|
|
През последните няколко месеца се
развиха някои кризисни процеси в СДС, по повод на които пак се
заговори за естеството на “дясното” и на “десницата”, за неговата
“неизявеност” и “неидентифицираност”, за това доколко дясното
изобщо “има почва у нас”, също на кои социални слоеве то изобщо
може да се опира, каква може да бъде неговата съдба и т.н. В този
разговор (доколко той обаче можа да засегне същностните моменти на
дясното е отделна тема) повечето от коментаторите и самозваните,
но толкова по-безсилни, “анализатори” с нескрито удоволствие
подчертаваха, че “дясно и десница” в автентичния смисъл у нас
“нямало”, че тия, които уж били “десни”, си били най-чиста проба
“завуалирани и неосъзнати леви”, накрая някои от тях дори с тъпо
нахалство започнаха да повтарят рефрена, че “в края на краищата то
и кой знае каква принципна разлика между дясно и ляво у нас няма”.
Като се остави настрана обстоятелството, че подобни твърдения
безспорно са обусловени от желанието на определени сили да размият
границата и да нивелират очертанията на лявото и на дясното, да
замажат тяхната принципна несъвместимост, не без основание може да
се каже, че в основата на подобна явна предубеденост стои най-вече
неразбирането на същностните черти на дясното мислене, а също и на
дясната социална и политическа философия.
Общо взето в в широкото съзнание
дори и според т.нар. “политически елит”, главни играчи сред който
са тъкмо добре възпитаните в догмите на марксизма субекти като
Доган например, са живи и дълбоко вкоренени предубеждения от рода
на това, че “богатите са десните, а левите са бедните и
неоправданите” или дори това, че дясното се асоциира с...
“фашизма”, докато на “лявото” безспорно остава възможността да
черпи сила от... “животворния” и “неувяхващ” нашенски комунизъм,
който обаче кой знае защо вече толкова години все пак си смърди
като един разлагащ се вмирисан труп – и който ние като нация и
общество нямахме доблестта да запратим там, където му е мястото, в
гробищата. (Жалко е, впрочем, че у нас все още не се е състояла
историческата необходимост без съжаления да погребем...
“гробокопачите на капитализма” – нали така сами себе си наричаха
комунистите! - които по тази причина без да изпитват особени
притеснения се изявяват вече 15 години като негови едва ли не
най-самоотвержени “строители” и херои!)
Ето как в обремененото от
предразсъдъци съзнание не могат да се проумеят факти като този
например: защо поддръжници на СДС, на дясната формация у нас, през
всичките тези години бяха не “богатите”, не представителите на
нашата мафиотско-комунистическа “буржоазия”, а тъкмо “бедните” и
“неоправданите”, ония, които жадуваха и все още жадуват промяна и
нормален човешки живот, а пък тези последните, “добре се знае”,
били... “ляв електорат”. Подобни “парадокси” са симтом на крайната
обърканост на понятията и на съзнанията, която е добре дошла за
мистификаторите, опитващи се да будалкат изстрадалия толкова беди
български електорат.
Явно се налага безапелационно
вникване в същността на дясното не просто като политическа
нагласа, но и като мироглед, като философия на живота, като
отношение към нещата, като съзнание и като съвкупност от ценности.
Иска се да разберем какви са и как мислят онези хора, които през
всичките тези години на мъчителен преход и на жестоко
противостоене на дясното и лявото не изневериха на каузата и
идеята на СДС, а днес са наистина объркани, след като в “дясното”
разцеплението е факт – но това разцепление, впрочем, не е
трагедия, а нещо съвсем закономерно, стига да сме разбрали какво
всъщност е естеството на десния жизнено-ценностен космос.
Кризата и разцеплението на СДС имат
оздравяващ ефект и за това, че помогнаха дебатът за дясното да
придобие екстремни измерения, а това няма как да не помогне да се
откроят значимите признаци на дясното мислене и поведение. Аз няма
тук да говоря за методологическите трудности, които трябва да се
надмогнат, за да могат да се откроят тези значими моменти, а ще си
позволя да споделя тъкмо резултатите, постигнатото.
Но ето най-напред базисните
философски предпоставки, от които по необходимост трябва да се
тръгне – ако искаме да мислим смислено.
