Жена и двете и деца паднаха от балкона на апартамента си. Още същата вечер това се превърна в новина номер едно на всички медии. Информираха ни, че малко преди трагедията жената ходила на пазар с децата си и дори проучваха точно какво им купила. Изказани бяха и надълго и нашироко бяха коментирани предположения, че вероятно жената е шизофреничка, че се развежда с мъжа си, че се карала с баща си, че е рускиня (!?), че е безработна, дори че няма пари за хляб. Предаваха ни на живо интервюта със съседи, засипваха ни с репортажи от “Пирогов” и ИСУЛ, обясняваха ни за раните, кръвта в корема, многобройните вътрешни разкъсвания и други смразяващи подробности.

Старателно и методично беше превърната в публична новина една семейна трагедия, дискретността и съчувствието бяха захвърлени на боклука.

Президентът Първанов посети площадката на бъдещата АЕЦ в Белене. Каза там някакви важни неща за бъдещето на българската енергетика. След това посети Свищов. Където се срещна с родителите и съучениците на загиналите в Сърбия деца. И това веднага се превърна в център на новините. Как и защо хората искали съд за учителите, какви подписки правили и колко души се подписали, как президентът си намерил обща тема с оцелелите момчета (футбола!?); всичко това научихме с пълни подробности от видеорепортажи и гарнирани със много снимки статии.

Старателно и методично беше разчовъркана още един път публично незарастналата рана в сърцата на една дузина семейства от Свищов, а темата за атомната централа беше прибрана в долното чекмедже.

Народното събрание току що прие важен закон за насърчаване на инвеститорите, който урежда прозрачно и оперативно отношенията им с българските чиновници. Междувременно всички медии ни проглушиха ушите с историята за това как министърът Абрашев съвсем прозрачно и оперативно се договарял с един инвеститор да му даде Галерията за чуждестранно изкуство, а пък този турски (!?) инвеститор да я превърне в хотел и базар. Научихме всякакви подробности около размера на предлаганите подкупи, за посещенията на делегации плюс министерска съпруга в турски курорти за сметка на потенциалния инвеститор и още един куп пикантерии за вечно скандалния министър на културата. Премиерът беше обсаден от журналисти и притискан да започне разследване по въпроса.

Старателно и методично тази тъпа и жалка история беше превърната в основна новина за вътрешна консумация, а темата за състоянието и финансирането на художествените ни галерии и други културни и исторически институти и паметници остана за друг път.

Малко преди това друг министър – Церовски – беше превърнат в основна публична фигура заради нахалството и безочливостта, която проявил, като си купил от собственото си министерство евтин апартамент на пъпа на София. Имаше репортажи от мястото на ремонта, интервюта със съседи, дебати в парламентарните кулоари; после историята се разсмърдя още повече, оказаха се и други видни фигури с подобни апартаменти, взети по подобен начин, но Церовски загуби всичкия си останал рейтинг и се превърна покрай апартамента на “Патриарха” в лош човек.

Старателно и методично седмици наред тази история с министъра на регионалното развитие беше качвана на първите страници на всичките вестници, а фактът, че самото министерство на регионалното развитие за три години не е прокарало нито един километър нова магистрала в родината ни, никога не се превърна в новина.

В дясното пространство на политическия ни спектър текат сложни процеси. Роят се партии, карат се и си делят джанти и компютърни мишки политически лидери. Медиите са запленени от това публично представление. Което ги кара да наливат непрекъснато масло в огъня, превръщайки в основна тема на всяко интервю с десни политици дилемата “предизборно или следизборно коалиране”. Така всеки запитан по въпроса, колкото и да е опитен в интервютата, ще трябва да обяви публично кого обича и кого мрази от довчерашните си приятели и съратници. Което си е истинска пикантерия и изходен материал за сочни заглавия и остроумни журналистически коментари.

Старателно и методично темата за коалирането вдясно се превръща в крайъгълен камък на целия ни политически живот, а какво представлява всъщност дясната алтернатива за бъдещето на България и защо тя е по-добра от лявата – тази тема очевидно не е достатъчно скандална.

Свидетели и ежедневни участници сме всички в едно постоянно отместване на вниманието на обществото от истински важните теми, от истински сериозните проблеми и решения. Прекалено елементарно е да си представяме, че някакъв мозъчен център, някакъв “голям брат”, някакви тайни служби ни манипулират до такава степен.

Отместваме си се сами. Защото ни липсва смелост и увереност да се захванем и да решаваме главоблъсканиците на прехода.  По лесно е да помърморим, да се възмутим, да съчувстваме и накрая да му пийнем по едно.