|
Късметлиите, родени след 1980, едва ли помнят, но в епохата на
реалния социализъм, когато всичко беше наопаки, соц-келнерът
притежаваше огромна власт.
Учехме в Университета и хич и не подозирахме, че има-няма 2-3
години и Стената ще рухне, напротив, бяхме твърдо убедени, че
комунизмът ще ни надживее.
Затова пък водехме борба със соц-келнерите.
А
борбата беше епична и започваше още на входа.
-
Няма места - запречваше ни пътя някоя дебелана, жвакайки дъвка и
оглеждайки ни презрително от главата до петите със силно
гримираните си очи.
-
Как да няма? - опитваше се някой да възрази плахо – Всичко е
празно.
-
Резервирано е! - отсичаше нахалницата, без да й мигне окото. Тук
започваше моята роля.
-
Имате бримка на чорапа - казвах небрежно и докато дебеланата
зяпваше, изумена от нахалството ми, правех царски жест:
-
Влизайте, резервацията аз я направих!
-
Как - изпискваше възмутено “Размазаният грим”. - Няма никаква
резервация!
-
Така ли? – кискаха се злорадо колегите - значи все пак всичко е
свободно.
Ама
някой да не си мисли, че с това се приключваше?
Ами!
Следваше етап две и етап три от битката.
Етап
две се състоеше в дежурните реплики: “Няма кола, няма кафе” или
“Ако няма да пиете алкохол, вървете в “Ну, погоди” (това беше
детска сладкарница за пасти) и т.н.
Накрая след сума препирни изкрънквахме по някой швепс и 3-4
кафета, които ни се носеха с открита неприязън.
Но в
София не можехме да се оплакваме - направо си беше рай.
Виж,
на морето нямахме никакъв шанс. Дори да говорехме по пет чужди
езика не можехме да измамим набитото око на соц–келнера, който
едвам беше научил да срича “Бите шьон” с мазен акцент, но пък
беше абсурд да го заблудим, че сме чужденци, а не местни -
безнадеждната соц–конфекция ни издаваше от километър. Така че я
карахме с по една бутилка на плажа, но поне беше романтично и
никой не ни надписваше сметките.
А
това със сметките беше етап три.
Понеже (за мой срам) по това време не пиех, а и се оказах
най-добрият математик сред филолозите (поради тежко детство с
майка, зодия скорпион и даскалица по математика), бях негласно
призната за “счети” на компанията. Зададеше ли се сметката,
колегите небрежно посочваха към мен и гледаха да не се кискат
предварително. Нищо неподозиращият соц-келнер ми подаваше
бакалското листче с грозно и нечетливо изписаните думи и цифри.
Мятах бърз поглед и му я връщах с думите: “Не е вярно!”
Упражнението се повтаряше до три пъти. Ако се заинатеше да пише
наново сметката без груби грешки в действие “събиране”, аз пък
се заинатявах да платим и казвах да вика милицията. Милицията,
обаче, имаше такъв бандитски характер, че дори могъщият соц-келнер
предпочиташе да си няма вземане – даване с нея, щото щеше да му
коства печалбата от продадения на черно алкохол за цялата
седмица.
Та
докато в Полша се бореха с комунизма, ние в България се борехме
със соц-келнера.
Веднъж, ядосана от тъпигьозлъка да ни надписват толкова очевадно
сметките, попитах един келнер:
-
Защо бе? Нали знаеш, че ще те хванем?
А
той, ми отвърна с трогателно шопско простодушие:
“Абе, знам, ама ако мине!”
***
Четох на министър Румен Петков биографията - да не би да е бил
келнер преди 1989?
Биографията мълчи по този въпрос – учил тук-таме и от 1991 се
захванал с политика. Може и да не е бил келнер човекът, ама я
кара по изпитания соц-келнерски начин:
“Абе, ясни сме на всички, ама ако мине!”
Е,
да, ама не мина!
Но
както се казва: пак заповядайте! |
