От XVI век насам във Франция – а по-късно и в други европейски страни – се появяват творби под заглавие “Защита на френския език”, в които се подчертава правото на  изявяване на красотата на различните европейски езици. Кирил и Методий преди 1100 години се борят за език, който в писмена форма още не съществува (или поне така е прието да се смята – бел. ред.). При това тяхната борба  се отнася  до определен език и именно той по-късно е наречен език на славяните (или по-скоро възприет от славяните, за чието цивилизационно съществуване от ония години няма материални паметници – бел. ред). Тяхната борба засяга преди всичко принципа, че не единствено латинският език е езикът на християнството.

Залцбургският автор на известния документ “Conversio Baioariorum et Carantanorum"**, пише, че “някакъв грък с името Методий” извършва богослужение с наскоро измислени славянски букви там, там където дотогава то е водено на латински, при което той умело опровергава авторизираните латински текстове и ги прави презрителни, сиреч  действа като еретик спрямо тезата, че извън латинския език няма живот – теза, която по същия начин е използвана за днешните световни езици и за техния нетолерантен моноглотизъм***. Вижте заглавия на учебници като English world-wide или Руский язык для всех – едно убеждение, което важи също за римските императори и войници с оглед на латинския, според което всички останали езици са само варварски. Римската църква е поддържала този езиков империализъм без никакви ограничения. Следва да се отбележи, че Христос като основател на християнството нито е говорел латински, нито е разбирал латинския език на окупационните войски. Следователно римската доктрина е не само в противоречие с прословутата християнска толерантност, а и с историческите факти. Малко неприятният и инфантилен аргумент на триезичниците, че надписът върху Господния кръст е бил на еврейски, гръцки и латински само потвърждава, че западната римска църква възприема арогантността на римските окупационни войски. Тези войски всъщност осъждат Христос на смърт като борец за една свободна Палестина заради нейния език, заради нейната самостоятелна култура. В този случай той също е борец против латинския език на окупаторите.

Триезичната теза следователно е един съвсем неприемлив софизъм. В Панония – там, където работят Кирил и Методий – гръцкият съществува като църковен език без практическо значение. Освен това за двамата би било лесно да четат евангелията на гръцки. Но кой тогава би ги разбирал? Еврейският език също е нямал никакво значение (освен за еврейските малцинства в по-големите градове). Винаги е ставало дума за латинския – световния език на римската църковна сила и на нейната тоталитарна претенция.

Пилатовият надпис върху кръста е бил случаен и не отговаря на езиковата практика на римската администрация в Палестина. Следователно тя е съвсем незначителна. Освен това не съществуват никакви библейски цитати или други основания за нея. Кирил и Методий надмогват чрез своята контрааргументация езиковоимпериалистичното мислене на римската църква. Те първи в европейската история се застъпват за езикова толерантност, за равноправие на всички езици, при което се позовават на вече направените дотогава преводи на Библията на арменски, грузински, готски, хазарски, аварски и т. н. Това е любопитен аргумент, който обаче не прави впечатление на западните хора, тъй като по онова време (както впрочем и днес) Западът не познава добре Изтока. Мисионерите споменават като християнски всички библейски цитати, които документират. Римската аргументация е в противоречие с езиковата толерантност и езиковото равноправие, документирани например, в извадките от Псалтира (“Да Те възхвалят народите, Боже, да Те възхвалят всички народи; Хвалете Господа, всички народи, прославяйте Го всички племена”) и от Новия завет (“Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни; Желае всички вие да говорите езици”) и т. н.

Всичко това е ясно доказателство, че християнството, но очевидно не западното, на римската църква (а как стои въпросът при протестантите - понеже и те са на запад? - бел. ред.) е езиково толерантно и приема всички езици за равноправни. Римската църква близо 2000 години защитава този неприемлив езиков империализъм. За кратко време папата споделя становището на Кирил и Методий, но не успява да убеди в същото своите епископи. Едва  в наши дни първият славянски папа е толерантен от  и подкрепя многоезичието – една позиция, която заслужава в най-голяма степен уважение, но която за съжаление никой европейски политик не подкрепя с действията си. Ако американският министър на външните работи смята, че е съвсем естествено да говори в Западна Европа само на английски или руският министър на външните работи да говори в България, само на руски, тогава това е същият езиков империализъм, както придържането на римските и залцбургските епископи към латинския по времето на Кирил и Методий.

