|
БОСФОРА
Мъглата се вдигна. Параходът
изсвири.
Палубата се изпълни с хора.
И от вятър и чайки лениви
сподирени,
навлязохме бавно в Босфора.
Покрай нас предмети музейни
плуват:
на Абдул харема... Румели
Хисар...
И всеки се пъчи: “Виж колко съм
хубав!”
И всеки вика: "Виж колко съм
стар!”
Дворци зеленясали, порутени
дувари,
вили, измили им варта дъждовете,
и като в бурен хълмовете стари
стоят, обрасли в минарета.
Горките чудеса! Съвсем посивели
са
като фракът, от беден музикант
износван.
И мислиш: на тия прочути
прелести
им трябва мъничко баданосване.
И сравняваш минаретата в мрака
вечерен
с кулите на някой наш
далекопровод,
по които бригадир синеблуз се
катери
да прокарва светлината на новия
живот.
И усещаш ясно, че тук нищичко
няма
от живота истински, хубав и нов.
И изглежда ти жалък тоз окълцан
мрамор
пред бетона в града на Димитров.
ЧЪРЧИЛ И СРАВНЕНИЯТА
Запитай даже едно първаче:
“Кой най-стар подпалвач е?”
Въпроса си още дори несвършил
ще чуеш отговора:”Чърчил!”
Някои рисуват го в Неронова
тога.
Други го изписват като булдог.
Първото не струва. А над булдога
второто е присмех жесток.
Нерон в историята голям
подпалвач е,
но той запали само Рим.
Чърчил е друго. Чърчил плаче:
“Дайте света да изгорим!”
А булдогът е ангел нежен пред
Чърчил.
Булдогът пред Чърчил е просто
разкош!
Не, не можеш старика, от злоба
сгърчен,
да сравниш с никой от него
по-лош.
Разярен като бик пред звездата
червена,
и днеска зли речи повтаря,
макар да напуска на живота
арената
подагричният впиянчен старец.
И тук вече ти идва ново
сравнение
и навярно то по-добро е:
на Капитала, чакащ ред за
погребение
прилича Чърчил копоя.
И когато гледаш тез бузи подути,
жълти уста, очи атрофирани,
мислиш си: вярно, злобен е, лют
е,
но все пак е на умиране.
* Из цикъла “Стихове за омразата”,
1948-1951, публикуван в книгата “Стихове”, изд. Български
писател, София, 1962, редактор Валери Петров |
