|
Защо
руснаците са така склонни да вярват в новите митове, които им
поднася официалната пропаганда, и да гласуват за президент,
който е бивш агент на КГБ и се гордее с това? Какви нишки така
здраво свързват този народ с неговото съветско минало, че той
остава равнодушен към ограничаването на личните свободи в
името на “управляемата демокрация” – система, създадена от
администрацията, от която две трети са бивши сътрудници на
Държавна сигурност?
Да се каже
както обикновено “умом
Россию не понять”, означава да се каже твърде малко. Особено
когато се срещаш с представители на “Мемориал”.
Това руско общество, създадено през 1988 година, си е
поставило за цел да отдаде дължимото на жертвите на
комунистическите репресии чрез изучаване на истината, чрез
документиране на престъпленията и представянето на тази
информация пред широки обществени слоеве. Тази дейност прави
“Мемориал” една от малкото организации, занимаващи се със
защитата на човешките права в Русия (и в Чечения). Дебати по
тази тема се състояха в Женева в сградата на Женевския
етнографски музей по случай откриването на изложбата “Гулаг –
народът на зеките”. Изложбата е организирана с подкрепата на
вестник
Le Temps и Управлението за развитие и
сътрудничество.
“Аз
видях това, което е останало от сталинските лагери, по време
на интернирането си в Сибир”
– разказва Сергей Ковальов. “На мястото на
лагерите са построени села, помещението на охраната се е
превърнало в магазин, бараката на зеките – в болница. В Колима
разбрах, че Гулаг не е бил само място за лишаване от свобода,
но и система на управление. Разбрах също, че сталинските
лагери са станали част от нашия всекидневен живот. Но това как
Гулаг е проникнал в нашето съзнание, това е вече друга
история!”
Осъден през
1974 на 7 години затвор и на 3 години интерниране в Сибир за
“антисъветска пропаганда”, Ковальов продължава да се бори за
правата на човека. През 1996 той подаде оставка от поста си на
апредседател на руската Комисия по човешките права в знак на
протест срещу войната в Чечения. Подложен на изолация от
медиите в собствената си страна, Ковальов се оплаква от
отсъствието в руското общество на критична маса хора, готови
да защитават демократичните ценности и правовата държава: “Ние
сме готови да се смятаме за жертви на Гулаг, но не и виновници
за неговото съществуване.”
Председателят на ръководството на “Мемориал” Арсений Рогински,
историк и син на зек, роден в Гулаг и бивш политзатворник,
описва “типичния живот в Съветския съюз”, при който той още
дете като
видял в селище край Архангелск колония
от
затворници и това се е смятало за напълно нормално: “Гулаг
беше част от нашето ежедневие.”
Той говори
за “държавната лъжа”, която е предопределила съдбата му. В
периода на хрушчовското “затопляне” му издали смъртен акт на
баща му, в който било написано, че баща му, за първи път
арестуван през 1938 година, е умрял у дома си от инфаркт през
1944; в действителност той е бил арестуван за втори път през
1951 и умрял в затвора. “Аз лично станах свидетел на
фабрикуването на историческата лъжа и разбрах, че човек може
да изчезне без следа. Ние все още живеем между истината и
лъжата. Хората не знаят как са умрели техните родители и къде
са погребани. В
този смисъл
споменът за
Гулаг живее
във всеки от нас.”
Никита Охотин, директор на музея “Мемориал”
и куратор на изложбата, разказва за трудностите в работата със
съветската статистика. Така например през 20-50-те години през
Гулаг са преминали не по-малко от 15 милиона човека. В това
приблизително число не влизат 10 милиона “спецзаселници”,
хора, осъдени на труд в определено за тях място, което не са
имали право да напускат, и още милиони хора, чиято съдба е
неизвестна до днес.
Охотин,
специалист по история на репресиите, смята, че в Русия е
“действал” идеологическият фактор: в името на строителството
на силната държава и светлото бъдеще властта е изпращала в
заточение, унищожавала, “принасяла в жертва” неудобните –
независимо били ли са виновни или не. Като резултат индивидът,
неговият живот и неговата личност са загубили изцяло ценността
си. Нещо по-лошо: “За разлика от Германия след Холокоста, ние
в Русия не се научихме да разпознаваме признаците на
тоталитарното зло: никой не понесе наказание за тези
престъпления, не извлякохме урок от трагедията, и това зло
продължава да представлява опасност за Русия и за целия свят.”
