По интернет дузина руски фирми предлагат българско гражданство. Фактът, че руснаците харесват България, не е нещо ново. След сравнително голямата вълна на белогвардейски бежанци през 20-те години на ХХ вик (вече отдавна интегрирана), по линия на "братството" в съветско време последва значително по-голям емиграционен прилив. При Брежнев, а може би дори и още при Хрушчов, рефренът "Хороша страна Болгария, но Русия лучше всех" беше редактиран из основа и

Китайците идат!

браковете с българи бяха един от начините в личен план да се преодоляват ограниченията на съветското общество. Сега обаче вместо чрез класическите дамски оръжия

българското гражданство може да се получи чрез обикновено заплащане.

Но това, както се казва, не е новината. Новината е, че самите руснаци днес също имат избор и за някои от тях той отново се оказва нашата страна.

Все още по-голямата част от българското общество не може да осмисли и види ясно тези процеси. Почти един милион наши сънародници вече потърсиха за себе си по-добри перспективи в други страни. Като имигранти или само на гурбет те категорично отхвърлиха настоящето, което държавата им предлага. Затова за мнозина се оказва изненадващо, че други са готови да си платят, за да живеят в България.

Наистина ли страната става привлекателна дестинация за имигранти - отговорът се крие във видимото и с просто око нарастване броя на китайците у нас, постоянно набъбващите традиционни имигрантски общности като арменци, македонци, руснаци, които привличат свои роднини и сънародници тук.

Дори единствените ни трудови имигранти при социализма - виетнамците, които бяха скоропостижно изритани след краха му, сега отново постепенно се завръщат. Свидетели сме на една нова реалност, която все още никой сериозно не анализира, камо ли да управлява. За сметка на това притежаваме раздута мрежа от правителствени и неправителствени организации за бежанците, чиято бройка е пренебрежимо малка.

Ако е без илюзии, трябва да признаем, че привлекателността на страната ни се дължи главно на бъдещото й членство в ЕС (което допреди месец изглеждаше почти сигурно). В Европа не само се засилват ксенофобските настроения, но и чисто формално повечето страни създават все по-рестриктивни мерки към имигрантите. В този смисъл за много от тях България изглежда подходяща спирка по пътя към някоя друга Обетована земя.

Почти 33% от анкетираните чужденци признават, че при първа възможност биха напуснали страната.

Върху постепенно, но сигурно нарастващия поток имигранти влияние оказват и глобалните промени - нарастващата обща мобилност на населението, космополитизмът, които превъщат мястото за живеене в динамична категория - днес сте студенти в Германия, утре приемате работа в Ирландия или Испания, вдруги ден прескачате океана в САЩ или Канада, а когато се пенсионирате, изобщо не е ясно къде точно ще прекарвате времето си. Ролите се размиват - традиционните страни - донори за емиграция, стават приемници. Само за някакви си десетина години това например се случи с Испания или Португалия.

България като

транзитен маршрут към "друга чужбина"

е сериозен мотив за имиграция, но когато се вгледаме в характеристиката на нашите гости става ясна и една съвсем различна причина. С много малки изключения у нас те се занимават предимно с търговия, ресторантьорство, най-общо с предприемачество. Рядко са наемни работници, много по-често сами плащат заплати на такива. Имигрантите в България са около и над средното ниво според българския стандарт и това е основна отлика не само от имиграцията в Европа, но и от явлението като цяло. У нас те рядко са гастарбайтери и много често са чорбаджии (с извинение за израза). Според признанията на някои от имигрантите недоразвитият ни все още пазар и съществуващите икономически ниши им дават надеждата за по-бързо проспериране от собствените им страни.

Повечето китайци например намират конкуренцията в страната твърде ниска. Вероятно съществуват и цяла група чисто лични мотиви, за да изберат България. Но вместо да се ровим в тях, по-добре е да видим как българите са готови да приемат културните различия. Защо наистина темата за имигрантите трябва да вълнува в значително по-голяма степен нас самите?

