|
|
|
Наука и теология – една тема
присъствала в живота и мисленето на много от големите учени на
нашето съвремие; една тема, отхвърляна по време на голяма част от
нашия живот, една тема заобикаляна и през последните години,
когато цензурата е премахната, но навиците остават… Но дискусиите
и обсъжданията на тази тема, макар и приглушени и не в центъра на
бурното развитие на природните науки, не стихват и занимават
мислите на големите учени. Редколегията на “Светът на физиката”
чувства риска и поема отговорността в няколко последователни
статии да запознае читателите с различните гледни точки на
големите физици на миналото столетие – Айнщайн, Файнман,
Хайзенберг, Паули, Планк и др., както и на наши съвременници по
тази тема.
|
 |
Започваме със статията на
проф. Джон Полкингхорн (Rev. Dr
John Polkinghorne
KBE FRS) “…“ (1993), показателна и представителна в много
отношения. Джон Полкингхорн е професор по теоретична и математична
физика в Кинг Колидж, Кеймбридж,
Англия, Президент на университета (1989), член на Британската
Кралска Академия (FRS, 1974) и Рицар на Британската Империя
(KBE, 1997). Роден е през 1930 в Уестън,
Англия, завършва физика в Тринити Колидж,
Кеймбридж, като студент на Дирак през 1954 и от 1958 е
преподавател, а от 1968 - професор по математична физика в
Кеймбридж. Автор на множество научни публикации, със значими
приноси в квантовата теория на полето и физиката на елементарните
частици и техните взаимодействия при високи енергии. Автор на две
монографии “Теория на аналитичната S-матрица”(1966) и “Модели на процесите при високи енергии” (1980). През
1979, на върха на творческата си активност, Полкингхорн приема
духовен сан в англиканската църква, следва и се дипломира в
Westcott House
и през 1981 е ръкоположен за куратор
в църквата St Andrews
Chesterton в Кеймбридж; по-късно
(1984 - 1986) той е викарий в
църквата в Canterbury,
а след това – капелан на
Trinity Hall,
Кеймбридж. Заемал е ръководни постове в множество държавни и
обществени научни и религиозни организации, почетен доктор на
различни английски и чуждестранни университети. Автор е на няколко
книги с тематика за отношенията на науката и религията в
съвременния свят: “The
Way the World Is”, “One
World, Science and Creation”, “Science
and Providence”. Джон Полкингхорн е
уважаван учен, който не се бои да задава трудни въпроси. Каква е
ролята на Бога в един свят, подчинен на законите на науката? На
какъв тип молби може да се очаква, че Бог ще откликне? Както сам
казва, вярата му не иде от физиката, а от персоналното му общуване
със самия Христос. Запитан дали поради предишните си научни
занимания не гледа с пренебрежение на теологията, той отговаря:
“Нищо подобно. Теологията е много по-трудна от физиката, особено
тази на училищно ниво, която отдавна е покрита с прах. Теологията
никога не може да се покрие с прах”.
проф. Нъшан Ахабабян,
главен редактор на "Светът на
физиката"
 |
Прекарал съм по-голямата част от
живота си като физик-теоретик, а цялото си съзнателно съществуване
като част от вярващата и отдадена на Бога и църквата общност, така
че съм в състояние да приема и обсъдя напълно сериозно
възможността за религиозна вяра в съвременната епоха на научен
подем. Но мисля, че за да може вярата да бъде възприета без
вътрешни противоречия, трябва да бъдат изпълнени следните две
условия:
1. Трябва да се вземат предвид
известните научни данни за характера и предисторията на физичния
свят, в който живеем. Разбира се, |
|
Проф. Полкингхорн |
науката не може да съветва религията
по въпросите на вярата, нито пък религията – науката за очакваните
резултати от научните изследвания. Тези две дисциплини се отнасят
до различни страни на човешкото битие: в единия случай – до нашата
среща с един неодушевен физичен свят, който ние превъзхождаме; в
другия – одухотворената среща с Онзи, който ни превъзхожда. Те
използват различни методи: в единия случай – всяко нещо се подлага
на експериментална проверка; другият случай е обричане във
вярност, изпълваща и доминираща всички наши лични срещи, както с
хората, така и с реалността на Бога. Те задават различни въпроси:
в единия случай – как се случват нещата, по какъв начин?; в другия
– защо се случват нещата, с каква цел?
Въпреки че това са два различни
въпроса, все пак нашите отговори на всеки от тях би трябвало да
носят някаква съгласувана връзка помежду си. Ако аз твърдя, че
целта ми е да създам прекрасна градина, а същевременно ви обясня,
че смятам да постигна това като покрия почвата с шест инча дебел
зелен бетон, то вие с основание бихте се усъмнили в истинността на
моите намерения. Фактът, че сега вече знаем, че Вселената не е
създадена в готов вид преди няколко хиляди години, а е еволюирала
в продължение на петнайсет милиарда години след своето огнено
начало – Големия взрив, – не отхвърля християнското учение за
света като Божие творение, но във всички случаи той внася някои
промени в интерпретацията.
