Някъде в края на 50-те години баща ми, вече 15-16-годишен юноша, твърдо решил да пътува по света. Бил се нагълтал с приключенски романи, повечето издания отпреди Девети, и един ден заявил на баба ми, че иска да види свят, непознати земи и изобщо да напусне селото. Баща ми не подозирал, че светът, по който бленувал, бил заключен през 50-те и от двете страни на вратата. Големият свят се бил свил до един социалистически лагер. Това първо, а второ, и за този малък лагер баба ми пари нямала. Тя от своя страна обаче успокоила баща ми със

Часовникът, който отброява времето до края на света

следната заслужаваща внимание реплика. А именно: като станеш войник, ще обиколиш целия свят, баща ти така ходи до Сърбия, Унгария, та чак до Германия стигна. Имала предвид, разбира се, участието на дядо ми във Втората световна. Наивното утешение или предсказание на баба ми обаче не се сбъднало и като войник баща ми също не видял света, слава Богу.

Баба ми от своя страна, имайки нещастието да се роди жена и да пропусне пътешествията по време на война, си остана цял живот между стените на своята селска къща. Но разпитваше всеки, който е успял да напусне селото, да й разказва за света. Само веднъж й се случило едно пътешествие до морето, и то впрочем твърде злополучно. Една есен, след прибиране на реколтата и колко там процента преизпълнение на нормата, ги наградили с еднодневна екскурзия до морето. Накачили цялата женска бригада в каросерията на камиона и ги разтоварили директно на плажа. На баба ми, само като видяла тая „голяма вода” да се люлее пред очите й, мигом й прилошало. И така си останала, облечена в черните си дрехи, със забрадката на главата, обърнала гръб на морето в каросерията на селския камион.

Баща ми видял света по-късно, през 70-те, когато попаднал в една група за Финландия. Включили го в последния момент, защото някой от предвидените за пътуването се разболял. Разрешили му да се снабди с невероятната сума от 5 (словом пет) долара за престоя там - толкова отпускали у нас по това време. Представете си обикалящата цяла седмица из Хелзинки българска група с по пет долара в джоба и сметнете колко музея, галерии и кръчми са посетили. Разбира се, и баща ми като всички си носел легално една бутилка коняк и два-три пакета „Стюардеса”. С много срам успял да ги замени срещу парче плат за рокля на майка ми и шест зелени финландски чаши, които още са в употреба.

Всеки, пътувал по онова време навън, може да разкаже куп истории, в които срамът и смехът преливат един в друг. Оттогава някъде е онази приказка, казвана винаги с леко снишен глас, че ние тук сме си щастливи, защото не знаем колко сме нещастни. Удоволствието и унижението да си българин в чужбина по време на социализма е част от тайната и травматична лична българска история, която дреме ненаписана. Има и друга част - за онези, които са бленували света и никога не са го виждали. Нито тогава, нито после.

Затова сега, когато мога да пътувам, гледам с очите на няколко поколения близки хора. Част от тях вече ги няма и трябва да трупам истории, защото един ден ще искат да им разказвам.