“Споменът
за Гулаг проникна в нашия живот и в нашите души, това е
система, от която не можем да се избавим”
– продължава Сергей Ковальов. Според него
угодничеството пред властта, възпитано с лагери и масови
разстрели, е останало в обществото. За пример може да послужи
руската интелигенция, която познава съветската история, но
реши да живее без проблеми и да има достъп до Кремъл. Както
направи това един писател, автор на книги за сталинската
депортация на чеченците, работещ днес като съветник на руския
президент! “Нашата беда е, че Гулаг не изчезна, той е тук, с
нас, вътре във всеки от нас” – казва Ковальов.
Арсений
Рогински смята, че всичко е и просто, и сложно същевременно.
Неговото мнение е, че паметта
за Гулаг не е изчезнала: тя се е раздвоила. “Паметта
беше забранена до епохата на Горбачов. Тогава бяха публикувани
хиляди свидетелства, в обществото започнаха широки публични
дебати, и ние мислехме, че паметта е победила – приключил е
монополът на КПСС, а с него и терорът.”
След това се
появиха тежките социални проблеми, Русия се раздели на богати
и бедни,
милиони хора загубиха работата си.
“В
този период се случи своеобразно раздвоение на паметта.
Паметта за терора отстъпи на заден план, а на преден план
излязоха спомените за стабилните и нормални брежневски
времена. При Брежнев живота беше вероятно несправедлив, но
хората ежегодно отиваха на курорт, със спестените пари можеше
да си купиш диван или телевизор, СССР беше велика сила, а
държавата отговаряше за всичко.”
Днес в главите на руснаците съжителстват тези
два спомена, и както казва Рогински, именно вторият спомен –
за
“доброто старо комунистическо време” – ги
ръководи, когато пускат бюлетина в урната. Тази “електорална
памет” обещава, че Русия отново ще стане велика държава, от
която ще се възхищават и от която ще се страхуват, решително
разрешавайки съществуващите проблеми, в това число и
чеченския. Именно тази памет стимулира етническата
дискриминация, расизма, шовинизма, вярата, че руснаците са
добри, а всички други са лоши. “В деня за почит към жертвите
на репресиите хората полагат венци и идват при нас в
“Мемориал”, за да изразят подкрепата си, но това не им пречи
да гласуват за националистическа партия” – казва Аресний
Рогински. “Един въпрос не ми дава мира: възможно ли е да се
“активира” първата памет, паметта за терора, за да тръгнем в
посока към демокрацията?”
Никита Охотин обяснява отсъствието на трагична
памет с факта, че в нито една от прослойките на руското
общество няма никакво чувство за вина: “Почти
всяко семейство е пострадало от репресиите, но и
интелигенцията, и особено младите хора, смятат, че те не носят
никаква отговорност за това.” “Нацистите са унищожавали
определени категории от населението, но ние сме унищожавали
сами себе си. Ние сме се подчинявали на тази власт, донясали
сме за съседите си и сме се настанявали в домовете им след
ареста, действайки на принципа: умри днес ти, а аз - утре” –
продължава Охотин. Според него дори Солженицин е допринесъл да
не се появи това чувство на вина, създавайки мита за
болшевиките, появили се, за да унищожат Святата Рус.
Впоследствие
и постсъветските ръководители се опитаха да консолидират
обществото около друг розов мит – мита за великите победи, за
великите писатели, за великата страна. “При днешната власт
тази тенденция стана съвършено очевидна” – продължава Охотин.
“Трагедията на сталинизма беше изхвърлена от учебниците не
защото става дума за престъпления, а защото този неприятен
спомен пречи на представата за стабилна, велика и процъфтяваща
страна.”
В борбата с тези нови митове “Мемориал”,
където знаят, че “педагогиката на ужаса” е нож с две остриета,
преориентира дейността си към възпитание у младите поколения
на гражданско самосъзнание. Хиляди ученици на възраст от 14 до
16 години участваха в конкурс за съчинение за семейната
история не по темата за Гулаг, а просто за победата на човека
над системата.
“Преди пет години разбрахме, че паметта за
Гулаг ни води в задънена улица” – признава
Никита
Охотин. “И сега дори се връщаме назад, към добрите стари
методи. Разбира се провеждат се избори, но по старите съветски
стандарти – с водеща партия и ръководни директиви. Това е
тревожен факт. Ние вече не можем да кажем, че за всичко е
необходимо време и че бъдещите поколения ще ни разберат.”
Публикацията подготви Борислав Скочев |
