|
|
Повечето от читателите навярно помнят един чудесен американски филм
от преди десетина години, Тhe
Shawshank
Redemption
(повече
информация за филма може да се намери на
http://us.imdb.com/title/tt0111161/).
Филмът по един великолепен начин представя всичките ужаси на живота
в
Shawshank,
един от най-строгите американски затвори.
Режимът, при който живеят
затворниците, е изключително суров. Те са подложени на
постоянно малтретиране и от страна на управата на затвора, и на
охраната. Налагат се много жестоки наказания за най-малки
провинения. Нерядко наказанията се налагат по един напълно
произволен начин, което всъщност е съвсем преднамерена тактика за
общо сплашване на личния състав. Управата на затвора не щади усилия
да си отглежда информатори сред затворниците и всячески да всява
недоверие и конфликти помежду им. Същевременно много внимателно се
подбират онези сред затворниците, които правят впечатление на
по-непокорни и свободолюбиви, и такива хора биват малтретирани
особено последователно с цел да се прекърши духът им.
Без да си
впускам в подробности, само ще напомня основната сюжетна нишка на
филма, която показва как един особено непокорен и свободолюбив човек
успява да намери начин да избяга от затвора. (Всичко това разбира
се е филмов сюжет. Какво именно става в американските затвори е
съвсем друга работа. Но хората по онези места правят подобни филми
освен всичко друго и с цел да предупредят, че такива неща може би се
случват или може да се случат. И така увеличават шанса това да бъде
предотвратено като предизвикват определени обществени настроения –
бел. ред.)
Освен всичко друго филмът
показва и синдрома
на несвободния човек
(който аз тука условно съм нарекъл
the
Shawshank
syndrome
човек. Той е сред онези, които са
прекарали продължителни периоди от живота си в затвора (например
20-30 години), след освобождаването си правят всичко възможно да се
върнат обратно, тъй като не им се удава да се адаптират към
условията на живот на свобода.
На
хора като нас, които прекараха десетки години от живота си в
условията на комунистически режим, този филм създава множество
интересни (и не винаги приятни!) асоциации. Условията, при които ние
живяхме като редови граждани на една социалистическа държава с
комунистически тип насилствено управление, бяха в много отношения
прекалено сходни с живота в затвора
Shawshank,
представена във филма. По степен на обезправеност ние не се
различавахме прекалено от затворниците там. Нямахме право свободно
да избираме управниците си, нямахме право свободно да влизаме и
излизаме от страната си, нямахме право дори на свободно преселване в
рамките на собствената си държава, нямахме право да говорим и пишем,
каквото ни се иска, нямахме право да търгуваме свободно, нямахме
право да притежаваме капитали и/или недвижима собственост и тъй
нататък, и тъй нататък... (Няма и пет страници да ми стигнат да
изброя всичките неща, на които нямахме право!). С други думи, бяхме
почти толкова несвободни, колкото и затворниците от
Shawshank.
Има
и доста други нелицеприятни сходства. Комунистическият ружим
всячески матретираше населението и го подлагаше на какви ли не
унижения. Съществуваше огромна агентурна мрежа, чиято основна цел
беше да следи и подслушва обикновеното население и да докладва на
управата на държавата. В населението се насаждаше страх и недоверие.
Дори и най-малките прояви на опозиция бяха жестоко наказвани от
режима.
Пак
по аналогия с филма, съществуваха все пак особено непокорни и
свободолюбиви ЛИЧНОСТИ, които с цената на огромен риск намириха
начин да се измъкнат от комунистическия затвор, в който живеехме.
Случваше се някои да не успеят и те обикновено плащаха с живота си
за свободолюбието си.
Повечето от нас, уви, не избягахме и прекарахме десетки години от
живота си като несвободни хора. Неизбежният резултат беше, че всички
развихме – в по-голяма или по-малка степен – синдрома на
Shawshank,
синдромът на несвободния човек. И като се замисли човек, в това няма
нищо толкова смайващо. В продължение на десетки години ние не бяхме
автономни личности, които живеят живота си по своя собствена
волеизява. Почти нищо в живота ни не зависеше от нас, почти всичко
се определяше от някаква висшестояща инстанция, върху която нямахме
абсолютно никакъв контрол. Там някъде „горе” се решаваше дали ще
получим собствено жилище или не (и ако все пак получим – къде ще се
намира и колко ще е голямо), дали ще получим висше образование и
какво, как ще се реализираме прохесионално, къде ще имаме право да
се заселим да живеем и къде не, и прочие. В резултат на това, хората
станаха апатични и пасивни, загубиха всякаква инициативност и
мотивация за личностно развитие, загубиха дори умението да взимат
решения и да поемат отговорност за личните си дела.
Хората загубиха способността да се грижат за себе си.
