|
В Чечения
отново преследват Басаев – последните две седмици. Според
официалната информация на Регионалния оперативен щаб за
ръководство на контратерористичната операция (РОШ) “извършва
се мащабна военна операция за унищожаване на участници в
бандитските групи, вече са ликвидирани седем бойци.”
Това е
генералната държавна линия. А сега нейните странични ефекти.
|
На 8
април, към два часа следобед, в рамките на “военната
операция” (РОШ по-късно потвърди това) е бил нанесен
ракетно-бомбен удар по малкото планинско селце Ригахой на
15 километра от границата с Дагестан.
Това
станало така: над къщите прелетели два военни самолета,
никой не запомнил бордовите им номера. След няколко минути
самолетите изстреляли ракети. Имар-Али Дамаев, баща на
голямо семейство, живеещо в селцето, изтичал от гробището,
където се намирал в момента, до дома си, където била
останала жена му с пет от децата. |
 |
|
Материали и снимки на правозащитния център
“Мемориал">> |
Гледката, която видял,
би
превърнала
и силния духом или
в пацифист навеки, или в
камикадзе. 29-годишната жена на Имар-Али, Маидат, вече мъртва,
притискала към себе си четиригодишната Джанаси, тригодишната
Жарадат, двегодишния Умар-Хажи и деветмесечната Зара.
Майчината прегръдка не могла да спаси никого, всички деца били
убити от осколки. Наблизо лежало тялото на Зура, Зарината
близначка. На Маидат не й стигнали ръцете, и очевидно –
времето, за да скрие под себе си петото дете, а Зура не успяла
да допълзи още две крачки.
Скоро
притичали хора. Събрали парчетата и научили номера на
ракетата-убиец:
350 Ф 5-90. Започнало погребението и улемът,
мюсюлманският богослов от съседното село Нохчи-Келой,
казал, че обявява всички убити за шахиди. Така и ги погребали
вечерта на този ден – като шахиди, без да измият телата, без
погребални савани, с дрехите, с които са посрещнали смъртта.
На 8 април
2004 Имар-Али Дамаев от Ригахой станал баща на петима шахиди,
двама от които още не били проходили. От голямото семейство
останали живи той и най-големият деветгодишен син, който по
време на обстрела бил на училище.
Не знам, на какво се надяваме…
Минават години. Вече пет години от началото на втората
чеченска война. Военните операции се повтарят редовно и по
един и същ сценарий: някъде загиват военни или милиционери, в
отговор започват “активни мероприятия”, летят самолети,
настъпват танкове, стотици войници атакуват, и част от тях
загиват, и тогава отново излитат самолетите – и въздават
възмездие. По традиция, с упорита настойчивост, бомбите падат
върху тези, които не са имали никакво отношение към случая.
Така свършва търпението.
За тези
почти пет години на втората война още не е имало пеленачета,
които да са обявявани за шахиди от мюсюлманските духовници.
Затова пък ВСИЧКИ убийства на деца, които са се случили при
обстрелите и зачистките от 1999 насам, си останаха неразкрити,
неразследвани от правозащитните органи; детеубийците не заеха
своите законни места на подсъдимата скамейка. И именно затова
се изчерпва търпението – на фона на това, че военните
продължават да се държат в Чечения, сякаш са сами на полигона
и наоколо е пусто. Няма деца и хора. И стават детеубийци. Не е
изключено да смятат, че ще живеят вечно.
В началото
на войната военните все още опитваха да се обясняват в подобни
случаи: “Не знаехме, че там има някой… Мислехме, че всички са
заминали…” Лично съм чувала множество подобни обяснения. Сега,
през 2004 година, не е възможно да се повярва на такива
аргументи.
Войната
отдавна е дресирала всички – и военните, и гражданите, и
въстаниците. Всичко е известно – къде са пеленачетата, къде са
старците. Особено в планината. Тук всичко е сто пъти
прочиствано и проверявано, във военните комендатури знаят
отлично кой къде живее и колко хора се водят във всяка къща,
особено в отдалечените села; и ако се е появявал някой
страничен, той отдавна е загинал.
