|
|
|
Мечтите се сбъдват, влязохме в НАТО, вероятно и в ЕС. Но защо
българинът продължава да е песимист, г-н Кръстев?
Първото
обяснение е чисто икономическо и то гласи: Хората са
песимисти, защото са бедни. Второто обяснение е свързано с
медиите. То е популярно сред политици, които са на власт. Те
твърдят, че песимизмът е резултат от заговора на медиите,
които изкривяват реалността. Третото обяснение е
народо-психологическо, свързано с това, че българите винаги
сме били черногледи.
Като
че ли първият отговор е най-убедителен?
Наистина
има много силна социологическа зависимост между ниските доходи
и песимизма. Оказва се, доход от 150 лв на член от
|
 |
|
Иван Кръстев е председател на
управителния съвет ва
Центъра за либерални стратегии
и програмен директор |
семейството
е онази граница, която разделя България много повече отколкото
държавните й граници. Ако погледнете социологическия профил на
България под 150 лв и над 150 лв вие не виждате две различни
страни.
Какво
виждаме под границата 150 лв на месец на човек?
Виждаме 54%
от българите, които влизат в групата на "песимисти за себе си и
песимисти за страната". Тук влизат възрастни хора, но и много
млади с основно и по-ниско образование, без квалификация. Те са
лишени не просто от доход, лишени са от възможности. Така, че
техният песимизъм не е безпочвен. Те си дават сметка, че каквото и
да се случи в обществото, животът им няма да се промени
драматично. България е окована в социално-демографска ситуация с
голям процент възрастно население, с растящ процент млади
неграмотни, нискоквалифицирани хора, особено сред малцинствата.
И дори
приемането ни в ЕС по никакъв начин няма да подобри битието им?
Логично е с
развитието на страната, тя да има достатъчно средства за
подобряване на икономическото положение на тези хора. Но те винаги
ще мислят за намалява на бедността и няма да имат възможност за
същинско развитие. Ако България е заплашена от нещо, то това е
появата на една underclass, където децата на бедните са бедни,
децата на необразованите са необразовани. Тази група започва да
възпроизвежда себе си. Ако има какъвто и да е инструмент за
социална справедливост, ако някой наистина се интересува какво ще
е обществото ни след десет години, то би трябвало да се осигури
достъп до качествено образование на непривилигерованите групи.
Обучението на хората с ниски доходи и част от малцинствените групи
е това, което единствено може да промени положението им в
дългосрочен план. В противен случай те нямат шанс. Само за една
година от 2002 до 2003 два пъти се е увеличила силата на фактора
образование като определящ дали си беден или богат.
Според
изводите от изследването медиите са един от факторите на
възпроизводство на социален песимизъм. Но те не могат да бъдат
разглеждани като източник или причина за песимизъм по две причини.
Първо има силно надценяване на директното влияние на медиите върху
обществото. Българите, които редовно четат вестници всеки ден са
13 на сто. Това е най-ниският процент сред страните кандидатки в
ЕС. За Унгария този процент е 43%.
Изследването
установи, че най-голяма тревожност пораждат негативните новини
сред групите, които са губещи от промяната. Като телевизионните
новини имат предимство сред останалите медии. Усещането за
тревожност и несигурност се засилва сред възрастните и хората с
по-ниско образование.
В тази
връзка има любопитна закономерност. Разликата между спечелилите и
загубилите от реформата не е че едните са оптимисти, а другите
песимисти. А че първите сравняват живота си с този във Франция,
Италия, Германия, а песимистите постоянно се връщат към 1989.
Сравнението със западна Европа винаги ще го има. Но българите
нямаме ли нужда от един нашенски модел за успех и как би могъл да
изглежда той?
Колкото и да
е невероятно, оказва се, че единственият модел за колективен успех
това е индустриализацията от 60-70 години на миналия век.
Българинът идентифицира икономическия успех с димящи комини и
фабрики. В момента обаче наблюдаваме по света икономически растеж
в ситуация на деиндустриализация. И САЩ и Западна Европа
преместват индустриите си към третия свят. Нашето общество няма
усещане за икономически напредък, защото не вижда димящи комини.
Най-странното е, че това очакване и мислене за колективния успех
като индустриализация се споделя и от най-младите. В България в
момента не е създаден модел за успех, който да е приемлив за
всички. Това, че новата реалност се мисли през стара матрица е
един от големите проблеми на нашето общество.
Според
вас как би трябвало да изглежда този модел за успех?
Класическа
страна в този смисъл е Холандия. Там се утвърждава моделът на
седящия пред компютъра си програмист, който работи в собствена
компания. Т.е. той работи за себе си. Неговите ценности се
съсредоточават върху стила му на живот, върху свободното му време.
Той би се почувствал губещ ако работеше в огромно държавно
предприятия.
