата от подобно лукаво и дръзко ухищрение. По времето на разпятието, учениците са объркани, дезорганизирани, уплашени, изпълнени със съмнения и натежали от скръб – те не са били мисловно мотивирани или способни да конструират такава безумна мистификация. Следователно, да се обяснява празният гроб и явленията при Възкресението с конспиративна теория изглежда немислимо.

B. Иисус не е умрял на Кръста, а е бил свален и положен жив в гроба, където се е съживил и е избягал, за да докаже на учениците, че е възкръснал от мъртвите. Тази теория за привидната смърт е поддържана от немските рационалисти от края на осемнадесети и началото на деветнадесети век, и е била възприета дори от бащата на съвременното богословие – Ф. Д. Е. Шлайермахер. Днес обаче, тази теория е изцяло изоставена: (1) би било медицински съвършено невъзможно за Иисус да е оцелял при жестокостта на мъчението и разпятието Му, още повече – изоставен безпомощен вътре в гроба. (2) Теорията е религиозно неадекватна, доколкото полумъртвият Иисус, Който би се нуждаел отчаяно от медицинска помощ не би предизвикал у учениците почитането Му като превъздигнат, възкръснал Господ и Победител на смъртта. Още повече, че доколкото Иисус, според тази хипотеза е знаел, че в действителност не е възтържествувал над смъртта, това го редуцира до шарлатанин, който е измамил учениците да вярват, че е възкръснал, което е абсурд. Дори само тези аргументи правят теорията за привидната смърт непригодна.

C. Учениците са халюцинирали Иисус след смъртта Му, от което погрешно са заключили за Неговото Възкресение. Теорията за халюцинацията става популярна през деветнадесети век и се задържа чак до първата половина на двадесети век. Отново обаче, има достатъчно основания за отричането на тази хипотеза: (1) психологически недостоверно е да се допусне подобна верига от халюцинации. Халюцинациите обикновено се свързват с ментално заболяване или опиати, но при случая с учениците такава психо-биологическа подготовка е липсвала. Учениците не са очаквали да видят Иисус отново жив. Всичко, което са можели да направят е било да чакат възсъединението си с Него в Царството Божие. Липсвали са основания, които да ги доведат до халюцинирането на Христос, оживял от мъртвите. Още повече, че честотата и разновидността на обстоятелствата опровергават теорията за халюцинирането: Иисус е бил видян не веднъж, а много пъти; и не от един човек, а от няколко; и не само от отделни индивиди, а също и от групи хора; не на едно място и при едни обстоятелства, а при най-различни такива; не само от вярващи, но също и от скептици и невярващи. Теорията за халюцинацията не може да бъде правдоподобно разтеглена, така че да вмести такова разнообразие. (2) Халюцинациите не биха могли в никакъв случай да доведат до вяра във Възкресението Христово. Като проекции на нечие съзнание, халюцинациите не могат да съдържат нещо, което вече не е било налице в ума. Но ние виждаме, че Иисусовото Възкресение се различава от иудейското схващане по два основни признака. Като се вземе предвид иудейският светоглед на учениците, ако те халюцинираха, те щяха да проецират визии на прославления Иисус в лоното на Авраама, където праведните Израилеви покойници пребивават до есхатологи ческото възкресение. Следователно, халюцинациите не биха предизвикали вяра във Възкресението Христово – представа, която категорично се противопоставя на иудейския начин на мислене. (3) Нито пък халюцинациите могат да обяснят цялостно свидетелството. Те биват предложени като обяснение на явленията при Възкресението, но не обясняват празния гроб и затова отпадат като възможен пълен и задоволителен отговор. Следователно изглежда, че хипотезата за халюцинациите е също тъй безуспешна, както и мнимите си предшественици, в стремежа си да даде правдоподобно контра-обяснение на данните около Христовото Възкресение. Така – нито едно от предходните контра-обяснения не може да изясни свидетелството тъй правдоподобно както самото Възкресение. Някой би попитал: “Е, добре, но как именно скептично настроените учени обясняват фактите на явленията при Възкресението, празния гроб и възникването на християнската вяра?” Истината е, че те именно това не правят. Съвременната наука не признава правдоподобно обяснение алтернативно на Иисусовото Възкресение. Онези, които отказват да приемат Възкресението като исторически факт, съвсем открито оставят това просто без обяснение.

Тези три значителни факта – явленията при Възкресението, празният гроб и възникването на християнската вяра – сочат неизбежно към едно единствено заключение. Иисусовото Възкресение. Днес едва ли рационалният човек може да бъде обвинен заради вярата му, че в тази първа Великденска утрин се е извършило божественото чудо.

- - - - - -

“Contemporary Scholarship and the Historical Evidence for the Resurrection of Jesus Christ,” Truth 1 (1985): 89-95.

Превела от английски: Слава Янакиева

Текстът е публикуван в списание “Християнство и култура”

Уилиям Л. Крейг e протестантски философ на религията, професор по философия в Талботската богословска школа в Ла Мирада, Калифорния.

Илюстрациите са от сайта на Енорийския храм "Св. Вмчк. Георги", който тази година навлиза в 14-тото десетилетие от своето съществуване в софийското село Долни Лозен