Има една обезпокоителна статистика, която политическият елит непрекъснато загърбва - става дума за структурата на българското общество. В демографско отношение нещата са напълно ясни: относителният дял на пенсионерите нараства, а младите енергично емигрират. Ако страната все пак влезе в ЕС, на практика няма да има граници за "свободното придвижване на хора" въпреки временните ограничения, с които ни плашат някои от старите членки. Дисбалансът, който засега все още е слабо изразен, ще стане очевиден - все по-малко хора ще произвеждат, а в преразпределението ще се включват все повече. При това драстично ще скочи делът на неквалифицираните работници (или откровено неграмотните). Ако сега човек в активна възраст осигурява пенсиите на 2,5 човека, след едно поколение пенсионерите ще стигнат 40% и производителят ще поеме на плещите си 3,5-4 неработещи. При неспособността ни да интегрираме пълноценно ромите и така да осигурим що-годе квалифицирана работна сила, мнозина са склонни да приемат имиграцията като единственото възможно решение. Впрочем, Западна Европа също вижда в него гаранция за просперитет въпреки разширяващите се ксенофобски настроения. Според доц. Огнян Минчев за десет години България трябва да приеме поне 800 000 - 1 000 000 имигранти в активна - за предпочитане млада възраст. "Нашият избор е не дали да приемем имигранти, а дали това навлизане да стане организирано посредством адекватна стратегия на българската държава, или хаотично и безконтролно от гледна точка на националните ни интереси", твърди Минчев.

След атентатите в Лондонското метро, при които млади англичани (макар и натурализирани) отнеха живота на свои съграждани, стана ясно, че дори едно несъмнено по-развито и демократично общество от нашето не се е справило напълно с интеграцията. То въобще не познава своите имигранти и не само не е успяло да сподели с тях своите ценности, но не е разбрало и техните. Гетоизацията на малцинствата, имигрантите или отделни общности трябва най-сетне да влезе в полезрението на българските политици независимо от всичките им електорални аритметики.

"Само глупаците се учат от собствените грешки",

предупреждават по друг повод самите англичани.

Като начало ние знаем твърде малко за нашите имигранти. Няма статистика и дори не сме наясно точно колко са те. Под натиска на Преговорна позиция по Глава 2 у нас вече има приети 1-2 програми, свързани с т.нар. свободно движение на хора, и нормативната база до голяма степен е хармонизирана с европейската. Разполагаме и с два опита да се надникне зад видимостта на всекидневните ни срещи с чужденците и да се направи характеристика на общностите им - на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия и на Фондация "М. Вьорнер", Гръцки съвет за бежанците и Фондация "Право на защита". Но и двете изследвания правят многократни уговорки за липсата на надеждна статистика по темата.

"Имигрантите никога не са представителни за своите страни - те са по-мобилизираните, по-предприемчивите, по-готовите да поемат риск граждани", предупреждава доц. Ана Кръстева, под чието съставителство и научна редакция излезе изследването на Международния център за малцинствата и  културните взаимодействия. Според нея структурата на имиграцията е променена. Голяма част от арабската и африканската общност у нас първоначално са били подчертано мъжки (често студенти по соцвреме или дребни предприемачи) и повечето вече имат смесени бракове с българки, т.е. до голяма  степен са интегрирани. Първите китайци, които идват тук, също са главно мъже. Сега вече ги следват доста жени и дори семейства с деца. В социологически план общностите силно се различават и затова обобщената характеристика нито е вярна, нито е точна. Според А. Кръстева повечето китайци у нас са ниско образовани, често идват от една и съща област и дори от едно село и са заети главно в търговията и ресторантьорството.

Арабите са основните им конкуренти в тези области и въпреки преднината си във времето, все повече им отстъпват позициите си. Африканците са най-високо образованите, почти всички са завършили висше образование и са наследство от соцполитиката за отпускане на стипендии на братски държави.

