Да калкулираме
лятото. Българското лято на 2005 от нашата гледна точка,
на всекидневните българи. Тези, които не са в топ 100 на
най-богатите източноевропейци, нямат хотели по
Черноморието, нито братя с такива, не са в туристическия
бизнес, нито в политическия. Тези, които, ако попаднат
по обед на “Петте кьошета”, е по-вероятно да са в тролея
(живи), отколкото в "Мерцедес 320С" (застреляни).
Ами да започнем оттук, осчетоводявайки
очевидното. Това лято постигнахме един твърд ритъм на
показните убийства - средно по веднъж месечно.
Разпределението е както следва - две морски през летните
месеци юли и август и едно столично през септември.
Изводът е, че с приключването на сезона тенденцията ще
се пренесе трайно в столицата. Не е трудно да се
нарисува предварително портретът на убития за месец
октомври. Вероятно ще бъде човек с няколко висящи дела,
с две-три самоличности, с невлязла в сила присъда,
замесен в трафика на синтетична дрога и пр. Всичко това
естествено ще бъде разкрито едва след инцидента. Днес
той е още жив и никой от т.нар. органи на реда не
подозира за неговото съществуване.
Да оставим настрана тази мрачна картина и
да вървим към по-безобидните неща от приключилия сезон.
Случи ми се това лято да видя морето за няколко дни. Ако
и на вас ви се е случило, не може да не сте забелязали
бавното, но сигурно връщане на една много позната
отпреди петнайсетина години мила родна грубост и
безпардонност по кръчми и магазини.
Келнерите и продавачите са се уморили да
се усмихват и любезничат (възпитанието наистина е
усилие). Лошият поглед и мълчаливата мрачнота са си
дошли пак на мястото. Спомних си забравеното усещане на
клиент от 80-те, който понася цялата вина на света, ако
се осмели да попита защо се бави поръчката. Онова, което
една хърватска писателка в свое есе за София определи
като non smiling culture, отново броди из страната. А
мислехме, че законите на бизнеса ще пречупят тези на
манталитета. Големият мит за българското гостоприемство
най-често свършва в обикновената българска кръчма.
Както впрочем другият мит за българския
футбол свършва на стадиона или в съблекалнята. Все по
един и същи начин, като на селски мач - губиш, псуваш
съдията, сърдиш се на всички и все пак се уповаваш на
българския дух. Забелязах, че след последния мач с
Исландия най-популярната фраза в устата на треньори и
футболисти беше именно “българският дух” в отбора.
Винаги съм си мислел, че в един анализ след мач се
говори за тактика, треньорски решения и пр. Тук не.
Сякаш става дума за априлско въстание, за бунт, за
метеж, а не за нещо, което има правила и стратегия.
Винаги съм се чудел откъде българският патриотизъм черпи
своите основания. И това лято не ми даде отговор.
|