Позвъниха ми от една западноевропейска столица и ме помолиха да коментирам “позора на Буш”. Не разбрах за какъв позор става дума. "Е как, те си го казаха и отвъд океана. Даже бедният Бангладеш оказа помощ на гордата, могъща и богата Америка" - ми съобщиха.

Отговорих, че не виждам позор в това, че целият свят се е притекъл на помощ на Америка. Позорно би било, ако никой не го беше направил.

Но събеседникът ми не се предаваше: ами бездарната евакуация, ами хората, зарязани на произвола на съдбата – това нима не е позор?

В историческия център на Ню Орлийнс преди "Катрина"

Тогава казах едно число: 90 хиляди квадратни мили. Това е площта на бедствието, където няма нищо друго освен вода и отломки. Това е площта на Великобритания. С такава мащабна катастрофа не би било по силите да се справи нито една държава. Всяко правителство, всяко, дори най-якото ведомство по извънредните ситуации би отпуснало безпомощно ръце. В САЩ за по-малко от две денонощия евакуираха 240 хиляди души. Летците от въртолетите на Бреговата охрана прибраха от покривите на потопените къщи три хиляди спасяващи се от потопа хора. Специалисти на инженерни войски в невероятно кратки срокове разбиха най-голямата приливна вълна в пристанището, защитавайки Ню Орлийнс от потъване, като започнаха и отклоняване на водата.

Лъжа е, че за катастрофата е могло да се подготвят по-рано. За урагана предупреждаваха, но никой не е очаквал, че той ще набере такава мощ (пета степен означава скорост на вятъра от 250 км в час и приливна вълна от пет и половина метра), че след Флорида стихията ще се обърне на югозапад в Мексиканския залив, а след това ще извърти още веднъж посоката си и ще се стовари над Луизиана.

Истина е, че вашингтонската бюрократична машина се задвижи трудно. Но нека сенаторите, които днес, обхванати от благороден гняв, започват слушания за грешките на администрацията, с което отклоняват длъжностните лица от изпълнението на неотложните задачи, си спомнят как след 11 септември 2001 гласуваха за създаването на Министерство на вътрешната безопасност – колосално суперведомство. То смаза под тежестта си някога независимите и абсолютно самостоятелни федерални служби. Те просто създадоха една излишна администрация: по-рано директорът на Федералната служба по извънредните произшествия се подчиняваше директно на президента, а сега този федерален шеф е длъжен по всеки повод да се допитва до министъра. Да се управлява такава чудовищна структура е много трудно – малко след като става министър, Майкъл Чертоф веднага пристъпва към реорганизации. След пораженията на урагана "Катрина" се налагат допълнителни административни решения, губещи ценно време.

Най-добре от всички обвинители се изказа един човек, от когото най-малко можеше да се очаква това – Бил Клинтън. “Каквото и да бяхме направили – каза той, - нашите действия щяха да бъдат несъразмерни със страданията, които видяхме.”

Проблемите на Луизиана не са от вчера. Това е щатът-арена на титаничната борба срещу необузданите природни сили – битката между най-голямата североамериканска река Мисисипи и Мексиканския залив. Реката, забавяйки своето течение с приближаването си към залива, е образувала там колосална блатиста делта. От своя страна, солените води на залива ерозират почвата, която се превръща в гробище на буйната растителност. В проклятие за Луизиана се превръща и нефтът, открит в делтата на Мисисипи в началото на миналия век. Нефтените компании започват да секат горите и да правят просеки, за да се доберат до най-богатите находища, нарушавайки тънкия екологичен баланс на района. Известно време природозащитниците успяват да удържат устрема на петролните сондажи. Но когато в началото на 70-те години избухва световната енергийна криза, нефтените апетити захапват крехката почва с утроени сили. Територията на щата започва да потъва – по един хектар на всеки 25 минути.

За това учените наистина предупреждаваха, това бе кристално ясно и на местните началници.

В руската преса за последствията на урагана Катрина се пише напоително много. Тези текстове будят истинско отвращение, но не към обекта на описанието, а към авторите на писанията. Тези хора, които не виждат в своя живот нищо по-страшно от дребните бандитчета в тъмните входове, рисуват апокалиптични картини на подивели жители на Ню Орлиънс. Угодниците на съветската агитация и пропаганда не бяха и мечтали за такива образци на изящната словесност: планини от трупове, градът във властта на мародерите, банди въоръжени крадци, обръщащи в бягство полицията и националната гвардия...

Всичко това, разбира се, е абсолютна лъжа. Въоръжено нападение над полицай се наказва с електрически стол. В град с полумилионно население винаги ще се намерят няколко бандюги. На такава група налетял полицейски патрул, започнала престрелка, в която са ранени един бандит и един полицай. Но за поголовни грабежи и систематически нападения над полицията никой в Ню Орлиънс нито е чул, нито е видял. Бих попитал авторите на тези псевдорепортажи само едно: наистина ли очакват след такава параноя на злорадството съчувствие към страданията на руските граждани, попаднали в беда. На какво основание?

За този род коментари е неприятно дори да се говори. Жлъчта на истеричната ненавист към Америка трови нейните автори. Те призовават всички египетски наказания да се стоварят над проклетия бардак и в същото време оплакват гибелта на далечната и непонятна страна, на която се крепи целият световен ред.

Но аз видях и друг репортаж. В кадъра случайно бе попаднало дърво пред полупотопена къща. В клоните му ясно се виждаше вестник със заглавие за урагана. Това означава, че след наводнението пощальонът е разнесъл с лодка новите вестници. И като не е намерил пред дома сухо място, го е закрепил на дървото така, че да го види абонатът. Това по въпроса за хаоса в града и за това как хората изпълняват своя, нека да е малък, но дълг.

А кога дойде Син Человечески в славата Си и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си. И ще се съберат всички народи, и ще отдели едни от други, както пастир отделя овцете от козите; и ще постави овцете от дясната си страна, а козите от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: Дойдете вие, благословени на Отца ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото бях гладен и Ми дадохте да ям, жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте. Тогава праведниците Му отговориха и казаха: Господи, кога Те видяхме гладен и нахранихме или жаден и напоихме. Кога Те видяхме странник или гол и облякохме, кога Те видяхме болен или в тъмница и Те споходихме. А царят ще им отговори и каже: Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. Матей (31:40)

Преведе Рени Нешкова