И такива времена имаше, когато наивните невинни данъкоплатци от славното балканско село Грънци бяха решили да опитат, като как могат да разгърнат техния необуздан предприемачески дух на софийска територия заедно с прилежащите й околности. Смело и решително се включиха във всенародното движение за създаване на средна класа, за която учени глави обстойно им бяха обяснили, че формира гръбнака на обществото. За нервната система още не им беше дошло наум.

Решиха да направят фирма и чрез нея да пласират феноменалната си продукция, а именно киселото мляко в глинено гърне, което по това време беше започнало да се прочува далеч извън пределите на полуострова.

Започнаха най-напред от съда. Провериха. Можело. Трябвало да внесат едни пари в банката. Парите щели да стоят там, докато не се произнесе съдът. Внесоха ги. Зачакаха. Чакат седмица, чакат две, минава месец. Съдът не се произнася. Питат грънчани, а от съда им задават прост въпрос: "Вие къде така сте се разбързали?" "Парите ни висят в банката, поне да даваха лихвоточки, а банката и това не дава, как да не бързаме, парите ни трябват." "Ще чакате, отговарят им. Такъв е редът, знаете ли колко дела са се натрупали, кой когато свари е тръгнал бизнес да почва."

На всичко отгоре през следващия месец съдът излезе във ваканция. Правел го два пъти годишно, за да си поеме малко дъх и по-ефективно да отстоява независимостта си.

След две ваканции, малко преди третата, грънчани се сдобиха със съдебно решение. Отиват да си го получат, но оттам строга дама на гишето ги връща. "Не бързайте толкова, първо ще ми донесете три папки, където ще ви класирам фирменото дело, и една кутийка телбод, за да го защипвам." Връщат се обратно. Носят папките, ама забравили за телбода. Хайде на нова сметка.

Този път всичко им е наред. Отдъхват си, могат да започват. Разтварят дебелата книга с правилниците. И с почуда отбелязват, че без някакъв Булстат няма как да въртиш бизнес. Трябвало още и данъчен номер. Добре, викат си грънчани, защо не ни го дадоха още в съда? Защото не му е работа да се занимава с такива подробности, гласи надлежният отговор.Още са в зората на предприемаческата си кариера и подобни пречки трудно могат да им убият инерцията. Вадят си документите, но тогава им подсказват, че трябва да минат през националната статистика и през регистъра на търговската камара. После идва ред на НОИ, Здравната каса, енергото, водоснабдяването, канализацията, тротоарното право и такса смет на общината. Със самоотвержени усилия успяха да се снабдят с всички документи. Обзаведоха се дори с касов апарат по славния почин на Мародер Градев и всяка вечер се учеха да го зануляват, каквито бяха изискванията, макар самата машинка все да си стоеше на кръгла нула, тъй като нищо още не бяха успели да продадат. Все пак, отдъхнаха си. Без да знаят какво още ги чака зад ъгъла на софийската пазарна икономика.

Първо дойдоха от ХЕИ. После довтаса пожарната. Накрая се изтърсиха от комисията по хазарта. Грънчани съвсем се втрещиха. Какъв хазарт? Нали ще сервираме само кисело мляко в глинено гърне. Как какъв? Щом има маса и четири стола, с какво ще гарантирате, че клиентите няма да заиграят на комар. По-добре платете, че да ви е мирна главата. Платиха.

Тъкмо да сложат табелата и да режат лентата, оказа се, били минали 6 месеца, затова от съда трябвало да вадят нов документ. Дълбокомислено го наричали актуално състояние. Взе да им става много.

Същата нощ тихомълком грънчани се прибраха на сигурно място в своето славно балканско село. Бизнесът им сред софийските пазарни потайности можеше да почака.

Поне докато софиянци не си купят компютър...