Подложени сме на сериозния риск демографската криза, която преживяваме, до 10-15 години да се превърне в демографска катастрофа. Един върху друг се наслагват факторите, обуславящи все по-малка раждаемост, повишена смъртност и продължаваща емиграция от страната. Спешна е необходимостта от обществен дебат по темата, последван от ефективна и консенсусна стратегия за облекчаване на демографския срив и социално-икономическите последствия от него.

Раждаемостта намалява рязко в България от десетилетия с прехода от преимуществено земеделски-традиционен към индустриално-урбанистичен начин на живот. През годините на социализма не просто намалява относителният дял на селското население спрямо градското, но и моделите на демографско възпроизводство в селата доста бързо се приближават до тези на града. Нормата 1-2 деца в семейство отразява както промяната в начините на производство - отпадането на необходимостта от детски труд в земеделието, така и растящите амбиции на новите поколения родители да дадат на децата си максимално добро образование, а оттам и най-добри шансове за бъдеща реализация. Този процес вписва България в общата тенденция на бърз спад в раждаемостта, характерен за цяла Европа.

С кризата на социалистическата система и последвалата я криза на прехода към пазарна демокрация демографските тенденции се влошават допълнително от нововъзникнали негативни фактори. Стопанският срив деградира неимоверно условията на живот за мнозинството семейства във фертилна възраст, което поражда системно отлагане на възпроизводствените функции за неопределено бъдеще. Условията за раждане и отглеждане на деца (семейни доходи, безработица, влошено социално и медицинско обслужване) стават толкова лоши, че

раждаемостта намалява значително дори и в малцинствените общности

които все още поддържат патриархално-традиционалистки стил на живот, но пък са и най-силно засегнати и маргинализирани от кризата на прехода.

Масовата емиграция от страната на преимуществено млади хора, наброяващи почти един милион души, изнесе огромна част от възпроизводствения потенциал на тези поколения извън България. Мнозинството от останалите в страната млади хора след 1990 трябваше също да мигрират - преди всичко към София и няколко други големи градове, за да имат шанс да намерят работа и препитание. Адаптацията им към новата среда бе допълнителен ограничаващ фактор за тяхното семейно планиране и възпроизводство.

Съществено се влошиха условията на живот за всички поколения в страната. Към традиционно ниските хигиенни и екологични стандарти за качество на храната, въздуха и средата за обитаване, наследени от социализма, се прибавиха факторите на нарастващ стрес - всекидневно напрежение, свързано с приоритетите на оцеляването и адаптацията в една бързо променяща се и често враждебна социална, стопанска и институционална среда. Отговорностите на държавата от комунистическия период за осигуряване макар и на ниско и некачествено равнище на основните социални потребности бяха на практика изоставени, без да бъдат поети от алтернативни - капиталови или благотворителни, форми на социална сигурност. Най-драматични последствия абдикацията на държавата имаше върху жизнения стандарт на възрастните поколения. Срина се системата на здравно обслужване, качествено се влоши образованието, държавата изостави и елементарните си задължения за поддържане на законност и ред. Резултатите от всичко това в демографско измерение са не само рязко намалена раждаемост, но и драматично нарастваща заболеваемост и смъртност.

Това, което ще се подобрява, извън всяко съмнение е икономическата ситуация и следващите я условия за развитие на системата за социално осигуряване. Членството в ЕС неизбежно ще води, макар и бавно, до по-високи доходи, до повече шансове за достойна заетост, до подобряване на екологичните параметри на средата за обитаване, до по-високи изисквания към качеството на храната и защита на потребителите.

Всички тези подобрения обаче ще бъдат достатъчно бавни

за да компенсират останалите дългосрочни и ситуационни фактори, насочени към влошаване на демографската картина. Членството в ЕС ще премахне и малкото останали прегради пред свободното придвижване и свободния избор на място за живеене и личностна реализация. "Изтичането на мозъци", както и изтичането на обикновени, средно квалифицирани млади професионалисти към развитите страни на Европа ще продължи - още повече че то все повече ще се стимулира от задълбочаващите се демографски проблеми на западноевропейските страни. Ще минат десетилетия, преди българската икономика и общество да започнат да предлагат съпоставими условия за работа и живот на младите българи. Лошото е, че нито държавните институции, нито общественото мнение в България полагат и минимални усилия за развитие на стратегии, способни да компенсират поне частично тези неизбежни отрицателни тенденции на очаквано демографско развитие.

