Преди няколко години хванаха един от водещите британски политици, Рон Дейвис, да се мотае в една гора, известна като крайно необуздано хомосексуално средище. Не му беше за първи път. Той заяви, че е търсел язовци. Наблизо наистина имаше резерват за язовци. Месеци наред всички журналисти се заливаха от смях и експлоатираха всички възможни превъплъщения на язовеца. Рон Дейвис напусна политиката, а язовецът стана секс символ.

У нас става обратното. Когато някой наистина тръгне да изучава язовците или да защитава техните права, или страстно да защитава околната среда, или да се интересува от какъвто и да било сексуално неангажиран предмет, най-вероятно е да бъде наречен педераст. Както казваше поетът: „Честните у нас ги считат за луди." Ако му се връзваше на стиха, щеше да добави „и ги наричат педали".

Английското общество и съответно английската преса живо се интересува от интимния живот на своите политици. Един ден след като Дейвид Дейвис загуби изборите за лидер на Консервативната партия, репортерите го засякоха, изглежда, пийнал, в компанията на няколко развеселени млади дами. На сутринта медиите вече бяха успели да изкопчат от жена му интервю, от което става ясно как точно страстта след 30 години брак е помръкнала, как те спят в различни стаи и какво ли още не.

У нас е обратното. Никой не се интересува от личния живот на политиците. Кой с кого кога и къде спи, стои ли си вкъщи или ходи по горите уж да гони язовци - това са все теми, които дълбоко не вълнуват българската публика. Помните ли каква дандания предизвика случаят с Бил Клинтън и Моника Люински? Представяте ли си някой да прояви какъвто и да било интерес към това дали Първанов си има някакво извънслужебно вземане-даване с чистачката в Бояна? Тази незаинтересуваност не е форма на еволюирал френски тип либерализъм към личния живот. Тя е балканско табу, свързано с основния двигател на поведението на българина, дефиниран с термина „срамота".

Ние не говорим за секс. Ние обаче постоянно говорим секс. За тези, които не са отслужили достойно военния си дълг, ето една тайна от българската войска. В тъмните години на комунизма, когато от армията се очакваше да предпази родината от англо-американския империализъм и натовските диверсанти, в граничните полкове командният състав дисциплинираше своите воини с една-единствена заплаха. Това не беше Джеймс Бонд или пък завербувани от Запада комсомолки. Заплахата, повтаряна десетки пъти на ден, беше, че ще дойдат турците и всичките ще ни ******. Дали ти е мръсна якичката или не са ти лъснати обувките, дали си се одрямал на пост или си се зачел в някой роман, основната заплаха, която дебне иззадгърба (естествено), бяха турците, които се интересували единствено от свежата новобранска плът.

Колкото по-очевидно беше за даден офицер, че няма особен шанс да се вреди с някоя от по-хубавите харманлийски или крумовградски начални учителки, толкова по-яростно той плашеше новобранците с турските страсти. Алтернативата на българската армия беше да стои нащрек, да не мигва и ако случайно турците се опитат да ни обладаят, тогава ние ще ги изненадаме и ще „познаем". (Взводните, разбира се, използваха малко по-различна лексика.) За великия български войник никакви други заплахи не тегнеха над красивата ни родина.

Българинът има нещо за доказване, но не е сигурен точно какво. Затова постоянно го излива в разнообразни щръкнали форми. Само погледнете паметника пред НДК, който сега същата тази малоумна комплексираност се кани да възстанови. Той напълно си е заслужил народното име, от което никога няма да се отърве, освен ако не се намери някой наистина достоен човек да го срине. Ами плановете да се строи небостъргач в София? Защо й е на София небостъргач? Нито е построена на някой малък остров, нито Софийското поле е пренаселено. Просто градът има нужда от стърчащо заявление, с което да компенсира притесненията си. Всяка новопостроена сграда си има нещо допълнително, дето й стърчи, по напълно необясними причини. Из цялата страна ненужно стърчат неща - на Бузлуджа, на Беклемето, Партийния дом, нелепата статуя на София, сградите, които препречват изгледа към Витоша.