Човекът – всеки един от нас – е
носител на един чист порив към автентичен, към истински и
пълноценен живот, ние, хората, сме устроени така, че трябва да се
борим за живота си, да го “правим” според своята идея за живот,
както усещаме, че си струва да се живее, и то не как да е, а
достойно. Онова, от което зависи всичко в човешкия живот, е
свободата, от това как и доколко разбирам свободата си, от това
доколко съм готов да поема и да понеса тежестите и отговорностите
на човешката свобода, зависи моят живот, моята вярност към живота
и удовлетвореността ми от него. Индивидът е творец на собствения
си живот, опрян на своята свобода, “човекът е осъден да бъде
свободен”, а бягството от свободата се заплаща прекалено скъпо.
Но ние, хората, сме твърде различни,
всеки може да бъде какъвто си иска и може да живее както намери за
добре. Ето я третата предпоставка, която не трябва да забравяме, и
която произтича от другите две - самостоятелният и творящият своя
живот индивид и неговата свобода – и тя е различността на
индивидите, тяхната обреченост да бъдат себе си, невъзможността им
да бъдат еднакви. Но човекът е обречен тъмо заради свободата си да
бъде източник както на сила, така и да се поддава на слабостта си,
както да иска и да държи на различността си (раз-личност, да бъдеш
личност можеш само ако съзнаваш и не се отказваш от своята
личност!), така и да се оставя на тенденцията към обезличаване,
към “сливане” с другите в аморфността на “масата”. Ето тук идва
възловият момент, на който се основават и от който произлизат
същностните разграничения между човешките същества: откъде иде
човешката сила, на какво се корени човешката слабост? В своето
развитие този момент ще ни покаже генезиса на дясното и лявото.
Човекът е... “социално животно”,
Аристотел го е определил така и то буквално може да се разбира и
като “политическо животно”. Защо пък “политическо”, как така?
В своя жизнен процес хората така или
иначе си взаимодействат, влияят си, могат да си помагат, но могат
и да си пречат: човешката общност е факт от живота по същия начин,
по който за човешкия живот крайъгълен камък е тъкмо индивидът. Ето
защо отношението общност-индивид е възловият момент, в който се
крие генезиса на “лявото” и “дясното” като носители на смисъл. От
това как ще се реши тяхното взаимодействие зависят не само
ценностите и моделите на живот и поведение, но политическите
ориентации, симпатии и идеи. Моля читателя да ме извини за
известната абстрактност, но тя е необходима, за да се открои
истински значимото, да се прозре неговия корен, което е жизнено
важно за чистотата и яснотата на разбирането.
Силата на индивида се крие в него
самия, във всеки един от нас Бог е вложил колосален потенциал и
енергия, дал ни е жизнена сила, живот, време и свобода, а от нас
самите зависи какво ще направим с тях, какво ще направим със себе
си. Силният индивид, индивидът, който е решен да не се поддава на
своята слабост, не търси опори извън самия себе си, неговата
автономия е предпоставката на достойнството му да живее по свой
избор, той се опира най-вече на самия себе си и не разчита на
друго, правейки живота си. Но човекът не е бог, нашата
“богоподобност” е източник на силата ни (индивидът трябва да бъде
отговорен творец на собствения си живот!), но нашата склонност да
се отпускаме, да бъдем слаби, да търсим подкрепа и да се опитваме
да бъдем “носени” от другите, разчитайки на тяхната “солидарност”,
да се стремим към “обществен живот”, който да подсилва илюзията
ни, че сме надмогнали слабостта си, е онова, което ляга в основата
на онзи понякога необуздан порив към “социалност”, който в ХХ век
даде своите грозни плодове в лицето на комунизма.
Излиза, че пред човешките същества
са отворени два пътя: да избереш себе си, да разчиташ на себе, да
вярваш, че благодарение на свободата, на енергията си, на
инициативността си сам можеш да сътвориш живота си, който си
пожелал и който смяташ за достоен, т.е. пътя на индивидуализма, и,
от друга страна, да търсиш подкрепа от социума, от комуната, от
другите, чрез “обединяване” на “силата на слабите” и чрез някаква
лицемерна “солидарност” отпусналите се и неповярвалите в себе си
да си мислят, че са “победили” своята слабост тъкмо защото са
много – и това е пътя на колективизма, пътя на комунизма.