Досега никой не е обърнал особено внимание на европейските мащаби на езиковия спор, който отварят Кирил и Методий. Историците виждат в тях само славяни или българи, които се борят за своя език. Академичният спор относно тяхната националност е далеч от тогавашната действителност, понеже и гръцкото образование не е правило от славяните гърци, а само човек със славянски матерен език е бил в състояние да владее славянския език така, както го показва великолепния превод на Библията. Грък по културно-социологически причини не би започнал да учи славянски или не би го научил до такава степен.

За мен Кирил и Методий като радетели на принципа за равнопоставеността на всички езици са първите борци за европейско езиково разнообразие, което те мотивират с човешка и християнска толерантност и осъществяват чрез собствената си личност и чрез собственото си поведение. Те са високо надарени преводачи и са владеели много езици. Така двамата утвърждават вещо езиковия плурализъм. Освен славянски езици (а и български език, който най-вероятно просто не е славянски – той възприема множество лексикални заемки от посетнешните славянски заселници на Източна Европа, но запазва удивително устойчива аналитична система, а всичкии славянски езици - при това наоколо! - са с множество запазени падежи, а българският при това има и някои твърде уникални фонетични прегласи на старинните индоевропейски фонеми, каквито няма в нито един славянски език, които произвеждат напълно неизвестните или напълно непроизносими от славяните звуци като Щ, ДЖ, Ъ и др. – бел. ред.), те познавали и отделни славянски диалекти. Говорели са също гръцки и латински, респективно романски. Могли са  да четат сирийски и готски, разбирали донякъде някои местни езици. В противовес на тях римският клир не е говорил славянски и затова е подозрителен и враждебен както всички едноезични хора към двуезичните. Колко недоразумения и кръвопролития биха могли да бъдат избегнати, ако говорехме и разбирахме езика на другите! 

Подобно състояние на нещата откриваме и в нашата съвременност, когато поради безсмисленото разделение на нашата Европа възниква езикова зависимост от две империи – американската (сиреч, английски език) и съветската (сиреч, руски език). Ние не изучаваме в училище езиците на своите европейски съседи, а езиците на военни блокове. След рухването на тези искуствени и нечовешки прегради можем да видим крайния предел на безсмислието на този езиков империализъм. Например, само на двадесетина километра от австрийско-чешката граница едни деца са принудени да изучават английски, а от другата страна – руски език. Както по времето на Кирил и Методий по отношение на латинския език, днес езиковата ситуация в Европа е пронизана от претенции за надмощие на англо-американски и руски, при което са дискриминирани всички европейски езици като малки, помощни, регионални, малцинствени и пр. Училищното обучение в двете части на разделена Европа остави опасни последици. Макар че руският като език на московския централизъм не беше твърде обичан (нека си припомним стачката на студентите в Полша против неговото изучаване като задължителен чужд език), то от другата страна обаче в замяна на обучението с англо-американски (който на Запад не е толкова необичан) не се забелязва никакъв напредък или демократизация, а напротив, това обучение все повече утвърждава унификацията. Социологически не е без значение, че в СССР изучаваха като чужд език английския, докато всички неруснаци (както и в страните на Варшавския договор) трябваше да учат руския като чужд. Можем ли да приемем като прогресивен факта, че днес руснаците излагат по европейската телевизия своите представи за новия европейски дом на английски език? Колкото и да притежава ценни качества този език и създадената на него литература, стоящата зад него политическа и икономическа сила е заплаха – тя подпомага унифициращия езиков империализъм и неприемливото надмощие на един единствен език в Европа.

Не бих желал да подкрепям самочувствието на духовния провинциализъм, а пледирам за равностойността и равноправието на всички европейски езици. Мирът е по-сигурен, ако разговаряме с нашите съседи на техния собствен език и те на нашия роден език и след това допълнително (заради нуждите на определени професии) овладяваме т. нар. световни езици. Не би ли било по-разумно един учен от Мелник да учи гръцки, а неговият връстник от Солун – български, вместо единият да учи руски, а другият английски? Английският има практическо значение за една относително немногочислена група хора, като например пилотите от авиацията, а не за всички жители на Европа! Езиковата толерантност е най-важното условие за поддържането на мира и красотата на живота. Опасността идва от нетолерантността към т. нар. малки езици. 