2. Необходимо е да осъзнаем, че
религиозната вяра, точно както и научната вяра, представлява
мотивирано разбиране за това как са устроени нещата. Разбира се,
религиозната позиция изисква пълно доверие, докато научният подход
се гради на експерименталното изучаване на явленията от физична
гледна точка. Но пълното доверие не означава да си затворим очите,
да стиснем зъби и да повярваме в невъзможни неща. То наистина
представлява скок, но не в тъмното, а скок към светлината. То е
открито за корекции при все по-дълбокото вникване на човека в
Божиите замисли.
Учените не задават въпроса “Разумно
ли е това?”, като че ли отнапред им е известно как трябва да бъде
устроен светът. Те знаят добре, че когато се намират в режим извън
всекидневния опит, могат да се очакват всякакви изненади. Здравият
разум не може винаги да ни служи като критерий. Не сме достатъчно
умни, за да виждаме много далеч напред. Поради това правилно
зададеният научен въпрос е: “Кое ви кара да мислите, че това може
да е така?”. Както виждате, той се различава от въпроса “Разумно
ли е това?” и дава възможност за задълбочаване на нашето разбиране
за устройството на нещата. Нека ви дам един пример за възможните
изненади, които физичният свят е приготвил за нас. Ако аз ви кажа
“Бил е у дома и е или пиян или трезвен”, вие ще очаквате да
намерите Бил в къщи или пиян или трезвен. Това изглежда тривиално
и очевидно; учените хора биха казали, че вие използвате
дистрибутивния закон на логиката. Колкото и да е странно
аналогичен аргумент, приложен към квантовия свят, ще се подчинява
на друга логика. Защо същото да не става и при среща с
Божествената реалност?
Разяснявайки моята християнска вяра
в една епоха на научен разцвет, аз разбирам, че тя трябва да бъде
добре мотивирана и основана на факти, които могат да бъдат
посочени. Центърът на тежестта на моята вяра се крие в срещата ми
с фигурата на Исус Христос такава, каквато я виждаме в
Евангелията, в свидетелствата на църквата и в нейните свещени
тайнства. Това е сърцевината на моята християнска вяра и надежда.
Все пак, в спомагателен и допълнителен план, съществуват някои
знаци за Божието присъствие, произтичащи от нашето научно
познание. Самият начин, по който ние отговаряме на въпроса “Как?”,
се оказва, че неизбежно води и до въпроса “Защо?”, така че науката
сама по себе си не се оказва напълно интелектуално
удовлетворителна. Останалата част от тази лекция ще бъде посветена
на скицирането на най-важните факти, подкрепящи религиозния
възглед, които са ни станали достъпни в тази ера на науката.
Характерна черта на научната мисъл е
стремежът към синтетичност. Ние се стараем да постигнем
най-единното възможно научно обяснение. Именно тази е движещата
сила в моята стара област, физиката на частиците, която търси да
открие великата единна теория – ВЕТ. Така че инстинктът кара
учения да търси най-икономичното и същевременно най-общото
разбиране, което е възможно, единното разбиране на света. Аз
всъщност съм убеден, че най-великата единна теория, която по
принцип може да се постигне, е теологичното разбиране за света.
Теологията е импулсът, който ни води към най-дълбокото и
най-съвършено разбиране на известната ни картина на реалността.
Ако се заемем да търсим такава теория, съществуват две възможни
стратегии. Всяко от двете обяснения зависи от някои фундаментално
необясними предположения. Нищо не идва от нищото. Това е вярно и в
интелектуален аспект и затова всяка теория на света се основава на
някакви фундаментални допущания, върху които се гради цялата
конструкция. Съществуват две основни стратегии, съответстващи на
два възможни избора на фундаменталните факти (които няма да бъдат
обяснявани). Първо, може да се вземе като изходно положение
суровият факт за съществуването на заобикалящия ни физичен свят.
По такъв начин постъпва например Дейвид Хюм. Приема самия факт за
съществуването на материята като база, която не се доказва.
Другата възможност е да се приеме и постави в основата суровият
факт (доколкото този термин е подходящ), за Бога. С други думи,
човек може да се осланя на волята на Някого, на замисъла на
Създател, като фундаментален изходен и необясним факт на теорията
за битието. Първият подход е стратегията на атеизма. Вторият
подход е стратегията на теизма. Аз бих желал тук да защитя втората
стратегия и да обясня защо вярвам, че ако сме водени от желанието
да достигнем до най-дълбокото и единно разбиране за света, то може
да се постигне единствено в рамките на схема от понятия, която
включва вярата в Бога.
Цялата статия в "Светът на физиката">> |