Китайската общност е най-младата и бързо растящата, арабската е най-нехомогенната, макар в общественото съзнание да съществува като нещо единно - главно като мюсюлманска и арабска, без да се прави национално разграничение. Сред нея най-голямо присъствие имат сирийците, най-успешно -ливанците. Изследователите твърдят, че има ясно вътрешно деление и йерархия - на "мързеливи нефтени араби" и "работливи бедни араби". Те отбелязват и сравнително ниската религиозност на анкетираните. Малко от тях спазват забраните за определени храни, алкохол или гладуват през Рамазана. Посещението на джамия също не е сред приоритетите им. Само между 2 и 8% от арабите у нас признават, че се придържат стриктно към религията, като най-често изповядват нетрадиционни за България школи и направления в исляма като уахабити, нурсии и хабешии.

След като

прословутият български етнически модел започна да поддава

и се пука пред очите ни, добре е да се запитаме дали той има капацитет и е готов да поеме изпитанията на имиграционната политика. Изследването на "М. Вьорнер" успокоява, че като цяло нагласите към чужденците, решили да правят бизнес у нас, са позитивни. Едва 9 % от българите намират, че държавата им отделя прекалено грижи за сметка на своите си граждани, а 62 % дори биха предпочели чужденец-работодател пред сънародник. Все още може да се разчита на традиционната за българското общество толерантност, наследена от една бурна и трудна история. Но в масовото съзнание все пак се прави разлика между чужденците, които са по-близки до нас (македонци, руснаци, арменци, сърби и т.н.) и различните (мюсюлманите).

Въпреки големите отлики и сравнително затворения характер на общността си, китайците например печелят симпатии със своята любезност и трудолюбие. Като цяло отношението на българите (както впрочем и на всички останали) към различните, "другите", се свежда до това дали виждат в тях някаква заплаха за себе си. Пак според изследването "най-страшните" чужденци са: ислямските фундаменталисти, чеченците, албанците (косовари) и руската мафия. Съответно резервите към тях са и най-големи. Но едва 9% от българите познават достатъчно добре някоя от категориите чужденци в страната и едва 3% имат роднински връзки с тях (смесени бракове, второ поколение имигранти и т.н.) Затова повечето страхове, стереотипи и предразсъдъци към имигрантите се основават на внушения от медиите, масовата култура или повърхностни наблюдения. Доскоро медиите рядко забелязваха този процес и липсата на ксенофобски настроения изглеждаше повече от сигурна и естествена. По традиция у нас културните различия никога не са били разбирани като нещо непреодолимо или пречещо, а и един от белезите за развитието на демокрацията е тъкмо толерантността, търпимостта към различните. Напоследък обаче част от медиите започва да налага един доста спорен възглед за свободата на движение като специална привилегия, отпусната само за българи, нещо като еднопосочна гранична порта, отворена единствено за нас самите.

Това лято доказа, че българският политически елит се отнася крайно срамежливо към собствената си отговорност пред нацията и затова подобни внушения изглеждат показателни. Въпрос на време е част от политиците да опитат да пренасочат недоволството на избирателите си към някакъв страничен канал (при социализма въведоха термина отдушник). След като извадиха картата на малцинствените проблеми, идва ред и на ксенофобските. С все по-несигурната дата за членство в ЕС проблемът почти сигурно ще бъде вписан в дневния ред.

По принцип имигрантската политика изглежда по-лесна за формулиране и провеждане от решаването на проблемите със собствените малцинства, понеже има елемент на доброволност. Според доц. Кръстева има явен парадокс между трайните отрицателни нагласи към ромите и липсата на ксенофобски настроения. По много и сложни причини първите две вече намериха своите публични говорители и дори политическо представителство. Все още можем и е важно да направим всичко възможно, за да насочим отношението към имигрантите към правилната посока. Като начало можем да започнем с легализиранена нелегалните имигранти, както постъпиха към българите в Испания например.