14-04-2004

Ние, чужденците в Русия, имаме своите предимства ­ може да виждаме малко по-различно нещата, които се случват в нея, но пък забелязваме онова, което самите руснаци не виждат. Аз изучавам Русия от 1946 година и през цялото време съм наблюдавал развитието на комунистическия режим като историк. И не вярвам на теорията на Солженицин, който смята, че съветската история е започнала през 1917. Между царския и съветския режим има много общи неща. Русия е консервативна страна и някои неща в нея се променят много бързо, други ­ никога. Надявам се, че моите критични бележки ще бъдат възприети не като атака, а като полезна критика, която може да бъде използвана.

Най-лошото и най-опасното в Русия е постоянното акцентиране на факта, че е велика държава. Произтичащите от това действия я отвличат от истински сериозните проблеми, които тя трябва да решава сега. Идеята за великодържавност я тласка към конфронтация със страните, с които є е необходимо да си сътрудничи, и то преди всичко със западните страни.

Разбира се, чувството за великодържавност се основава на редица фактори, сред които и огромната територия, и особеното геополитическо положение, и не на последно място ­ военната мощ. Нито един от тия фактори обаче в действителност не прави от страната велика държава. Огромната територия, особено в съвременните условия, няма кой знае какво значение. По-голямата част от руската територия не е населена и няма никаква възможност да бъде заселена. Днес най-богатите страни са малките ­ като Швейцария, Холандия. Великата държава ­ това е страна, чието население е в състояние да използва ресурсите и знанията си за благото на обществото. Когато преди 50-те години беше създаден Израел, арабите сметнаха, че могат да го унищожат, защото разполагат с много по-голяма територия и население. Но Израел се оказа страна със силен етнически характер, привързаност към ционизма и развитието на науката и побеждаваше арабските армии. В Русия военната мощ се градеше на бедна икономическа основа. Тя струваше твърде скъпо на обществото; заради нея Русия пожертва онова, което е действително ценно и важно ­ икономическата и културната инфраструктура. За военни цели се харчеха парите, които трябваше да се изразходват за образование, здравеопазване и т. н. По времето на Петър Велики до 90% от националния бюджет на Русия е отивал за поддържане на армията. В Съветския съюз в края на съветския период 25­30% от бюджета отиваха за военни нужди. Режимът не издържа такава огромна тежест и рухна.

Русия традиционно е отделяла огромно внимание на своята мощ, особено след като се сдоби с ядрено оръжие, с помощта на което можеше да тероризира целия свят. Днес практически е невъзможно руското ядрено оръжие да се използва в бой, така че тази военна мощ вече не значи почти нищо. Почти нищо днес не значи и числеността на армията є. Русия успя да спечели Втората световна война, защото пожертва хората си, без дори да се замисли. Колко души загуби тя във войната с Германия ­ това е нещо нечовешко! Но на руското правителство му беше все едно.

Всъщност Русия днес не е голяма държава. Съществуват факти, които илюстрират това. Според някои изчисления брутният национален продукт на Русия през 1999 представлява някъде около $100 милиарда. Възможно е това да е недооценка. Но дори тази цифра да е 200 или 250 милиарда, тя пак е твърде малка. За сравнение капитализацията на една от най-големите корпорации на САЩ ­ ОРМА ­ е 226 милиарда. Оборотът на Московската фондова борса преди падането на акциите през август беше 105 милиона долара. Това е съпоставимо с триминутния оборот на Нюйоркската борса, което е ужасяващо странно за която и да е страна. При такава бедност Русия не може да бъде велика държава, тя само може да си придава вид на такава. Русия значително зависи от чуждестранните инвестиции и заеми. А след пресрочването на платежите през 1998 година чуждестранният капитал няма скоро да дойде тук. На Запад смятат, че Русия действително е много бедна страна, неподходяща за инвестиции, със слаба финансова система.

Русия може да си завоюва статуса на велика държава само след като приведе в ред собствения си дом и се откаже от имперските си амбиции. Макар духът на Петър Първи все още да витае в нея, тя вече не е империя.

Руската империя притежава уникални черти и се отличава от великите империи на Запада. Когато през шестнайсети век започна Западната имперска експанзия, когато беше открит Новият свят, когато към Индийски океан се насочиха експедиции, в европейските страни вече се беше оформило разбирането за техния национален интерес. Британия вече беше Британия, Холандия ­ Холандия, Португалия ­ Португалия… Колониите бяха отделени от метрополиите с океани. По географски причини обаче в Русия развитието на империята и развитието на националната държава се осъществяваха по друг начин. След като Иван IV завоюва Казан, Астрахан и т. н., започва да се гради многонационална държава, при която руските колонии граничат с Русия. За разлика от Запада, където е съществувало разбирането какво е метрополия и какво ­ колония, в Русия такова разбиране няма. Метрополията и колониите били нещо смесено. Тук е мястото да отбележим, че през 50-те и 60-те години в Русия можеха да се чуят гласове, според които тя изобщо не била империя, а руснаците живеели на своята историческа територия, населена с различни националности. Тази нагласа у тях съществува и днес.

