Това, от което страната ни се нуждае днес най-много, е единна и авторитетна десница. Десният проект се покрива изцяло с историческия дневен ред на България. На коя от обявилите се за десни политически партии, обаче, може да разчита българинът?

Съюзът на свободните демократи? Там съжителстват леви земеделци с овехтели националисти и най-вече със зависими от натиска на прокуратурата провалили се политици.

Демократи за силна България? Още от името им навява на национализъм и евроскептицизъм, които те полуприкрито изповядват. А злокачественият вождизъм на техния лидер ги лишава напълно от възможност да градят партия с бъдеще след него.

И двете организации откъснаха съществени части от някога мощната десница, представлявана от СДС. Десницата, разбита с появата на Симеон Сакскобургготски, чието маниакално его ловко използваха “службите”. И която доразкъса Иван Костов с отказа си да приеме достойната роля на влиятелен политик в сянка, която му отреждаше загубата на изборите. Загуба за която сам носеше не малка вина. Такава се оказа съдбата на десницата, която днес, в епохата на европейската глобализация, е принудена да бъде представлявана единствено от немощния остатък СДС.

Кой носи вината за това? Най-малко можем да виним българските избиратели. С единични изключения почти всички от нашите доморасли политици успяха, обаче, силом да ги отблъснат от себе си. Да доведат ликуващият от настъпването на промените народ до отказ от гласуване на половината избиратели. Да го хвърлят в отчаянието му в отровните обятия на лумпени като “Атака”. Да доведат страната, в началото на ХХІ век, белязан с върхове като американската демокрация, до състояние с парламентарен шеф комунист, премиер комунист и президент комунист. След като им бяхме дали цялата власт на държавата.

Има ли все пак бъдеще дясното в България? Този въпрос е по съдържание идентичен с въпроса ще успее ли България да се спаси от вековните апетити на Русия и да стане стабилна европейска държава. Ако имаме предвид въжделенията на българите, то отговорът е категорично да! Историческата отговорност е, обаче, на политиците.

Очевидно някой все пак трябва да поеме отговорността и да изведе СДС от това състояние. Не заради самия него, а заради бъдещето на страната ни. Да прояви себеотрицание, за да му повярват хората и да тръгнат след него. Политическото поприще у нас примамва с възможността за лесна и бърза кариера. В една бедна страна дори депутатската заплата е повод за безпринципно боричкане. Невероятно трудно е да се пребориш с такива хора. Истинският водач, обаче, трябва да може да се справи. Той е някъде между нас. Трябва само да имаме очи за да го открием. Той вижда проблемите и знае какво е тяхното решение. Не блести с фалшив блясък. Не се самоизтъква, защото е истински.

На 1 октомври отново ще се съберем на националната конференция на СДС. Тези които сме останали с убеденост в каузата заедно с боричкащите се. За да потърсим този лидер.

Апаратчиците в СДС засега държат бъдещите решения в ръцете си. Основен въпрос за съществуването на една демократична организация е дали в нея действа вътрешната демокрация. Дали изборът на лидерите е резултат на апаратни игри или е резултат на доверието, дадено от редовите членове. Пренебрегването на това доверие води до разочарование и отлив на хората. Води до загиването на организацията. Но изборът е дело на делегати. Според решението на Националния съвет на СДС една част от тях са такива по право, друга част са пряко избрани. По право участват освен националното ръководство и депутатите от всички народни събрания до днес, още и ръководствата на всички областни и районни структури които съставляват мнозинството от делегатите. Можем да се надяваме, че последните биха могли да отразят неминуемите промени във волята на редовите членове, само ако преди конференцията са проведени нови избори за ръководни органи на всички нива отдолу до горе. Само след такива избори делегатите биха представлявали оценката на членовете на СДС за дейността на националното ръководство. Вместо това, Националният съвет, чиито членове са отговорни за състоянието на СДС, е решил: до конференцията се забранява провеждането на отчетно-изборни събрания на всички нива. Нещо повече – решил е в добавка, пряко избраните делегати, тези които единствени биха могли да застъпят волята на редовите членове, да бъдат едва по един на 50 члена, т.е. изчезващо малцинство.

Така Националният съвет осигурява собственото си преизбиране, независимо от последиците за състоянието на СДС. Така новото ръководство ще бъде избрано отново с гласовете на тези които носят солидарно вината за неговите грешки. И редовите членове които ще се чувстват пренебрегнати и излишни ще продължат да напускат организацията.

Тези, които ще представляват мнозинството на конференцията вече са доказали, че не могат да намерят решението на проблемите. Те ще изберат удобния на тях лидер – този който очакват да ги покровителства като награда за послушанието. Ще се окаже обаче, че надеждите им са напразни. Защото след такива изборни трикове организацията може да преустанови съществуването си. Единственият изход е пълен отказ от апаратната манипулация и предварително провеждане на избори на всички нива.  Намирането на опора във волята на все още ненапусналите редови членове. Възраждането по този начин на тяхното доверие в СДС. Това е което може да ни спаси от разпадане.

Надявам се на здравия разум. Надявам се апаратчиците сами да разберат, че със загиването на организацията, към което водят техните игри, загиват и те самите. Надявам се най-вече на убедените в каузата и непожелали никакви облаги - надявам се те да наложат своята воля.

В противен случай, всичко което преживяхме до тук, може да ни остане само като един романтичен спомен.