Частичното подобряване на условията за живот вследствие очакваното стопанско оживление и членството в ЕС ще доведе до повишаване продължителността на живота и до увеличаване относителния дял на пенсионираните възрастни поколения в България. Съчетана с продължаващата емиграция на млади хора тази тенденция ще произведе засилен негативен поколенчески дисбаланс "в полза" на старите поколения. Ако днес около 25 на сто от населението на страната са пенсионери, а всеки човек в активна възраст трябва да изхранва 2.5 души в предтрудова или следтрудова възраст, то след едно поколение - при запазени основни тенденции - пенсионерите ще достигнат около 40 на сто, а всеки стопански активен българин ще трябва "да носи" 3,5-4 неработещи. Излишно е да анализираме колко "стимулираща" ще бъде тази пропорция за младите и за всички хора в трудова възраст, които ще трябва да избират между относително ниска заплата с огромни данъци в България и висока заплата с приемливи данъци в Западна Европа.

За средносрочно управление на демографския срив има само едно решение - имиграция. През следващите 10 години България трябва да приеме не по-малко от 800 000 - 1 000 000 имигранти в активна - за предпочитане млада възраст. Това решение няма да бъде по вкуса на много, може би на мнозинството българи. Затова нека започнем анализа на този проблем с простата истина, че - щем не щем - тази вълна от имигранти независимо от всичко ще пристигне в България. Членството в ЕС ще превърне страната в

привлекателен център за емигранти от третия свят

и страните от ОНД. Нашият избор е не дали да приемем имигранти или не, а дали това навлизане да стане организирано, посредством адекватна стратегия на българската държава, или хаотично и безконтролно от гледна точка на националните ни интереси. Ако обществеността и държавата решат, че си струва да се развие и приложи имиграционна стратегия, няколко кръга проблеми ще имат водещо значение.

На първо място, разбира се, е въпросът откъде ще дойдат мнозинството имигранти? Колкото по-близки са по етнорелигиозен и културен произход до мнозинството българи, толкова по-лесно ще се адаптират тези хора в новата си родина - независимо какво биха казали по този въпрос привържениците на "политическата коректност". Масовото навлизане на мюсюлмани от Близкия Изток, Централна и Южна Азия и Африка би ускорило и сега наличната тенденция към разрастване на малцинствените групи с ислямско вероизповедание и превръщането им в равностойна или дори по-голяма общност от тази на православните българи. Това е въпрос на национална идентичност - компромиси с него могат да се правят до определени граници.

Демографският баланс християни - мюсюлмани в перспективата на следващото половин столетие има важно значение и предвид геополитическите тенденции на и около Балканите. Тази есен Турция ще бъде поканена да преговаря за членство в ЕС. Ние сме заинтересувани от успеха на тези преговори. За България е много по-изгодно да бъде "вътрешна" територия на обединена Европа, отколкото да формира външната граница на ЕС между две цивилизации, намиращи се във все по-конфликтни отношения помежду си. По-добре е Турция - а не България - да търси и да намери своя вътрешен баланс между Европа и ислямския свят.

Но приемането на Турция в ЕС означава практическо сваляне на всякакви граници и пряко действие на геостратегическите, стопанските и демографските сили на гравитация в балканския регион. Непосредствено до малка, обезлюдена и изтощена България динамично се развива мегаполисът Истанбул с два пъти по-голямо население от българското. Турция като цяло е над 70-милионна страна с динамична икономика и демография. Съхраняването и развитието на България в този контекст е пряко зависимо от възстановяването на демографската й стабилност и - ако е възможно - възходяща демографска динамика.

