03-05-2004

Online от 1 юли 2002

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

3 май 2004, 9:35

Бойният празник на труда

Александър Божков

"Дневник"

 

Навръх 1 май – бойния празник на труда - гражданите на десет държави не участваха в никакъв бой, а празнуваха истински, от цялото си сърце, защото станаха пълноправни членове на Европейското семейство.

Навръх 1 май – бойния празник на труда – стана ясно кой се е трудил последователно и истински през последните петнадесет години и затова точно на празника е получил голямата награда.

Навръх 1 май – бойния празник на труда – ни съобщиха откъм Брюксел за пореден път, че има да се потрудим още две години много сериозно, за да можем и ние, с всичката помощ, която ни се оказва, да се зарадваме на връх Новата 2007 година като едни истински европейци.

Навръх 1 май – бойния празник на труда – беше редно всички да се замислим защо стана така, че само България и Румъния не успяха да се класират заедно с другите за първото голямо разширение на Европейския съюз на изток.

Например защото на 10 ноември година не народното недоволство свали диктатора Тодор Живков, а една клика от негови приближени функционери извърши класически дворцов преврат.

Или пък защото начело на тепърва създаващата се през 1990 година демократична опозиция застанаха почти само бивши комунисти и ченгета, които седнаха на кръглата маса да се договарят с “реформаторите” от БКП.

Може би защото на 11 юни 1990 българският избирател масово гласува против демократичните промени и вкара във Великото народно събрание хората, които вместо да приемат най-необходимите закони на демократичния преход, сътвориха за една година само една калпава конституция.

Сигурно защото и през 1991 година изборите пак не дадоха категоричен отговор за посоката, в която иска да се движи България и предопределиха ранния край на правителството на малцинството на Филип Димитров.

Дали точно към Европа ни водеше след това и правителството на Любен Беров, поставено изцяло в услуга на заемащата позиции в икономиката и политиката българска мафия?

През декември 1994 българите пак гласуваха и пак дадоха пълно мнозинство на едно напълно безпомощно управление, което върна страната ни години назад.

След краха на Виденов, демократичните сили най-после, едва през 1997, получиха достатъчна електорална подкрепа, за да започнат истински реформи и да качат България на магистралата към Европа. Въпреки лошата стартова позиция, все пак хванахме последния влак в Хелзинки през декември 1999 и влязохме в групата на дванадесетте страни-кандидатки.

Ентусиазмът от предстоящото европейско бъдеще и настроението за съзидателна работа започна да изчезва постепенно още през последната година от управлението на  СДС, което позволи на изборите през 2001 да се превърнем от нормална кандидатстваща за Европа държава в екзотично и уникално световно явление, представлявящо република с цар за министър-председател, с парламентарно мнозинство на току що учредена партия, носеща царското име, и с двете основни политически сили от ляво и от дясно едновременно в опозиция.

Някъде по това време стана съвсем ясно, че изоставаме безнадеждно от основната група бивши социалистически страни и няма да се класираме за приемането през 2004. Избрахме си по-спокойна и ненапрягаща цел – 2007 - и тръгнахме да убеждаваме себе си и всички други, че това е максимумът на възможностите ни.

И ето ни днес, на 1 май – бойния празник на труда – гледаме отстрани как държави като Литва, Латвия и Естония, които по времето на първите ни свободни и демократични избори дори формално не съществуваха все още и бяха част от СССР, гордо са начело във всички класации на успехите. Гледаме Чехия и Словакия, които преминаха цивилизовано през историческия развод помежду си и въпреки политическите трусове на поредица от избори, запазиха темпото и стабилността на присъединителната си стратегия. Гледаме Унгария, Полша и Словения, където през последните петнадесет години се сменяха уж драматично леви с десни правителства, но никое от тях не се поколеба и не забави движението по пътя към Европейския съюз.

За разтуха и напук на всичко това, на връх 1 май развяхме червените знамена, запяхме (начело с другаря Станишев) “Интернационала” край езерото в Парка на свободата и заклеймихме дружно американските империалисти.

Честит 1 май – боен празник на труда!

Начало    Горе


© 2002-2004 Още Инфо