Забележете къде е корена на дясното
и на лявото, той е в принципно различния начин, по който двете
нагласи решават проблема индивид - общност: дясната политическа
философия се споделя от хората, които имат силата да повярват в
себе си и значи да не разчитат на другите, такива хора искат смело
и отговорно да правят своя живот, разчитайки единствено на самите
себе си, на своята свобода, докато лявата политическа философия се
споделя от ония, за които е непосилна тежестта на индивидуалната
свобода, такива хора търсят опори в другите и в общността, защото
са си втълпили, че силата на слабите е в тяхната общност, в
тяхното единство и солидарност – те, впрочем, след като са се
оставили на своята слабост, нямат друг избор, слабостта им ги
тласка към една такава стадност, към един такъв “социален
рефлекс”, който само доказва тяхната слабост, макар че им дава
фалшивото усещане, че като са много, значи са силни. (Но, впрочем,
да вметна, “силата на слабите” в печалния ХХ век роди само
чудовища, оная колосална озлобеност спрямо силните и достойните за
живота, която демонстрира комунизма, и която се изля в невиждани
преди ексцесии!)
Всеки човек е пред този избор, всеки
от нас трябва да реши на какво ще заложи: на себе си или на
“другите”, на силата или на слабостта си, на индивида или на
социума, на свободата или на “солидарността”, на достойнството да
живееш отговорно и сам да правиш своя живот и своето щастие, или
пък да се опитваш да паразитираш и да черпиш сила от общността, да
се опитваш другите да те “носят”. В тези съдбовни 15 години след
онези фатални 45 този бе дълбинният сблъсък, от който зависеше
екзистенциалният и политическият феномен, наречен “български
преход”, това бе конфликтът, който структурираше симпатиите и
антипатиите на избирателя, такава е и основата, която определя
същностните измерения на лявото и дясното не само у нас, а и по
принцип. За обществата, преболедували жестоката болест на
комунизма, този конфликт е твърде тежът и трудно решим. Ето защо и
засилването на дясното в българското общество означава растеж на
оздравителните сили, то е и надеждата за раждането на едно
нормално и проспериращо общество у нас.
Наистина, нима може да е силно
обществото, в което всеки разчита на всеки друг, но не и на себе
си?! Нима не е ясно защо комунизмът беше построен на толкова
нездрава почва, която неумолимо доведе до срутването му?! И нима е
толкова трудно да се осъзнае, че пътят към общественото здраве
минава тъкмо през оздравяването на индивида, през подсилването на
оная преданост към свободния живот, при която е под достойнството
на индивидите да искат да бъдат носени от другите, от държавата,
от правителството?!
Едно голямо мнозинство у нас обаче
не е изживяло болезнения синдром на предвзетата социалност, която
бе насаждана толкова години в душите: тези хора мърморят,
недоволстват от свободата, оплакват се, чакат държавата “да ги
оправи”, те проклинат демокрацията, която в техните очи била
рушителка ня тяхното щастие... Тези хора не съзнават унизителната
позиция, в която са се поставили сами, те са привикнали да бъдат
слаби и да разчитат на държавата, от тези хора иде онази подкрепа,
която лявото (БСП) традиционно получава на избори. Затова и всички
онези, която по най-разбойнически начин крадоха “държавното”, за
да облагодетелстват себе си и да станат първенци на “червения
капитализъм”, по своята пъпна връв са свързани именно с
паразитната същност на нашенското хипертрофирано “ляво”. Ето защо
и мафията в генезиса си е синдром на разлагащия се комунизъм.
Сега вече мога да посоча в тяхната
същностна връзка признаците на дясното мислене. Мисля че вече след
казаното не ми се налага да посочвам кой е типът човек, който е
дясно мислещ:
-
Десни са не са “богатите” в един
примитивен смисъл, а богатите в един по-висш, личностен смисъл,
богатите като разбиране на живота, свободата и достойнството. Т
-
ук се крие онова личностно
богатство, което е коренът на всяко друго.
-
Десните - това са хората, които
разчитат на себе си и искат само да бъдат оставени свободно да
работят за успеха си.
-
Свободата е най-голямото
богатство, което е залог за всички други. Богато и проспериращо
ще стане обществото ни, едва когато бъде овладяно от този дух и
от тази самоотверженост на свободните.
Тоест на хората с дясно мислене и
ценности. |
