Главната “лъжа”, в която Джордж У. Буш бе обвинен, е, че ни е казал, че Садам Хюсеин има арсенал от оръжия за масово поразяване или както се казва има “WMD”. От това следва допълнителната “лъжа”, че Ирак под режима на Садам е двойна заплаха. От една страна ние бяхме информирани, че е имало явна (или дори “надвиснала”) заплаха Садам да използва тези оръжия срещу нас и/или срещу нашите съюзници; от друга страна, е съществувала още по-опасната възможност той да снабди с оръжия и средства терористи като тези, които вече ни атакуваха на 11 септември и с които той беше свързан.

Целият този сценарий за съществуването на целенасочени измами беше възкресен отново от обвиненията повдигнати срещу Люис (Скуутър) Либи, тогава шеф на екипа на вицепрезидента Дик Чейни. Либи бе изправен пред обвинения за фалшиви изявления към ФБР и лъжесвидетелство в даването на показания пред съдебните заседатели, които бяха свикани, за да разберат кой в администрацията на Буш е разкрил Валери Плейм, агент на ЦРУ, омъжена за пенсионираният посланик Джоузеф Уилсън. Предполагаемата цел на изтичането на тази класифицирана информация в пресата беше отмъщението срещу Уилсън, затова, че е “развенчал” (по собствените му думи) “лъжите, които доведоха до войната.”

Сега, както се оказа, Либи не беше обвинен в разкриването на Плейм, а само че е излъгал кога и от кого за първи път е научил, че тя работи за ЦРУ. Освен това Патрик Джей Фицджералд, специалният обвинител, който повдигна обвиненията срещу него, направи изказване, наблягащо на следното:

“…Това обвинение не е за войната. Този обвинителен акт не е за уместността на войната. Хората, които горещо вярват във военните усилия, хората които им се противопоставят, хората, които имат смесени чувства към тях, не трябва да гледат на обвинението като на развръзка на нещата, които мислят или като на някакво доказателство за това, което чувстват.

Това просто е обвинение, което казва в едно разследване свързано с националната сигурност за компромиса един офицер от ЦРУ, който може да е взел място в контекста на изключително нажеженият дебат за войната, дали едно лице, лицето мистър Либи, е лъгал или не.”

Няма значение. Хари Райд, лидерът на демократите в Сената, говорейки от името на другите опоненти на войната, каза че:

“Случаят е повече от изтичане на класифицирана информация. Става въпрос за това как Белият дом на Буш изработва и манипулира службите за разузнаване, за да подкрепи своите позиции към войната в Ирак и да дискредитира всеки, който е посмял да предизвика Президента.”

Все пак, дори при условие (което аз правя само в името на аргумента), че не са съществували оръжия за масово поразяване в Ирак в периода до инвазията, това не е достатъчно да мислим, че Буш е лъгал, когато е настоявал, че те са съществували. Да лъжеш означава да кажеш нещо, което знаеш, че е лъжа. Но това е толкова сигурно колкото и да знаем, че Буш е вярвал в истината на това, което е казвал за оръжията в Ирак.

Как може да бъде иначе? Джордж Тенет, неговият собствен директор на ЦРУ, го е уверил, че случаят е бил “a slam dunk”. Тази фраза стана известна по-късно, но Тенет я беше използвал, за да подкрепи всички петнадесет агенции, замесени в събирането на информация за Съединените щати. В National Intelligence Estimate (NIE) от 2002, където техните колективни мнения бяха сумирани, едно от заключенията, предложено с “висока степен на сигурност” бе че:

“Ирак продължава и в определени райони разширява своите химически, биологически, ядрени и оръжейни програми в противоречие на резолюциите на ООН.”

Разузнавателните служби на Британия, Германия, Русия, Китай, Израел и…да… на Франция, бяха съгласни с това заключение. И дори Ханс Бликс, който оглави екипът инспектори на ООН, се опита да установи дали Садам се е придържал към изискванията на Съвета за сигурност да изостави оръжията за масово поразяване, които както се знае е имал в миналото. Бликс потвърждава достоверността на проблема в доклад, който публикува няколко месеца преди инвазията:

“Откритието на определено количество 122 мм глави на химически ракети в бункер, складирани в депо, намиращо се на 170 километра от Багдат беше доста разгласено. Това бе относително нов бункер и следователно ракетите трябва да са били преместени там в последните няколко години, във времето, когато Ирак не е трябвало да има подобни муниции… Те могат също да бъдат върха на айсберг. Откритието на ракетите не разрешава въпроса, а по-скоро повдига проблема за няколкото хиляди химически ракети, за които не се знае нищо.”

