29 Март 2007

Чака ли ни потоп?

Веселин Кандимиров

Да предвиждаш бъдещето е предварително обречено занимание. Футурологията, както казва един познавач на въпроса, има бляскаво минало, но нито един футуролог не се сети през 1980 да предскаже, че двадесет години по-късно всеки ще има клетъчен телефон в джоба си.

Това е така, защото са известни само два начина за предсказване на бъдещето: ясновидство и екстраполация. Доколкото науката отхвърля първия, единственият научен, сиреч достоверен начин, остава екстраполацията, т.е., продължаването на тенденцията на развитие на дадено явление в бъдещето.

Основен недостатък на екстраполацията е, че тя отчита само известните нам фактори. Ако и когато се появят нови, несъществували към момента на предвиждане такива, цялата ни прогноза не струва и пукната пара. Например по време на зрелия социализъм производството на електроенергия в България се удвояваше на всеки 10 или 12 години. Изхождайки от това, официалните прогнози гласяха, че през 2000 страната ще настигне по този показател Италия или Франция. Междувременно се появи нов, непредвиден фактор: социализмът презря и се скапа. Като резултат производството на електроенергия през 2000 беше по-малко, отколкото през 1990 и продължава да спада. Оказа се, че страната е имала нужда само от част от произвежданата енергия. Останалата е отивала за нуждите на самия социализъм.

Това са само встъпителни думи преди да преминем към основната тема. А основната ни тема е филмът на бившия вицепрезидент на САЩ Ал Гор “Неудобната истина”. Ал Гор е известен защитник на околната среда и, в частност, борец против глобалното затопляне. На това е посветен и въпросният филм.

В този филм се говори за отдавна известни неща – опасността от глобална катастрофа като резултат от глобалното затопляне. Но той предизвика яростни реакции на одобрение и отхвърляне, може би защото това го казва самият Ал Гор и защото филмът междувременно спечели “Оскар”. Изводите на автора са съвсем неутешителни: глобалното затопляне може да ни убие.

И сега трябва да формулираме основната теза на нашия текст: доколко достоверна е екстраполацията, на която се гради това предвиждане и можем ли да се надяваме на някое непредвидимо събитие, което да я пресече?

Трябва да признаем, че глобалното затопляне е сериозна заплаха. Тези, които си го представят само като повишение на температурите с няколко градуса (ще усилим климатика) и покачване на морското равнище с няколко сантиметра или метра (да му мислят тези, които живеят край морето) също само екстраполират. То е способно да предизвика непредвидими събития, които да мултиплицират ефекта от затоплянето. Ако средната температура се повиши с няколко градуса, това например ще премести всички климатични пояси с по неколкостотин километра на север и юг. Такова преместване не е опасно, ако се случва бавно, в продължение на десетки хиляди години, както се е случвало много пъти досега. Но със скоростта, с която става сега, то просто не може да бъде настигнато от обитателите на тези пояси. Това ги заплашва с измиране – т.е., застрашена е цялата флора и фауна. Няма да кажа какво означава това , защото няма да можете да заспите, читателю.

Сред специалистите няма единно мнение доколко тази заплаха е реална. Едни са защитници на тезата, а други яростно я отхвърлят. Това състояние е обяснимо. Научната истина може да е обективна, но не и нейните носители. Учените също са хора и, като такива, предпочитат да доказват това, за което ще получат повече или което отговаря на техните виждания. Така някои подхождат към въпроса, водени от своята научна съвест, други от своите научни предпочитания, а трети работят просто за пари. Резултатът е информационен шум.

Основното възражение на противниците на антропогенния произход на затоплянето е, че това е естествен процес, който се случва периодично. Но ако естествен процес протича с такава скорост, той е толкова опасен, колкото и изкуствено предизвикания. Следователно, трябва да се надяваме на някакво непредвидимо естествено събитие, т.е., чудо, което ще спре процеса. Тази гледна точка е трудна за отстояване. Освен това пресилено е да отричаме наличието на антропогенен фактор. Ако тези два процеса, естественият и антропогенният, се наслагват, има смисъл да се борим срещу втория.

Ал Гор защитава втората, по-достоверна гледна точка: че затоплянето се дължи главно на човешката дейност. За това има сериозни основания. Парниковият ефект, който въглеродният двуокис предизвиква, е известен от сто години. Още откривателят му, Арениус, описва какво би станало със Земята, ако количеството му във въздуха би било друго. Как ще се покачва земната температура с покачване на концентрацията му може просто да се изчисли. Може да се изчисли и как се покачва тази концентрация във времето. Следователно, можем да построим кривата на затоплянето и да екстраполираме с голяма точност.

Оттук основните стратегии, на които можем да разчитаме, са две. Едната е да се надяваме на непредвидено събитие или събития, които ще променят хода на процеса. Другата е да намаляваме концентрацията на въглеродния двуокис (и останалите парникови газове) в атмосферата.

Лошата новина е, че няма трета. Първата е нещо като руска рулетка. Нищо не ни гарантира, че чудото, променило процеса, няма да се случи дълго след като глобалното затопляне стори своите опустошения. Втората принципно е осъществима, но на практика изисква огромни средства. Случаят е същият, като изтъняването на озоновия слой, причинено от изхвърлянето на фреони в атмосферата. Когато производството на фреони беше намалено, озоновият слой започна да се възстановява. Но забраната да се произвеждат фреони засегна само една малка част от световното стопанство - производството на хладилни инсталации. Забраната да се произвеждат парникови газове ще засегне цялата световна икономика. Тя просто не може да се осъществи. Не можем да си представим политик, който ще предложи брутния национален продукт да бъде намален наполовина и след това да не бъде пометен. Никой от нас няма да се откаже от колата си, от възможността да пътува със самолет, да ползва електричество за друго, освен за осветление или да яде евтино телешко. Никоя развита страна няма да се съгласи да намали едностранно своите емисии. Никоя развиваща се няма да се откаже от своя растеж, за да постигне същото. Истината, казана във филма на Ал Гор, е неудобна за всички.

Затова сега, колкото и да е невероятно, всички залагат повече на първата стратегия, макар и всекиму да е ясно, че това е нещо като да се крием под килима. Остава да се надяваме на човешката неспособност да предвижда бъдещето.

Или може би трябва все пак да заложим на ясновидството? Аз лично не бих разчитал на него. Ако съществуваха ясновидци, те щяха да предвидят далеч по-прости неща, като курса на долара например. Или числата от тотото.