21-09-2005

Славка Кукова е завършила право в СУ през 1999 и оттогава работи в БХК като изследовател на затворени институции. Нейната най-голяма  болка и грижа са децата с умствени заболявания и тяхното право на образование, което право за съжаление все още е нарушено в България.

На снимката:  Славка с едно момче с циклофрения  от затворения вече скандален дом в Драгаш войвода

Кампанията за подобряване на социалните грижи в България стартира през октомври 2001. Преодоляват ли се малко по малко предразсъдъците в България, както и последствията от комунистическата политика психично болните да се държат в отдалечени затънтени краища?

- Мисля, че в тази област обществените нагласи остават доста закостенели и дискриминационно ориентирани, въпреки че на правителствено ниво през последните три години уж се демонстрира стремеж за промяна на здравната и социалната политика. Българското общество не познава добре същността на психичната болест и не е осведомено за потребностите и потенциала на психично болните хора – то инертно изключва тези хора още при първите симптоми на болестта от всички сфери на обществения живот. Всъщност то въобще изключва различните по същия начин. Това е така отчасти и защото психиатрите в България имат стигматизиращо отношение към тези пациенти – те не се опитват да изследват екипно с други специалисти причините, довели до отключване на болестта, колкото се ориентират към лекуване с медикаменти. Роднините на психично болните хора са изцяло лишени от възможност да получат компетентна и надежда консултация, още повече нископлатена такава, тъй като обикновено те не са особено платежоспособни. Мисля, че главно поради невежество, българското общество все още поддържа схващането за психично болните като непълноценни и увредени безвъзвратно.

Беше ми много тежко, докато четох докладите на БХК, на Амнести интернешънъл и отделни статии, в които са споменати ужасяващи факти за социалните домове в България – случаи на изтезания, на потресаваща мизерия и мърсотия, на грубо отношение, което граничи със садизъм. Какви са причините според вас за това отношение към психично болните у нас - лоши и жестоки хора ли сме или “само” невежи?

- Предполагам, че си представяте какво означава да си свидетел на това отношение на място и да виждаш години след това, че нищо не се променя. Да разбираш, че има хора, които изгарят на бунище в обедната почивка на санитарките, да виждаш жени, заключени на едно място, като едната ръфа ръката на другата, да виждаш хора, които рисуват със собствените си изпражнения по голите стени и да чуващ от персонала, че това било поради заболяването им.

Колкото до това дали сме лоши хора – самият факт, че в тези домове работят хора, които въобще не са запознати с характера на заболяванията на клиентите и очевидно не желаят да променят нагласите си, сочи, че ние сме по-скоро мързеливи и инертни. Това, разбира се, води до причиняване на зло, но невинаги съзнателно. Според мен става въпрос за едно циклиращо положение на липса на ангажимент от страна на всички, които имат досег с психично болни хора у нас- семейството им, училището, работата, лекарите, социалните работници, което се самозахранва.   Всички те се опитват да извлекат по-скоро полза от психично болните, отколкото да намерят начин да възстановят в началото на болестта техния потенциал. Като цяло, явно поради икономическата криза в България, българите се научиха да мислят краткосрочно и на дребно. При това положение психично болните са удобна мишена за психиатри, които искат да печелят от предписване на лекарства, роднините, които обикновено се стремят единствено към придобиване на недвижим имот на болния, на социални работници, които получават пари, за да настанят някого в социално заведение. Разбира се, всичко това засяга дори икономически всички нас, защото поддържането на тази система за социални услуги в крайно нерентабилна и не би могла да издържи в бъдеще, никой не печели от това психично болният да не работи, а да бъде издържан от държавата, никой не печели от това децата с психични проблеми да не учат, защото в бъдеще те ще бъдат отново клиенти на държавата.

Колко на брой социални домове има в България в момента и на какви категории се делят?

- Социалните домове, обект на изследването на БХК бяха само тези, в които са настанени лица с умствени затруднения – те са общо 52 и се делят на три категории – 27 са домове за лица с умствени затруднения, 13 са домове за лица с психични разстройства и 13 са домове за лица с умствена изостаналост. Освен тях има 32 целогодишни домове за деца с умствена изостаналост, които БХК изследва през 2001.