Трудно е да
се оправдаеш и с елементарната некоординираност. Случилото се
е било през деня, при добра видимост, и нещо повече, съдейки
по разказите на селяните, пилотът е снишил самолета достатъчно
ниско, и значи НЕ Е МОГЪЛ ДА НЕ ВИДИ децата и жената, по които
е изстрелял ракетата.
Освен това
положението на телата, както са намерени от притичалите хора,
свидетелства, че майката се е опитала да предпази децата си и
че тя е разполагала с някакво, макар и кратко, време – нали
тук всички са научени КАКВО трябва да правиш, когато
федералните летателни апарати се приближават за стрелба.
И това
означава следното: пилотът е имал същото време да реши дали да
изстреля по пеленачетата ракети или не. Ще се съгласите, че
деветмесечни деца (както всъщност и двегодишни, и дори
четиригодишни) е трудно да бъдат сбъркани с млади мъже, които
може да са бойци.
Ние искаме
разследване. Какво се е случило на 8 април в небето над
Ригахой най-добре знаят тези, които са били в самолета. Значи
въпрос към Генералната прокуратура и Главната военна
прокуратура: кой екипаж е получил ракети с номер
350 Ф 5-90? Не казвайте “това
не е известно”. Бойният товар е под строга отчетност. При това
сътрудниците на правозащитния център “Мемориал” вече са
предали официалното заявление на Имар-Али Дамаев до прокурора
на Чечения господин В. Кравченко лично на ръка. В него са и
номерът на ракетата, и искането за образуване на углавно дело,
и събраните свидетелства, и приложени снимки, и разрешение за
извършване на ексхумация, ако това бъде поискано от
следствието.
Тоест ВСИЧКО
Е НАПРАВЕНО, за да има разследване.
Накрая за това, което се случи за пръв път от
началото на войната – за
причисляването на деца към шахидите. Тази крайно остра реакция
на нохчи-келойския улем не е просто изблик на емоции.
Нохчи-Келой е най-близкото до Ригахой село. Две години вече
Нохчи-Келой живее с трагедията, която се случи тук през 2002.
Тогава офицери от специалните части на ГРУ, които по това
време също участваха във “военната операция” (преследваха
“ранения Хатаб”), пътьом убиха и изгориха шест селяни, които
се прибираха от районния център с уазка. Сред пътниците бяха
директорът на същото училище, което стана спасение за големия
син на Имар-Али, и една бременна жена, която остави вкъщи
седем деца. След тази “мащабна военна операция” в Нохчи-Келой
останаха 28 сираци. Убийците тогава бяха арестувани и на 19
април в Ростов на Дон трябва да бъде произнесена присъда*.
Така че нервите на нохчикелойци са изопнати, селото не е
надживяло трагедията си. Отначало чакаха съда, страхуваха се,
че следствието ще бъде прекратено; след това като свидетели и
потърпевши ходиха на заседанията в Ростов на Дон. И ето, преди
19 април, преди присъдата над виновниците за предишното
злодейство, в това село се случва нова трагедия и с нищо
несравнимия ужас на масово детеубийство.
P.S.
Войната в Чечения не спира, преброяването на мъртвите тела е
постоянна процедура. Но на фона на убитите деца съобщенията за
загинали възрастни бледнеят, макар че те също са нечии деца и
сами са нечии бащи. Около нас ври
и кипи. Загиват заложници. Страни и народи искат от
правителствата си и международните организации извеждане на
войските, за да спасят живота на хората, изпълняващи своя
дълг. У нас всичко е спокойно. Смъртта на децата с
последващото им причисляване към шахидите не предизвика нито
едно искане да бъдат изведени войските, или поне да бъде
започнато незабавно обсъждане какво се върши в Чечения, за да
се намери път към диалога, към умиротворяването,
демилитаризацията и всичко друго, което задължително се прави
в края на една война.
- - - - - -
* Делото срещу
спецотряда
на капитан Улман продължава.
Предстоят
разпити на обвиняемите капитан Улман,
лейтенант Калагански,
мл.
лейтенант Воеводин и
майор Алексей Перелевски, за
когото се предполага, че е дал заповед ранените или невредими
след стрелбата пътници да бъдат ликвидирани.
(бел.
Б.С.)
Публикацията подготви Борислав Скочев |