Бликс сега твърди, че в този случай е бил просто “внимателен”, но ако, както сега допълва, администрацията на Буш “се е самозаблудила” в интерпретацията на свидетелствата, той в такъв случай най-малко й е помогнал да се заблуди.

И така, още веднъж, подписаха ли се британците, французите и германците под тълкуването на сателитните снимки, представени на ООН от държавния секретар Колин Пауъл в периода преди инвазията? Самият Пауъл и неговият ръководител щаб, Лорънс Уилкърсън, сега чувстват, че тази реч е била най-ниската точка в неговата служба като държавен секретар. Но Уилкърсън (в хода на една яростна атака срещу президента, вицепрезидента и държавния секретар за това, че са вкарали страната във войната с Ирак) е принуден да признае, че администрацията на Буш не е била без компания, когато е интерпретирала наличните свидетелства:

“Аз не мога да кажа защо французите, германците, британците и ние смятахме по-голямата част от материалите, ако не и всички материали, които ние представихме в ООН на 5 февруари 2003, за истина. Не мога. Но когато вие видите сателитна снимка с всички знаци за наличието на съоръжения за химически оръжия и когато свържете всички тези знаци във вашата матрица за това как трябва да изглежда един склад за химически оръжия и те са пред вас, вие стигате до заключението, че това са складове за химически оръжия, особено когато видите и следващата сателитна снимка, показваща белите автомобили на инспекторите на ООН, които пътуват към същите тези складове, всичко се променя, всичко е чисто… Но Джордж [Тенет] беше убеден, Джон Маклафлин (заместника на Тенет) беше убеден, че това, което ние представяме (т.е. речта на Пауъл в ООН) е съвсем точно.”

За да обори общоприетото впечатление Уилкърсън ни информира, че дори Bureau of Intelligence and Research (INR) към Държавния департамент е било убедено:

“Хората казват, добре де, INR не беше съгласно. Това са спекулации. INR не беше съгласно с това, че има ядрена програма в действие. Само с това не бе съгласно INR. Те бяха точно тук със схемите и данните.”

В обяснението си за своето несъгласие относно подозренията за ядрената програма на Ирак, в изявление през 2002 Бюрото изрази съмнения за:

“Иракските усилия да се сдобият с алуминиеви тръби [които са] централен аргумент за това, че Багдат възстановява своята ядрена програма… INR не е убедено, че въпросните тръби са били необходими да се ползват като центрофугиращи ротори… в иракската програма за ядрени оръжия.”

Но съгласно Уилкърсън,

“Французите дойдоха в средата на моите разговори в ЦРУ и казаха, че просто използват алуминиеви тръби, за бога, ние ги използваме за оръжията и така нататък, и така нататък и това беше всичко, вие знаете, доказателството бе позитивно, че алуминиевите тръби бяха не за минохвъргачки или артилерийски касети, те бяха за центрофуги. В противен случай, защо бихте имали нужда от подобни фини инструменти?”

Накратко, дали Ханс Бликс е включен или не, “консенсусът сред разузнавателната общност, както казва Уилкърсън, е бил поразителен” в периода довел до инвазията в Ирак. Службите са вярвали, че Садам определено е имал арсенал от химически и биологични оръжия и че той вероятно е бил на път да изгради отново ядрените си съоръжения, които израелците унищожиха бомбардирайки реактора Осирак през 1981.

Допълнително потвърждение на този последен факт идва от Кенет Полак, който беше в Съвета за национална сигурност при Клинтън.

“В края на пролетта на 2002, пише Полак, аз участвах в среща във Вашингтон свързана с оръжията за масово поразяване в Ирак. На нея присъстваха почти двайсет бивши инспектори от Специалната комисия на обединените нации (UNSCOM), създадена през 1991 година, за да следи унищожаването на оръжията в Ирак. Един от водещите участници в срещата зададе въпроса: има ли някой в тази стая, който се съмнява, че Ирак в момента работи по тайна централа? Нямаше такива. Трима души допълниха, че са убедени, че Ирак работи също и върху тайни съоръжения за отделяне на уранови изотопи.”

Не е чудно тогава, че другото заключение на NIE през 2002 година, достигнато с “голяма увереност”, беше, че “Ирак може да направи ядрено оръжие в рамките на няколко месеца до една година, стига да се добере до необходимия за изработката на оръжията делящ се материал.”