Какви са най-спешните проблеми за решаване?

- Най-спешните проблеми за настанените вече хора в домовете са свързани с опазването на живота и здравето им – набавяне на отопление, храна, дрехи, хигиенни средства, медикаменти. Но ако се мисли дългосрочно най-спешно е да се провежда национална кампания за промоциране на други алтернативни модели за предоставяне на социални услуги. Това означава, че най-спешно е да се създадат толкова дълго дискутираните защитени жилища, да се обучи персонала, да му се осигури достойно заплащане и да се осигури перспективна заетост на хората с умствени затруднения, като се акцентира върху възможностите, а не върху дефицитите им. Най-важно е тези жилища да се създават в големите градове и клиентите им да не напускат обичайното си обкръжение.

Кой носи отговорност за мизерията и за жестокото отношение към болните в тези домове?

- В реалността тук не може да се говори за отговорност, която се основава на съзнание и самосъзнание, а на контрол. За съжаление контролът върху дейността на тези институции е бил занижен през последните няколко десетилетия и те са останали последна грижа дори на Министерството на труда и социалната политика. Дори там служителите нямат познания и воля за осъществяване на ефективен контрол върху предоставяните социални услуги в домовете. От друга страна се оказа, че и прокуратурата е безсилна да съзре престъпения, извършени от длъжностни лица в домовете, въпреки че, ако е истина, че международното право, което България е решила да ратифицира, се прилага пряко по силата на Конституцията й, би трябвало до момента да са констатирани множество нарушения на това право. Но така проблемът остава по-скоро политически, а наблюдателите отвън също не проявяват интерес към този проблем, тъй като са ангажирани с по-сериозните като безработица, преквалификация, защото те засягат по-широк кръг лица.

Има ли случаи българските власти да създават пречки на правозащитниците от БХК и Амнести интернешънъл? А случаи, в които срещате разбиране и съдействие?

- Много рядко служителите в домовете и МТСП виждат в нас потенциална тяхна подкрепа. Повечето от тях имат усещането, че няма проблем и че ние го създаваме. За съжаление те променят с годините чувствителността си съм проблемите, които първоначално са им правили впечатление. Това обяснява и проблемите, които сега имаме с достъп до някои домове и до документацията в тях. Заради нашите посещения и филмите, които заснехме и които бяха излъчени само извън България, Агенция за социално подпомагане забрани снимането в домовете. Обикновено разбиране срещаме само в малкото домове, които се  намират в сравнително добро състояние.  За мен беше учудващо, че дори дарение, което пристигна за мъжете от дома в Пастра след излъчване на репортаж по BBC с наша подкрепа, не беше прието от МТСП, а са наложи ние да го освободим от митница и да го транспортираме с наши средства до дома, където освен това то не беше раздадено на хората.

Разкажете за целите и задачите на международната кампания за подобряване на социалните грижи в България и как и с какво би могъл да помогне всеки от нас? 

Целта на кампанията беше най-вече – информативна - по-широк кръг от хора да познава положението на домовете и да изрази отношението си към тях, защото най-напред те бяха затворени институции (по-затворени дори от затворите и разбира се, затова в по-лошо състояние). За да се затвори един от домовете - този в Санадиново - ни бяха нужни множество сигнали от чужди граждани, привърженици и активисти на Амнести Интернешънъл, които се отправиха до министър-председателя и главния прокурор и в резултат на това след около 9 месеца домът беше затворен. С втория дом – този в Драгаш войвода - обаче беше по-трудно – там въпреки множеството сигнали и международен натиск бяха нужни две години, за да се преместят 140 мъже по други домове и то не по-добри от този в Драгаш войвода. Според мен най-важното, с което би могъл да помогне всеки от нас е да предотвратява настаняването в подобни домове на човек с умствено затруднения, когото познава и да се опита да го подкрепя най-вече с това да се чувства нужен. След това всеки от нас може да разпространява информацията за това какво е положението в домовете, да изпраща информация в домовете за съществуващи модели на грижа в други държави за социални услуги на психично болни хора, да се опита да поддържа връзка с един от вече настанените там поне, като му се обажда или пише.