За съжаление
ние българите винаги се опитваме да се сравняваме с неща, които са
спрели да съществуват. Ние живеем в собствените си представи 10-15
години назад. България непрекъснато демонстрира изостаналост.
Независимо от огромните усилия, които са направени в началото на
20 век и по време на социалистическата индустриализация, ние все
не можем да скъсим дистанцията за дълго. На всеки 25 години
България винаги се е оказвала еднакво изостанала от западна
Европа.
Сега, когато българинът е по-мобилен от всякога и щъка по цял
свят, няма ли шанс да стопи тази разлика?
Не, защото в
по-голямата си част това са т.нар. трудови емигранти. Тази група
от хора е породена от падането на визовите ограничения и
действително е променила своите доходи положително. Но тези хора
нямат нищо общо със селянина с колелото, който беше характерна
фигура от годините на първата модернизация. Онзи човек дошъл от
селото в града имаше усещането, че е израснал. Подобни усещане
обаче липсва на гражданина с автобус, който отива на сезонна
работа в чужбина. Но опитът, който получава навън по никакъв
начин не се отразява на това, което той прави, когато се върне в
България. Ако работи в оранжерия в Холандия, той идва тук, но не
прави оранжерия, а се занимава с онова, което е правил и преди.
Двата му живота са разделени. За най-бедните групи това не е
отиване в Европа, а придвижване от едно гето в друго. Голяма част
от тези хора не се докосват до онзи свят. Те не говорят езици и не
общуват с никого, различен от тях. Така че не можем да очакваме от
тази общност след време да стане фактор на модернизация.
Въпреки кризата на политическите партии, въпреки роенето вдясно и
прикритите язви вляво, въпреки роенето в парламента, обществото се
е вторачило в управляващите и очаква те да посочат верния път?
Безспорно
има криза на политическото представителство. В България в момента
всички печелят с гласовете на загубилите от промяната и се опитват
да управляват с помощта на печелещите от промяната, защото това е
единствената по-активна и динамична група. Но тази шизофрения
започва да става опасна. Нито перспективата на хората с
възможности за успех, нито страховете на губещите се оказват
политически представени. В момента вече има достатъчно голяма
група от хора, която се справя с живота и е оптимистична за себе
си, но тази група няма доверие в институциите и това е големият
проблем на нашето сегашно състояние. Време е политическите партии
да спрат да са изразители на травми и фиксации от началото на
прехода и да се опитат да представляват това ново общество, което
откриваме в изследването.
Преди ден Ахмед Доган заяви, че до 2010 управлението в България
трябва да е дясно?
Дясното в
България беше най-големият внос за последните десет години. Всички
т.нар. десни решения у нас са взети не защото част от обществото е
поискало това, а защото за това са настоявали външните фактори. За
следващите пет години пред България въпросът е не просто да води
дясна политика, а да създаде социална база на дясното у нас. В
противен случай дясното ще бъде мислено като външно, като
натрапено. Групата от хората, които са оптимисти за себе си
песимисти за страната ще нараства. Смяната на начина, по който
тези хора мислят за света и собствените си възможности, за мен е
най-голямото предизвикателство пред дясното. Дясното ще трябва да
убеди тези хора не просто да мислят позитивно, защото са се
вдигнали доходите им. А да им покаже, че част от техните интереси
са представени.
В момента
има една структуроопределяща линия между лявото и дясното. Това е
отношението към конституционните промени. Дясното е блокът на
промените. Основното деление е по отношение на ВНС.
Трябва ли
по-скоро да се свика ВНС?
Убеден съм,
че трябва да има ВНС, само че моите аргументи са по-различни от
тези, които се чуват в публичното пространство. Конституционната
промяна се налага не само поради това, че предстои влизане в ЕС.
Ако българското общество мисли за себе си като за модерно и
развиващо се, то трябва да заложи в конституцията си много повече
гъвкавост. Когато беше приемана през 1991. Българската конституция
беше оспорена. Това накара бащите на Конституцията да я направят
много трудно променима, за да не може всяко ново мнозинство да я
променя. В онова време това беше разумно решение, но днес
ситуацията е различна. Според мен Велико народно събрание може да
се проведе само в рамките на един ден, за да се вземе едно
решение: да смени начина, по който се променя Конституцията. Или
да премахне въобще ВНС или да го остави като инструмент, който
само сменя формата на управление - република или друго. Смисълът
на конституционната промяна е да бъде позволено обикновени
парламенти с квалифицирани мнозинства да могат да променят
конституцията. Защото нашето членство в ЕС ще бъде базирано на
гъвкавост. Т.е. трябва ни Конституция, която да помага, а не да
пречи. Някои сравняват конституцията с въжетата, с които Одисей
вързал себе си и моряците си, за да не се изкушат от песента на
сирените. Но България вече подмина острова на сирените и е хубаво
да охлабим въжето, защото корабът започва да губи контрол.
- - - - - -
*Заглавието
е на "Още инфо" |