Привличането на максимален брой българи, населяващи Молдова, Украйна

и - в по-малка степен - Македония е вътрешното ядро на нашата имиграционна стратегия. Развитието на тези страни със сигурност ще бъде много по-забавено от това на България, което позволява разширяване на имиграционната кампания и спрямо млади и образовани представители на етническите мнозинства в Украйна, Русия, Белорусия и други страни от ОНД. Тяхната близост до българската култура, макар и оспорвана в политически контекст, е безспорна в сравнение с дистанцията ни от Судан, Бангладеш или Ирак, откъдето няма нужда да привличаме имигранти - те ще дойдат сами, и то при първа възможност.

Поминъкът, който сме в състояние да предложим, е основен приоритет на българската имиграционна стратегия. Ако привлечем големи групи селскостопански работници от Молдова, ще бъде глупаво да очакваме бум на производството на софтуер например. По-скоро ще трябва да побързаме с развитието на аграрната реформа, комасацията и пазара на земя, с целенасочени мерки за оземляване и адаптация на тези хора в обезлюдените български села. Ако успеем да привлечем квалифицирани и предприемчиви млади хора, трябва да им предложим възможности в един разрастващ се корпоративен и технологичен сектор, който за съжаление почти отсъства от днешна България. Завръщането поне на част от емигриралите млади българи също е в пряка зависимост от динамиката на корпоративния сектор в националната икономика.

Системите на образованието, медиите и институциите на културата трябва да се ангажират със създаването и разпространението на една ценностна система, съвместима с неизбежно нарастващата мултикултурност на българското общество. Възможно е

да привлечем културно по-близки до нас имигранти

и да намалим травматичния ефект на културната дистанция, но не можем да избегнем този ефект. Опитът на Западна Европа след 50-те години може да ни послужи отлично за разработването на конкретни програми - в образованието, комуникациите, заетостта и социалната сигурност - за адаптация на имигрантите към българската действителност. Консервативният егалитаризъм на доскоро хомогенното в социален и културен план българско общество принадлежи на миналото.

Неизбежни промени ще настъпят и в политическата система на България. Самият факт на разработване и прилагане на имиграционна стратегия ще изисква активен политически консенсус в рамките на целия спектър. В най-новата ни демократична история подобен консенсус е постиган само в "краен случай", под въздействието на мощни външни сили, предизвикващи пасивно съгласие на засегнатите политически фактори (преди всичко БСП). Такива бяха случаите с валутния борд, членството в НАТО, подкрепата за антитерористичната коалиция. По отношение на имиграцията консенсусът трябва да бъде активен, гъвкав и стабилен спрямо текущата политическа конюнктура.

Проблемите за постигане на такъв консенсус са много, но един от тях е структурен и дългосрочен -

позицията на ДПС

Позиционирането на тази партия като "неизбежен партньор" във всяко мнозинство и управление й дава огромни ресурси за блокиране или насочване на имиграционната стратегия в стратегически изгодна за нея посока - непрекъснато увеличаване ролята на етническия корпоративизъм в политическия процес на България. Понастоящем ДПС контролира Комитета за българите в чужбина и ефективно блокира процеса на получаване на българско гражданство от граждани на Македония чрез изкуствен бюрократичен хаос. ДПС има също така успех в осуетяването на спорадични опити през 90-те години за заселване на бесарабски българи в Лудогорието и Източните Родопи. Ескалиращата сервилност, с която българските политици и институции обслужват амбициите на ДПС и неговия лидер Ахмед Доган, не обещава успех в прилагането на адекватни за националния интерес консенсусни решения в имиграционната политика на страната.

Последен по ред - не и по значение - е проблемът за промяна на законодателството за целите на ефективната имиграционна политика. Режимът на малцинствена интеграция в структурите на демократичната българска държавност трябва да бъде договорен предварително, за да не бъде обект на спор и конфликт впоследствие. Да се разчита на сега действащата идеологема за "българския етнически модел" би било наивно и опасно. Опитът на страните с имиграционна традиция показва, че интеграцията на имигранти е по правило по-лесна, отколкото на "заварени" малцинства, защото е въпрос на индивидуален доброволен избор. Разбира се, за да се случи всичко изброено по-горе, е необходима комбинация на политическа воля, ефективни институции и обществена подкрепа - и трите отсъстващи в България към днешна дата.