Толерантно ли е например, ако в двуезични области като Каринтия словенските каринтийци в една немска кръчма бъдат заставени да говорят на немски, а немските каринтийци в една словенска кръчма да говорят само на словенски? Същото е с албанците, които живеят сред сърбите, със словаците, които живеят сред чехите и с неруските народи сред руснаците в СССР. Трябва да се борим против подобна езикова арогантност от страна на мнозинството. 

Днешната европейска политика има нужда от езиков плурализъм! Даже самата природа не е създадена за централизъм или монокултура. Става дума за запазване на красотата на нашите природни и културни дадености, които са застрашени от гигантоманията и монокултурите. Красиво ли ще бъде, ако в цял свят се наложи една и съща бетонна архитектура, ако всички жени носят едни и същи дрехи (от централния универсален магазин), ако по цял свят (“world-wide”, според символното понятие за американската култура****) хората пият кока-кола, ако се нощува в един единствен хотел  “Интернационал”, ако в диско-баровете по цял свят свирят една и съща оглушителна музика, ако всички припряно обядват в Макдоналд'с и ако всички, и малки и големи, носят джинси?  

Красотата на Европа е в нейното разнообразие, което трябва да пазим като очите си и това се отнася в най-голяма степен за областта на езиците! Красотата на един град като Велико Търново е в индивидуалността на архитектурата, в разнообразието на отделните къщи, великолепно приспособени към ландшафта на река Янтра. Сравнете тези хубави къщи с новия градски квартал. Същото виждаме в стотици други градове по света. Съветският съюз заради своята памучна гигантомания отрови Аралско море, също както световните капиталистически концерни заради своята ненаситна алчност разрушиха цели страни (??? – недоумение на автора). 

Смятам за свой дълг да се боря за запазване на разнообразието и на красотата. Като езиковеди ние сме отговорни преди всичко за опазване на езиковото разнообразие. Какъв смисъл има на конгреси и конференции за езика на малцинствата докладите и дискусиите да се водят на английски? Или в списание “Европа. Етника”, посветено на националните малцинства, публикациите да се отпечатват предимно на английски и само понякога на немски и френски? Смятам, че е по-добре в една държава, като например в Австрия, да се говорят повече езици: словенски, хърватски и унгарски, или в България – тюркски, арменски или рома. В държавата на Борис и Симеон това е било съвсем естествено! Подобен плурализъм, на езиците, на културите, на религиите духовно обогатява страната и представлява свидетелство за толерантност.

- - - - - -

*Заглавието е на "Още инфо" -

** Conversio Baioariorum et Carantanorum – книга за “Историята на покръстването на баварците и карантаните” е създадена през 870 г. сл. Христа от архиепископ Адалвин Залцбургски като оправдание за отношението на Залцбург спрямо Методий (quidam graecus, quidam sclavus ab Hystriae et Dalmatiae partibus, fugatus a karentanis partibus). Целта на книгата е да се информира немския крал Лудвиг за възникналите конфликти между мисионерската дейност на католиците от Залцбург и  мисионерските намерения на Кирил и Методий по моравско-панонските земи. В нея се казва, че Методий е бил духовен пастир в Залцбургската околия и с noviter inventis sclavinis litteris е поругал “латинския език, римското учение и оторизираните латински букви”: qui adinvenit sclavicas litteras et sclavice celebravit divinum officium et vilescere fecit latinum. Дейността му е била концентрирана в източните райони на онази зона, обозначавана в Залцбург с името Sclavinia за разграничаване от областта Bagivaria (трябва да се има предвид топонимната славянска граница в Австрия) - бел. авт.

*** Впрочем самозвани критици на Кронщайнер го упрекваха именно в защита на англоезичния моноглотизъм, без да е известно на какво основание - бел. ред.

**** Добре известен факт е, че именно САЩ и ЕС финансират най-активно и с готовност опазването на етнокултурната идентичност дори у народи с по неколкостотин оцелели представители в дивата джунгла - бел. ред.