|
|
Този
текст се явява първото предизвестие за предстоящото издаване на
моята първа, още недонаписана, недообмислена, недооформена,
недоилюстрирана, ненапечатана, изцяло непродадена книга в
непремерена реч, на която даже име още не съм измислил.
Притеснявайте се,
Тя
идва....
Проклетата ми почтеност ме задължава да въведа в известност
четиримата български леви интелектуалци и трите им леви резерви,
че въпреки техните леви усилия, аз не мразя Съединените
американски щати! Просто оценявам усилията на тази Държава и
на тази Нация да въведат някакъв ред в общия ни и единствен дом
- планетата Земя. Също така, верен на своя разум и убеждението
ми, че всичко, което се случва - може да е неприятно, но щом се
е случил, ако не е нормално, то поне е естествено следствие от
някаква причина, си признавам, че съвсем не мразя Русия,
въпреки, че не я обичам. Защото е по-лошо. Съжалявам я. Русия
можеше да бъде велика държава, създадена от велика нация.
Каквито са Великобритания и Великобританците. Каквито са
Съединените американски щати и най-младата, най-шарената и
най-обичащата и вярваща в Държавата си нация - американската.
Но
през ноември на хилядо деветстотин и седемнайста й се
случи нещо октомврийско, факт сам по себе си абсурден, и
тоя абсурд, оабсурди цялата планета за още нема, ама скоро ще
станат поне сто години напред.
Винаги ме е интересувал отговорът на следния въпрос: Ние ли
остаряваме, умираме и други се раждат сред неподвижното време,
или времето, движейки се с равнодушно безразличие, безпощадно и
винаги фатално със скорост шейсет секунди в минута ни води към
онзи последен миг. Казано по-просто, въпросът ми е следният -
ние ли убиваме времето, или времето убива нас.
Ние сме във Времето и Времето е в нас -
е гениалното философско прозрение на Апостола.
Гениално философско прозрение, което няма нито един реален
национално полезен резултат.
По
онова същото време, малко по-рано, знам ли кога, двама “леви
интелектуалци” в далеч по-цивилизованата и свободна Европа
пишат някакви манифести, за някакви призраци, които бродят
някъдеси, за Трудът, който е по-важен от Капитала и други
абсолютни простотии.
Понятието “ляв интелектуалец” е противоестествено. Все
едно да кажеш “Жената татко”. Ако някой е ляв, което
значи социален, което значи колективен, той просто не може да е
интелектуалец. Защото интелектуалецът е личност, която при
никакви условия и обстоятелства не може да подчини своето
собствено мнение на какъвто и да е колективен начин на
съществуване. Защото личното мнение не може да е колективно.
Никой не може да общува с клáса, съсловие или общество.
Общуването винаги е индивидален акт. Останалото е политика и
лява манипулация.
На
тази страхотна планета и в тази скапана Измислена Държавица няма
двама души, които да мислят, действат, анализират, да си бършат
носа или да правят секс по един и същ начин. Абсолютно по един и
същ… Интелектуалецът знае това, и приема различията като
богатство на обществото. Като палитра от множество лични
възможности, които всеки е длъжен да развива.
Леворезбованият такъв приема различията като предателство към
Идеята. Каква е Идеята не е много важно. Важното е да си й
верен. Защото тази Идея дава смисъл на съществуването на левия
някакъв. Тя е неговата идентификация. Без нея той е нула…
Какво ще остане от него тогава? Миг след грабежа ще бъде той
нищо!
Сам
си го е казал, не съм го измислил аз.
Смисълът на съществуване на Истинският Интелектуалец е в
търсенето на смисъла на съществуване, в принципите за
самоопределяне, причината за приобщаване или дистанциране. В
търсене на решения. В запазване на достойнството - свое и чуждо.
В грижата за своя и на близките си просперитет. В истината,
каквато и да е тя. В уважение към човеците, които и да са те. В
религията, която не е нищо повече от морал и любов, облечени в
притчи. В уважение към истинската жива история. Във вярата, че
животът продължава и след него. В пълната и категорична
убеденост, че всеки на този свят, и той самият е страшно важен и
неповторим, но никой от тях, и той самият не е най-важен и
безсмъртен.
Няма
нищо по-страшно от човек, който не може да приеме, че е смъртен.
Който вярва, че този Живот е сътворен заради него и неговото
удобство. Че той може да подчини и присвои живота и смъртта на
предишните, винаги по-достойни от нас и него самия, хора от плът
и кръв, живели с мечти и болка, сред щастие и разочарование, че
може да подчини целия Живот на някаква измислена от него самия
извратена идеология, теория или практика, които да определят
правилата и параметрите на Живота.
Ето
затова не мога да мразя Съединените американски щати. Не казвам
и че ги обичам. Човек не може да мрази държави или нации.
Впрочем, ако е “ляв интелектуалец” - мо-оже. Но истинският не
може да си позволи да мрази по някакъв идеологизиран колективен
принцип. Нито да обича. Нямате представа, колко малко неща може
да си позволи истинският интелектуалец. Аз също нямам представа,
затова не ме намразвайте. Това са разсъждения, при това твърде
спорни, а не твърдения. Твърденията, любовта и омразата оставяме
на лявата прогресивна преса, мисъл и
“интелигентска общност”.