Но консенсусът, на който Буш разчиташе, не беше роден в неговата собствена администрация. В действителност той бе напълно формиран при администрацията на Клинтън. Тук самият Клинтън говори през 1998 година:

“Ако Садам отхвърли мира и трябва да използваме сила, нашата цел е ясна. Ние желаем сериозно да намалим заплахата, произтичаща от иракската програма за оръжия за масово поразяване.”

Тук неговият държавен секретар Мадлин Олбрайт също говори през 1998:

“Ирак е далеч от САЩ, но какво се случва там е от голямо значение тук. Рискът, че лидерите на бандитските държави ще използват ядрени, химически или биологически оръжия срещу нас или нашите съюзници е най-голямата свързана със сигурността заплаха, пред която сме изправени.”

Тук е и Санди Бъргър, съветникът по национална сигурност на Клинтън, който в съзвучие с твърденията за Садам казва:

“Той ще използва тези оръжия за масово поразяване, както направи това десет пъти от 1983 година.”

Накрая, секретарят по отбраната в администрацията на Клинтън, Уилям Коен, беше толкова уверен, че Садам има запаси от оръжия за масово поразяване, че ни напомни “абсолютната си убеденост” за това дори след неуспеха да бъдат намерени в началото на инвазията през март 2003.

По този въпрос нямаше никакви съмнения и сред водещите демократи в Конгреса. Няколко месеца след като Клинтън и неговите хора направиха изявленията, които аз току що цитирах, група сенатори демократи, включително либерали като Карл Левин, Том Дашъл и Джон Кери, предупредиха президента “да предприеме необходимите действия (включително, ако се налага, въздушни и ракетни атаки върху подозрителните иракски обекти), в отговор на заплахата, възникнала от нежеланието на Ирак да прекрати своята програма за оръжия за масово поразяване.”

Нанси Пелоси, бъдещият лидер на демократите в парламента и член на House Intelligence Committee, допълва със своя глас общия хор:

“Садам Хюсеин беше ангажиран в развитието на технологиите за създаване на оръжия за масово поразяване, което е заплаха за страните в региона и направи за смях процеса на оръжейни инспекции.”

Това биене на тъпана от демократите продължи и дори се увеличи, когато Буш наследи Клинтън през 2001. То се извършваше от мнозина, които по-късно претендираха, че са били заблудени от Белия дом на Буш. В писмо до новия президент, група сенатори, водени от Боб Граам декларираха:

“Няма съмнение, че… Садам Хюсеин е подновил своите оръжейни програми. Данните сочат, че биологичните, химическите и ядрените програми продължават да напредват и могат да се върнат на състоянието отпреди Войната в залива. В допълнение, Садам продължава да усъвършенства системите си за доставка и безспорно използва прикритието на законна оръжейна програма, за да развие ракети с широк обхват, което ще застраши САЩ и нашите съюзници.”

Сенатор Карл Левин също препотвърди за доброто на Буш, какво е казал на Клинтън няколко години по-рано:

“Садам Хюсеин е тиранин и заплаха за мира и стабилността на региона. Той игнорира указите на ООН и произвежда оръжия за масово поразяване, както и средствата, от които те се създават.”

Сенаторът Хилари Родъм Клинтън се съгласява, говорейки през октомври 2002:

“През четирите години, откакто инспекторите напуснаха, разузнавателните доклади показват, че Садам Хюсеин работи за новото изграждане на своите химически и биологически оръжия, работи върху начините за доставяне на ракети и своята ядрена програма. Той дава също помощ и убежище на терористи, включително на членовете на Ал Кайда.”

Сенатор Джон Рокфелер, вицепрезидент на Senate Intelligence Committee, също се съгласява:

“Има несъмнено доказателство, че Садам Хюсеин работи агресивно за развитието на ядрени оръжия и изглежда ще има ядрено оръжие в рамките на пет години… Ние също трябва да помним, че винаги сме подценявали бързината, с която Садам работи върху създаването на оръжия за масово поразяване.”

Чувствата на опонентите на Буш бяха дори още по-очевидни по време на двете президентски кампании. Така през септември 2002 Ал Гор каза:

“Ние знаем, че Садам има секретни складове за биологични и химически оръжия из страната.”

И тука, през същата година, Гор отново казва:

“Търсенето на оръжия за масово поразяване в Ирак не може да бъде спряно и ние трябва да приемем, че то ще продължи толкова дълго, колкото дълго Садам е на власт.”