Ориенталският мъж е потиснат мъж. Затова той има постоянно нужда да се доказва. От Токио до Белград мъжете страдат незавидна съдба. И си го връщат със закани. България обаче е особено място. То съчетава ориенталската мъжка потиснатост с либералното европейско говорене. Съединението между двете се катализира от дълбокия ни комплекс за национална малоценност. Резултатът е очевиден - сексуално говорене, сексуални закани, митовете за невижданата българска потентност и никакво внимание към сексуалния живот на хората.

Буйните сексуални приказки не са патент само на "Атака". Там вербалната сексуална разюзданост е просто много очевидно и примитивно обвързана с немощ и злоба, че хубавите години са минали, че сме ги изпуснали и че нито тогава сме могли, нито сега можем. Сексуалната ярост е легитимирана от патриарха на българската литература. Той не само гони из поемите си невинни самодиви с най-непристойни намерения. Това е разбираемо, макар че понякога като че ли прекрачва допустимите долни възрастови граници. Но той не спира там.

В Алпите например има един връх - Юнгфрау (девица). Висок е 4158 метра. Прекрасен връх. Само като го погледнеш, и те кара да се чувстваш малък и да се прекланяш пред величието му. Не обаче и Вазов. Той е посветил на Юнгфрау цяла стихотворна творба, в която заявява други намерения. Той иска да грабне снагата му, да го нагъне и люби. Ни повече, ни по-малко. Другояче стои, разбира се, въпросът с Белмекен. Според патриархът високият 2627 метра Белмекен е непристъпен връх, по-висок и от боговете. А Юнгфрау е просто обект на непристойните страсти на достойния българин. Та ако си задавате въпроса какво ще получи Европа от нас, Вазов отдавна ви е отговорил. Така той е уточнил и какво точно означава израза „да влезем в Европа". Добре, че не го знаят в Брюксел.

България вади особен късмет със сексуалната тема. Страната тъкмо беше започнала да се очовечава и я връхлетя комунизъм. А със своите гигантски статуи, високи сгради, които се реят в небесата, пилони със знамена, които се веят над облаците, комунизмът е чиста форма на ориенталско комплексирано мъжкаруване. Той се насложи върху другите форми на потиснатост на българина и му създаде моментно чувство за колективна сила. Затова и у нас нямаше 56-а, нямаше 68-а. Накрая обаче комунизмът изплю българина с обяснението, че той е също така немощен като измъчения селски бабаит. Когато българинът се съвзе от последвалата депресия, се роди "Атака". Затова и "Атака" е малко по-различна формация от европейските националистически партии, които все пак се основават на някаква, също така нелепа, но все пак цялостна, митология за превъзходство. Нашите момчета просто си имат проблеми за кабинета на д-р Бостанджиев.

Но сексуалната тема и политиката имат и друг дълбок корен. Например в чудесното академично изследване на Флорентина Бадаланова "Фолклорен Еротикон" (София, 1993, Издателство ROD) е цитиран разказ от област Монтана за това как в доброто старо време са избирали кмет. Според особено цветистия разказ (няма как да го цитирам тук) изборът се провежда така: нареждат се всички мъже на селото в една редица, събуват се и който излезе най-надарен, става кмет. Така изборът бил обективен и нямало измами. Всъщност на последните кметски избори в София избирателите последваха подобен модел. Чудя се защо въобще някои се кандидатираха. Татяна Дончева например.

Сексуалното приказване в българската политика няма нищо общо с каквато и да било сексуалност. То не е и свързано с какъвто и да било интерес към секс и пол. То е просто една свирепа псувня. А псувнята е специфичен ритуал. Той отпуска, успокоява. Според някои изследователи псуването се появява като компенсаторен механизъм на забранения плач. Не може едно голямо момче да плаче, затова то ползва за отдушник на онова, което му се насъбира, псувните. И така се ражда "Атака". Като не ти разрешават да плачеш, било защото е срамота, било защото искаш да минеш за голям мъж, ругаеш. Действа като диазепам. Когато демокрацията узрее, този тип национални комплекси могат да се консолидират и в партийни образования. Затова сега си имаме всички български страсти, представени парламентарно. В този смисъл има за какво да се поздравим. Явно сме готови да влезем в Европа.