Много се отвлякох, и това няма да е единичен случай. Ставаше
дума, че едно съвършено и гениално философско определение:
всеки един от нас поотделно е във Времето и Времето е във всеки
един от нас поотделно - нещо, което изведнъж изпълва Времето
с Живот, а Живота със Смисъл, остава мъртво, никому ненужно
послание, принизило се до нивото на цитат, припомнян на всеки
деветнайсти февруарий. От него не се роди философско учение. От
него не се роди самочувствие. От него, слава Богу, не се роди
партия. От него не се роди нищо, освен винаги приятното
национално и някак си традиционно българско усещане, че някой е
искал да ни каже нещо много умно, необходимо и важно, обаче ние
без да си направим труда да го разберем сме му теглили една п...
майна, и сме си нарязали салатката! Както и в случея с Онзи
от кръста, който ни каза: Обичайте се!
И
ние го разбрахме - да обичаме себе си. Не да се обичаме един
друг. Ама сме прости, Господи, много сме прости, ако
можеш прости ни, и ни помогни!
Изпитвам сериозни съмнения обаче, че дори и Бог може да
ни помогне. Паисий, с неговата История славянобългарска, успя да
събуди за живот умовете на десетина процента от българите.
Левски, с неговото: “Ние сме във Времето и Времето е в нас”
не успя да събуди никого. Събуди десетина процента от нацията с
чисто революционната си дейност, не с това прозрение.
Слави Трифонов обаче, приспа деветдесет процента от нацията с
просташкото си и откровено манипулативно шоу.
Тошо
Тошев приспа деветдесет процента от нацията чрез
мозъкопромивната машина труд.
Симеон Сакскобурготски приспа шейсет процента от нацията с
наглото “Вервайте ми!”
Когато една нация не иска да се събуди, приспивачи под път и над
път.
Само
че, не е ясно за какъв път става дума… Знам, че не е към Храма.
Пак
се отплеснах. За четиримата “леви интелектуалци” и трите им
резерви, се връщам към основната си мисъл...
Каква ми беше основната мисъл? Изобщо може ли една мисъл да е
основна, а другите да са като подгряваща група? Необходима ли е
основна мисъл и мисъл въобще? А може ли да има мисъл въобще?
И въобще на кого му пука кого не мразя аз, след като не съм не
само ляв, но и изобщо интелектуалец?
Ето
сега ще ви открехна!
Ако на някой човек
страшно му пука, в един момент той казва това, което мисли. Без
да му пука. Без значение дали е интелектуалец или не, защото
това не е професия, нито нещо което може да се отдели от тялото
като главата да речем, нито може да се помирише или оразмери с
президентски указ като орден Стара Планина или ордена имени
Ленина.
Да
имаме отговорност към личния си живот е задължение, което ние не
разбираме.
Да
съзнаваме, че личният ни живот е в същност част от едно
безкрайно пренасяне на някакъв смисъл от родители към деца е
нещо, за което вече не се сещаме.
Но
да живеем с мисълта, че Животът като явление не е нещо за
персонално т.е. за лично ползване, че е нещо едновременно в нас
и извън нас, но много по-важно от нас - това изобщо не сме го
чували.
Блажени са низшите духом!…
Все
пак, да ви кажа защо не мразя Съединените американски щати. Ами
защото на американците не им пука за нас и са ни оставили да си
се осираме сами толкова, колкото ни е умът. Щото са пичове! За
разлика от Русия, която откакто за пръв път ни освободи ни е
стиснала за топките и ги отпуска само колкото да си поемем
въздух... във вид на братска помощ!
Бог да пази България!
Ние
все не успяваме…
С
книгата, която следва от тук насетне, Съединените американски
щати нямат нищо общо. А с тази Измислена наша Държавица надали
някой ще признае, че има нещо общо? Освен мен…А и аз не съм
сигурен… Ама като нямам друга? Като не се казвам Михайлович,
Карлович, Дмитриевич, ВолгоДонски, даже Румен не се казвам...
Всъщност, как ми беше името?...
По тези и неизвестно още кои причини - прочетете тази книга!
Изчакайте малко, скоро ще излезе. Прочетете я ако не за друго,
то поне за да намерите точен адрес за нецензурните думи, които
понякога много ще ви се прииска да произнесете...
И за
да докажа, че съм безупречен патриот, ще ви изрецитирам едно
свое патриотично, да не кажа - патриотарско стихотворение:
ЛЮБЯ ТАЗ ДЪРЖАВА!
Искам Щатите да щат
да
им станем щат.
Ама
те не щат...
Щото
са инат!
Мен
пък ме е яд,
щото
май е ред
пак
на Цариград
да
сме вилает...
Стана ни адет!
И си
мисля - зер
ако
беше жив
още
еС-еС-еР-
с
таз народопублика,
да
сме му Республика.
....Ех, ти моя, българска*
народогюведжирия,**
монархо-социална,***
славяно-джамахирия!****
Любя таз Държава!
Любя тоз Народ!
Все по-кофти става-
все по-ни е гот!!!
- - - - - -
*
съвпадаща по територия.
**
от „Народогюведжийство” – традиционен
афинитет на народа към гювеча.
***
държава със специална социална ориентация към
своя бивш монарх.
****
екзотични небългарски елементи, отсъстващи
по еднакъв начин в националния идентифитет.
|
