България

В българското медийно пространство присъединяването на България към Европейския Съюз (ЕС) присъства единствено като обект на фактологичен анализ. Дебатът, който е едва в зародишен стадий, се фокусира главно около неизбежните юридически и технически процеси, които неизбежно ще доведат до рязък поврат в законотворческата дейност. Без да им се налага да гадаят, всички версирани[1] в особеностите на европейското policy making (начин на водене на политика) отсега са наясно, че България скоро почти няма да има думата в изготвянето на законодателството и нормативните актове касаещи селското стопанство, риболова и екологията. Всичко това се решава на европейско равнище, където Европейският Парламент, поради нератифицирането на Европейската конституция, засега има предимно консултативна роля и прерогативи. В известен смисъл демократичният дефицит, от който се оплакват гражданите на ЕС, ще засегне и България, тъй като регламентите и директивите на Европейската комисия, както и решенията на Европейския съвет и на Съвета на министрите, ще имат правно преимущество пред българското законодателство. За разлика от други държави, обаче, гражданите на Република България не се страхуват от демократичния дефицит на ЕС, понеже доверието им в европейските институции е по-голямо от доверието им в българските такива. В това отношение България и Румъния (една от държавите в Европа, която има най-много проблеми с корупцията) се отличават силно от другите нови страни-членки на ЕС, в които евроскептицизмът е многократно по-силен. Но в същото време гражданите на страни като Полша, Чехия, Словакия, познават много по-добре от България и Румъния европейското policy making и неговото размиване между законодателната и изпълнителната власт (едни и същи органи съчетават законодателни, изпълнителни, а дори и съдебни прерогативи, когато става въпрос за Еврокомисията). Те също така владеят много по-добре основните езици на ЕС – английски, немски, френски. Затова не е трудно да се прогнозира, че с подобряването на политическата култура на българите, еврооптимизмът ще спадне и в България. 

обосносновано, имайки предвид това, че румънският език има пряка връзка с латинския, то за българите трудно може да се каже, че някога са били неразделна част от Европейския Запад, така, както Бохемия (Чехия) или Полша. По-скоро може да се говори за исторически шанс, тъй като в момента се предлага на България тя да стане част от западноевропейската култура, а не да си възвърне отколешен загубен статут. Ето защо България никога няма да съумее да убеди великите сили, че се връща в Европа, защото дори средновековната й история я свързва по-скоро с Византия (впоследствие Балканите) и Русия. На Запад с малки изключения българите винаги са били възприемани като зли варвари, и единствено източнославянският свят признава (или би следвало да признава) България като спасителка на славянската писменост и култура.

Сърбите заемат много по-благоприятна позиция в културно отношение във Франция и Великобритания до годините на гражданската война в бивша Югославия. Обвиненията на България спрямо някои свои съседки, както и спрямо Запада, че насилствено е била откъсната от Западна Европа, будят недоумение навсякъде, както и твърдението, че кирилицата ни прави повече европейци от западните славяни. Истината е съвсем друга – западна Европа е един католически клуб, в който се пише на латиница, и поради тази причина гърците до скоро се възприемаха като най-източният западноевропейски народ, въпреки силното присъствие на Древна Гърция в колективното съзнание. Разбира се ЕС се нуждае от положителен образ на отвореност и търпимост спрямо другите религии и култури. Много е важно за представителите му да се покаже дружелюбно отношение спрямо Турция и Балканите. Затова беше необходимо няколко балкански страни да се присъединят към ЕС. Французите не правят особена разлика между българите и турците, понееж знаят, че религията не е основният културен критерий. С приемането на България в западноевропейския клуб, французите остават с чиста съвест на отворени и толерантни спрямо всички, които го заслужават. Но тъй като се провали идеята за изцяло обща външна политика на ЕС, западноевропейците и техните медии никога няма да счетат за свой дълг да опознаят историята и културата на страната ни, така както всеки Ню-йоркчанин знае почти всичко за Калифорния.

Съвсем логично е тогава, че Западна Европа няма да промени особено отношението си спрямо България през близките години, като изключим засилването на икономическия интерес у някои инвеститори. Неизбежна е обаче известна промяна в мирогледа и масовата култура на българите, поради простата причина, че най-после им се дава шанса да докажат, че други са им виновни за тяхната изостаналост. Ако понятието “Европа” продължи да изключва България в българските масмедии, сякаш още живеем под Османско владичество, то това ще означава, че масовият българин ламти само за материални блага, а не за западноевропейски духовни ценности. От нас зависи докъде ще се разпростира Европа. 

Първата стъпка при възприемането на европейското мислене изисква едно коренно преосмисляне на понятието за нация, с уговорката, че някои българи, бидейки и европейски граждани, вече са постигнали необходимото преосмисляне. За какво става въпрос ? Става въпрос за това да не се отдава значение на “етническия” произход, а да се съдят хората само по делата им. Професор Пол Гард съсредоточи последната си книга за Балканите върху различията във възприемането на понятието за нация[3]. Излиза, че Балканите са откъснати от Европа не толкова поради географското си и икономическо положение (и западноевропейски държави са планински и са били бедни до неотдавна), а поради това, че за балканските субекти другостта е въпрос на етническо разграничаване. Щом като националната принадлежност почива единствено върху общностния произход, езика и религията, то в една балканска държава почти няма място за единно гражданско общество, както в Западна Европа. Френското понятие за нация постановява, че всеки, който желае да бъде французин може да стане такъв. За англичаните няма нищо ненормално в това повечето лекари и банкери в големите градове да бъдат индийци, щом са и английси граждани. За испанците е нормално всеки да има две идентичности: една регионална и една национална (а може разбира се и трета – наднационална). За белгийците и швейцарците е нормално в една и съща държава три-четири езика да бъдат признати като официални. И въпреки това националната цялост продължава да бъде реалност. На граждански принцип. А какво е положението в България ? Президентът на Републиката Георги Първанов напомня навръх Преображение, че според Васил Левски антиимперските борби не трябва да бъдат антитурски, тоест, че трябва да уважаваме малцинствените етноси в България... Но нима “турците” и “ромите” в България не са и те българи ? Ако не са, то тогава и “арменците”, “евреите”, “руснаците” и пр. не са. Според съветската историческа мисъл, наистина може един гражданин на Русия да не бъде руснак. Но според френската, английската, испанската мисъл – това е невъзможно. Германия е единственото изключение: проповядвайки етническото възприятие за нация, тя си остава неразделна част от Западна Европа поради географското си положение и история. 

Приемането на България в ЕС няма да направи българите европейци ако те сами не се направят такива. Гърция може да послужи за конкретен положителен пример, защото там в момента няма проблеми с национални малцинства. Всеки може да говори у дома на езика, който желае, но пред властите и общественото мнение или е грък, или е имигрант. Европейското влияние вече си е казало думата.

Българската комплексираност ще изчезне тогава, когато хората престанат да се срамуват от това, че мюсюлманите играят кючек, и че голяма част от ромите крадат. Всеки отговаря единствено за себе си, и затова не е необходимо да си мечтаем “Европа” да се сети за нас, защото и ние можем да станем част от Европа – не чрез формално присъединяване към Европейсия Съюз, а чрез едно духовно прочистване и запознаване със западноевропейската мисъл, но не само в университетите, а чрез прилагането й във всекидневието, както и спрямо съседните нам народи.

- - - - - - -