Българската история
в училище се изучава така, сякаш е история на
Свещената българска държава. Държавата е над
всичко - над интересите на отделните групи, класи
или слоеве, над жизнения хоризонт на индивида. А
какво предлага литературата? Хайде, историята
обикновено опростява, редуцира сложността на
човешкия свят, но нали затова имаме
художественост?!
В сърцевината на
литературния канон, изучаван днес в училище, стоят
патриархалните ценности, "родовият свят". Иван
Вазов - певец на българското и на патриархалната
старина. (Второто е невярно, но кой ти гледа.)
Елин Пелин - индивидуализмът унищожава хармонията
на старите порядки, Градът развращава и т.н.
Йовков - патриархален свят и общочовешки
стойности, т.е. всички екстри, затова и толкова
често се пада на изпити. В "Железният светилник"
патриархалните ценности опазват българщината, но в
"Тютюн" капитализмът ги разрушава. Мъка.
В така прочетената
българска литература всеки личен избор се оказва
пагубен. Защото патриархалността означава именно
липса на избор, приемане на съдбата и социалното
устройство като извечни и природни. И какво се
получава? Хиляди млади семейства са принудени да
обитават една панелка заедно със "старите",
междублоковото пространство е запълнено с
оплаквания от тъщи и свекърви, младежта пък няма
къде да си заведе приятелката, но в литературата
тази мразена от всички комуналност и липса на
частно пространство е неизменно представяна като
изгубения "златен век" на изначалните ценности и
хармония.
Класическата
българска литература е колкото патриархална,
толкова и антипатриархална, въпросът е кое ще
изберем. След Промените тя бе привързана за
колчето на "родовия космос" и си пасе там и
досега. Така щастливо бяха изгладени всички
идеологически конфликти - вместо класова борба при
Смирненски, Вапцаров или Димов вече имаме сблъсък
между модерността и патриархалния свят. Все едно
писатели с леви възгледи не е имало - само
хуманисти. При така постигнатото щастливо
безпаметство обаче модерността (под имена като
"капитализъм", "град", "индивидуализъм") неизменно
означава нещо негативно. Всичко ценно си е
останало при хармана и воловете на стародавното
българско село, въздигнато като извечен
нравствено-естетически идеал.
Естествено никой по
никакви хармани не бленува, а всеки един от
заливащите ни рекламни или музикални видеоклипове
е най-пълното възможно отрицание на патриархалната
идилия и "родовия космос". Във всекидневния си
живот човек не живее с националната си идентичност
или с някой друг продукт на официалната, държавно
поддържана култура - и това важи както в София,
така и в Токио или Бомбай. Специфичното в
българския случай е този рядък нерелигиозен
консерватизъм, властващ на "горния етаж", който
блокира рационалния поглед върху общностното
живеене и поражда фрустрация. Заеми се теглят,
къщи се вдигат, купуват се коли и техника на
поразия (поне в големите градове), а в
социологическите анкети - безнадежден песимизъм.
Защото като идеал се приема всемогъщата държава и
селската комуна - един нормативен хоризонт, който
очевидно е от мукава.
Да бе, ще си каже
някой, народът виновен, а управниците - в бяло!
Не, проблемът е точно в това, че мукавеният идеал
подхранва политическа инфантилност, която пък дава
властта на популисти и крадци, които с далаверите
си подхранват един вторичен песимизъм, който се
наслагва върху първия. Така кръгът се затваря.