Капитализмът е общество на свободни индивиди, на хора, които не само
управляват живота си по собствената си воля и според собствените си
предпочитания, но най-общо казано са осъзнали свободата си като
поемане на отговорност за себе си и за собствената си съдбата. В
бившите комунистически страни все още преобладават онези, които са
прекарали значителна част от живота си като несвободни хора и са
“заразени”
от
синдрома на
Shawshank.
Още
по-страшното е, че – веднъж установил се – тоя синдром май се
самовъзпроизвежда и се предава, в една или друга степен, на следващи
поколения.
Именно тоя
синдром е един от най-сериозните проблеми на постсоциалистическита
общества – на хората им е трудно да се адаптират към условия, които
предполагат сам да взимаш решенията си и съответно да носиш
отговорност за съдбата си.
Един
от най-явните симптоми на този синдром е
носталгията
по "хубавите стари дни" на соц-а
и немалко хора не биха имали абсолютно нищо против да се възвърнат
пак онези
“безгрижни”
времена.
Немалко направо си мечтаят за годините на Тодор Живков по същия
начин, по който пуснати на свобода затворници съвсем доброволно и
преднамерено се устремяват пак към затвора. Това обаче въобще не
изчерпва епикризата на синдрома
Shawshank.
Виджаме проявите му в почти всяка област на обществения и личния
живот, в нежеланието и неспособността за промяна, в очакването
някой друг да дойде и да разреши проблемите ни,
в
склонността да се идентифицират проблемите за личните ни неудачи
винаги някъде извън нас самите. Синдромът на
Shawshank
до
голяма степен е отговорен и за политическата и гражданска култура
(или липсата на такава) в постсоциалистическите общества – в
частност за начина, по който се упражнява основното демократично
право на индивида - правото на свободно гласуване. С малки
изключения постсоциалистическите избиратели неизбежно са давали
предпочитанието си на онези политически субекти, които имат изразен
патерналистичен имидж – с други думи субекти, които в представите на
избирателите ще се
“погрижат”
за хората, ще им
“дават”
разни неща (напр. безлихвени заеми, социални придобивки и пр.) и
въобще по някакъв магически начин ще решат индивидуалните проблеми
на всеки отделен гражданин и с това ще премахнат необходимостта да
се погрижи човек сам за себе си. Това беше и основната причина
голяма част от населението да намразят Иван Костов, който се опита
да ги третира като свободни хора, като хора, които са готови да
поемат отговорност за собствената си съдба.
Комунизмът ни беляза със синдрома на
Shawshank
и
това за мене е едно от най-големите му престъпления, защото по този
начин той в голяма степен обрече прехода към демокрация на неуспех.
Демокрацията е обществено устройство, което се състои от свободни
автономни индивиди. Основните демократични институции и механизми не
могат да функционират правилно, ако не се управляват от свободни
хора. Затова докато в едно общество преобладават несвободните хора,
същинска демокрация не може да се установи. Горчивата истина е, че
заразените със синдрома
Shawshank
(а те за съжаление преобладават), не харесват демокрацията и не са
готови да я приемат.
На
отдавна установените западни демокрации им е трудно да разберат
това. Свободният човек не е в състояние да проумее манталитета на
несвободния човек. За свободния човек е невъобразимо, че някой може
по собствена воля да избере несвободата, а именно на това сме
свидетели в страните на бившите тоталитарни режими. Съединените щати
и съюзниците ми освободиха иракския народ от един от най-зловещите
диктатори в историята на човечеството. Сега мнозина иракчани
ненавиждат освободителите си и ги считат за нашественици.
Американската армия за броени дни разгроми военните части на Садам
Хюсейн, но вече трета година не могат да се справят с далеч
по-сериозен проблем – синдрома на
Shawshank,
с който Садам е поразил голяма част от иракския народ.
Най-ужасяващото е, че поне засега не са налице сериозни признаци, че
ще успеят да се справят.
Синдромът на
Shawshank
се
оказа една от най-фаталните последици от половин век комунизъм, тъй
като тотално съсипа манталитета на цели поколения и в това отношение
се оказа далеч по-разрушителен и с далеч по-дълготраен ефект от
фитлеризма или фашизма. В изпълнените с надежда и наивен оптимизъм
първи месеци на прехода си представяхме, че едва ли не за година-две
ще съумеем да се трансформираме в нормална функционираща западна
демокрация. (На това англичаните му викат
wishful
thinking,
или
“пожелателно
мислене”.)
Оттогава обаче изминаха повече от 15 години, а ние доникъде не сме я
докарали. Сега едва ли някой ще се наеме да прогнозира колко време
ще е необходимо, за да се превърнем в що-годе нормално функционираща
демокрация. Едно е ясно– това може само да стане след сериозни
промени в манталитета на нацията, на всеки един от нас, за това със
сигурност са необходими десетки години. |