И още ­ за руския национализъм. Разбира се, там, където настъпва демокрацията, възниква разговор за националното самосъзнание, за националната държава. Но национализмът има два варианта: той може да бъде ексклузивен и инклузивен. Ексклузивен означава, че ние, членовете на тази етническа група, изключваме всички останали от своя кръг и ги гледаме отвисоко. Това е такъв вид национализъм, който води до ксенофобия, шовинизъм. А включващият, инклузивният национализъм (той може да бъде назован още патриотизъм) представлява гордостта от своята общност, от съзнанието, че работите за нейно благо. Мисля, че руският национализъм е главно ексклузивен, национализъм, който изключва всичко чуждо и води до ксенофобия. С примери от тоя род в Русия човек постоянно се сблъсква и те продължават да са вследствие на сталинския режим, когато руската национална гордост се трансформираше в ксенофобия, без хората да си дават сметка, че това не е патриотизъм. И аз не знам как може да се справим с подобен проблем, освен обединявайки усилията на интелигенцията и интелектуалците. Защото така наречената руска гордост се крепи на омразата към другите. Трябва да се откажем от това наследство на комунизма, да отсечем дълбоките му корени. Погледнете, който и да дойде на власт в Русия ­ остават все същите символи от времето на царизма: двуглав орел, знаме… Много градове и улици са преименувани, но много носят старите названия ­ “Ленински проспект”, “Октомврийски площад” ­ със съответния паметник и т. н. Петербург бе преименуван, но Ленинградска област си остана. Докато не се премахнат символите на стария режим, хората няма да имат ясни представи и няма да постигнат нищо положително.

Комунизмът беше разрушителен период; вековете, през които се е създавало гражданското общество, бяха, така да се каже, отменени. Всички обществени връзки се движеха по вертикалата. Всъщност това обяснява защо се разпадна самата комунистическа партия… По същия начин, когато през 1917 година царят се отрече от престола, страната се разпадна. Това е невъзможно за една демократична държава, където съществуват здрави хоризонтални връзки и смяната на определено правителство не води до разпадане на страната, нито се налага да се започва отначало.

На мен ми се струва, че най-важна за Русия е задачата да се изгради здрава съдебна система. Днес в Русия не функционира нормална съдебна система. Ако някой вземе пари от някого на заем и подпише съответния документ, но не си изплаща дълговете си, вие не можете да се обърнете към съда, както го правят даже в азиатските страни, а се обръщате към мафиотските структури. Правителството също действа не по закона. Инвестициите не се охраняват.

Създава се климат, в който не може да има социално единство. Доверието между гражданите и правителството е нищожно, ниско е също така и нивото на доверие между самите граждани. На практика се оказва, че всеки е сам за себе си. А едновременно с това се очаква правителството да защитава интересите на народа ­ нещо, което днес в Русия не може да се случи!

Днес в Русия не само че няма никакъв консенсус сред действащите политици, ами и съгласие дори относно благото и бъдещето є не съществува. Огромното количество партии и унии обслужват главно егоистичните стремежи на своите лидери. Такива партии не са конкуренти, а врагове един за друг. На Запад партиите се конкурират, те не са врагове.

Помня как се потресох, като прочетох, че според две трети от руснаците САЩ оказвали икономическа помощ на Русия, за да я погубят. Тази идея няма нищо общо с истината. САЩ, както и всяка страна, преследва своите интереси. Но има огромна разлика между дългосрочни и краткосрочни интереси. Под влияние на своя исторически опит Русия все още продължава да мисли в петилетки, на кратки периоди. Докато ние ­ в много по-далечна перспектива. Когато свърши Втората световна война, ние според плана “Маршал” започнахме да помагаме на Европа. И създадохме в нея свои конкуренти. Европа днес е нашият главен конкурент. Така че нито искаме да унищожим Русия, нито да я експлоатираме. Напротив, нека и тя в резултат от нашата помощ да ни стане конкурент. За съжаление обаче тя все още е в плен на илюзиите за велика държава. Единственият враг на Русия са самите руснаци. Надявам се да го разберат и поемат в посоката към утрешния разцвет на страната си, без да упрекват другите, че нищо не са направили за тях. И пред бутилката водка да предпочитат разумните действия...

Превод:Росица Цветанова

Материалът е отпечатан в списание “Пламък”