Джон Кери също говори през 2002:

“Аз ще гласувам да се даде на президента на Съединените щати правото да използва сила, ако е необходимо, да разоръжи Садам Хюсеин, защото вярвам, че той има в ръцете си един смъртоносен арсенал от оръжия за масово поразяване, който е реален и застрашава нашата сигурност.”

Вероятно най-поразителни от всички, като се има предвид риториката, която използваха срещу Буш след инвазията в Ирак, са изявленията на сенаторите Тед Кенеди и Робърт Байд, направени също през 2002:

“Кенеди: От години знаем, че Садам Хюсеин се стреми и разработва оръжия са масово поразяване.

Байд: Последните инспектори на ООН напуснаха Ирак през октомври 1998. Ние сме сигурни, че Садам Хюсеин поддържа някакви резерви от химически и биологически оръжия… Разузнавателните доклади показват, че той се опитва да се сдобие с ядрени оръжия.”

Либерални политици като тези бяха подпомагани от водещите медии, в чиито колони по-късно започна да се пее съвсем друга песен. Например, през последните две години от управлението на Клинтън, редакционните статии в New York Times непрекъснато настояваха, че:

“без бъдеща външна интервенция Ирак ще бъде способен да се изгради оръжия и ракетни фабрики в рамките на година и може да има необходимост от бъдещи военни атаки, за да бъде намален този арсенал отново.”

The Times също беше скептичен относно преговорите, отбелязвайки, че е било “трудно да се споразумееш с тиранин, който няма намерение да спази своите обещания и който вижда ядрените, химическите и биологическите оръжия като спасение за страната си.”

И Washington Post , който поздрави Джордж Буш при стъпването му в длъжност през януари 2001 с предупреждението, че:

“от всички боклуци, които Клинтъновата администрация остави след себе си, няма по-опасен и по-важен от ситуацията в Ирак. През последната година мистър Клинтън и неговият екип тихо отбягваха справянето с почти пълното оплитане на десетилетните усилия да се изолира режима на Садам Хюсеин, да бъде възпрян от повторно изграждане на неговите оръжия за масово поразяване. Това оставя президента Буш лице в лице с ужасната панорама на Персийския залив, където разузнавателните снимки… показват възстановяването на фабрики, които от дълго време се подозира, че произвеждат химически и биологически оръжия.”

Всичко това трябва да ни убеди и да не остави никакво съмнение, че Буш е говорил това, в което е вярвал, а именно, че е запасите от оръжия на Садам съществуват. Това също премахва фалшивото обвинение, че Буш е лъгал като е преувеличавал получаваните от него данни на разузнаването.

Другото фалшиво обвинение е, че Буш, действайки главно чрез Чейни, по някакъв начин е принудил ЦРУ да му казва това, което е искал да чуе. Все пак в своя доклад от 2004 година двупартийният Сенатски комитет по разузнаването, докато критикува ЦРУ за слабости и грешки в разузнаването, твърди че:

“не са намерени свидетелства, които да доказват, че правителствени служители са се опитали да принудят, повлияят или да подложат на натиск анализаторите за да променят своите преценки за възможностите на Ирак да се сдобие с ядрени оръжия.”

Нещо повече, дори тези, които вярваха, че Садам има оръжия за масово поразяване и че е достатъчно безскрупулен за да ги използва, обвиниха Буш в изказването на друг тип лъжа – че определил опасността като “надвиснала”. Но това също е грешно: Буш непрекъснато отхвърляше непосредствената “угроза” като оправдание за войната. Така в свое Изявление към нацията, три месеца след 11 септември, Буш декларира, че “няма да чака опасностите да се натрупат”. После, в реч в Уест Пойнт, шест месеца по-късно, той повтори:

“Ако чакаме заплахите да се материализират, ще чакаме прекалено дълго.” Едва в Изявлението си към нацията през 2003 година, три месеца преди инвазията, той използва думата “непосредствена” (заплаха).

Другото обвинение в лъжа бе, че Буш и хората му са направили връзка между терористите на Ал Кайда, извършили атентата на 11 септември и Садам. Това обвинение също бе отхвърлено от Сенатския комитет по разузнаването. Противно на това, което излезе в масовите медии, докладът на комитета експлицитно заключи, че Ал Кайда е имала сътрудничество и контакти, най-малкото неформални, с агенти на Садам.

(Със съкращения)

Copyright Commentary Magazine 2005

- - - - -

* Норман Подхорец е главен редактор на списание Commentary и автор на десет книги. Последната The Norman Podhoretz Reader беше публикувана през 2004 година.

Интервю с Норман Подхорец: Conversations with History: Institute of International Studies, UC Berkeley