В следизборния
период стереотипирането на ромите като
криминален народ продължи, стана дори нещо
като мода. В ксенофобския хор се включиха и
хора, които от години наричат себе си
“интелектуалци” и носят пред имената си
“проф.” или “доц.”. Чуха се дори гласове, че
ромите изобщо не се поддават на цивилизоване.
ВМРО на свой ред реши да навакса и към края на
юли започна едно истинско съревнование кой
най-злостно да ги охули. То се разрази с
особена сила около предложенията за създаване
на “доброволни отряди”. И двете предложения,
които се направиха - това на “Атака” и това на
ВМРО, бяха мотивирани с необходимостта от
борба с “ескалиращата ромска престъпност”. В
публично обявените мотиви чухме всичко освен
позоваване на здравия разум и на
фактите
Наистина ли
“ромската престъпност” ескалира и наистина ли
е дошло време тя да се пребори чрез специално
създадени шпицкоманди? Изследванията на
тенденциите в престъпността винаги са били
предизвикателство за социологията и
криминологията поради самата природа на това
явление. В нито една страна по света за нито
един период от време не се знае точно колко
престъпления се извършват. Относително точно
се знае колко са убийствата или терористичните
актове. По-малко се знае за броя на грабежите
и кражбите, още по-малко - за изнасилванията.
Що се отнася до престъпленията на т. нар. бели
якички, укриването на данъци, вземането на
подкупи, изтезанията и малтретирането от
органите на реда, всякакви данни за тях са
повече или по-малко плод на спекулации.
Въпреки
трудностите криминологията е възприела няколко
метода за оценка на престъпността, въз основа
на които с определени приближения могат да се
проследят и тенденциите. Сред тях са
статистиката на наказаната престъпност и
статистиката на регистрираните в полицията
престъпления. Особено ценни са
виктимизационните изследвания - анкети с
представителна извадка от населението, целяща
да оцени броя и относителните дялове на
жертвите на престъпленията (разбира се, на
тези от тях, които имат преки жертви).
Последното
изследване на тенденциите на престъпността в
България на Центъра за изследване на
демокрацията от началото на тази година,
основано на анализ на полицейската статистика
и на две виктимизационни изследвания,
отбелязва ясно изразена тенденция към едно
общо намаляване на престъпността през
периода 2001-2004. Според тези данни
относителният дял на хората, които са станали
жертви на престъпления, е спаднал от 17% на
14%, а общият брой престъпления според
приблизителни и груби оценки е намалял от 600
000. през 2001 на 300 000 през 2004. Има
намаляване, макар и не със същия темп, на
жалбите в полицията от жертви на престъпления,
като, разбира се, броят на жалбите е
неколкократно по-нисък от броя на извършените
престъпления. Според изследване на UNODC,
службата на ООН за наркотици и престъпления,
от 2000, т.е. от година на значително
по-висока от сегашната престъпност, България е
страна с относително ниска престъпност. Общият
брой регистрирани престъпления на 100 000 души
от населението у нас е около пет пъти
по-нисък, отколкото в САЩ и Холандия, около
четири пъти по-нисък, отколкото в Германия,
Норвегия и Франция и от два до три пъти
по-нисък, отколкото в Унгария, Италия, Чехия,
Португалия, Словения и Полша. В повечето от
тези страни съотношението между регистрираната
и действителната престъпност е горе-долу като
у нас.
Според данните
на Националния статистически институт в
България ромите винаги са били
свръхпредставени (с по-голям относителен дял,
отколкото е делът им сред населението на
страната) като наказани извършители на
престъпления (особено на кражби). За това има
цял комплекс от причини, свързани със
социалното им положение, традициите и
промените в начина им на живот, обществените
нагласи към тях, сериозните структурни
проблеми на българската система на наказателно
правораздаване и пр. През 90-те години се
набеляза един непрекъснат ръст на техния
относителен дял сред осъдените лица, който
достигна своя пик през 1999 с около 30.7% от
осъдените лица. Оттогава тенденцията се обърна
и още на следващата година този относителен
дял падна на 27.5%. Две представителни
изследвания на затворници, през 2002 на
Българския хелзинкски комитет и през 2004 на
Институт “Отворено общество”, показват
намаляване на относителния дял на лицата,
които се самоопределят като роми в местата за
лишаване от свобода - от 24.8% през 2002 на
19.6% през 2004. Този спад, разбира се, е
възможно да бъде интерпретиран от
привържениците на теорията за държавно
толерирания и насърчаван “цигански терор” като
още едно доказателство за тяхната
безнаказаност. Но нима има съмнение, че хора
като Волен Сидеров и Красимир Каракачанов биха
интерпретирали в ущърб на ромите всякаква
тенденция?
Поредица от
изследвания през последните години показаха,
че по-голямата част от ромите се дистанцират в
значителна степен от хората, които са осъждани
за престъпления. Изследване върху
представителна извадка на 1104 пълнолетни роми
от май 2005, осъществено от BBSS Gallup
International по поръчка на БХК, показа
следните резултати в отговор на въпроса “Кое
от посочените мнения най-точно отразява вашето
отношение към хората, осъждани за криминални
престъпления?”:
- Не искам да
имам нищо общо с такива хора - 36.5%
- Нямам нищо
против такива хора, но избягвам да общувам с
тях - 29.6%.
- За мен това са
хора като всички други - 27.5%
Такива са
данните. Нека сега от тях преминем към
митовете
У всеки, що-годе
запознат с начина, по който работи българската
система на наказателно правораздаване,
фантасмагориите за безнаказания “цигански
терор” биха предизвикали само усмивка.
Наказателната репресия е в края на краищата
една чиновническа дейност, за която е
най-важно да покаже бърз резултат, за да
получи поощрение. По тази причина у човек с
трезв разум, който е живял макар и само един
месец в България, не би трябвало да възниква
съмнение, че тя е насочена с приоритет към
престъпленията, извършвани от роми. По ред
причини: тези престъпления се разкриват
по-лесно и с по-малко използване на скъпи
технически средства; ромите са в по-голяма
степен лишени от правна помощ на всички фази
от наказателния процес; над тях може
по-безнаказано да се упражнят незаконни
средства за принуда по време на разследването;
малцина от тях имат подходящи връзки и пари, с
които да си осигурят преждевременен изход от
системата. Изобщо - мислете защо босовете на
организираната престъпност у нас (огромното
мнозинство, от които не са роми) рядко попадат
зад решетките и приложете това мислене с
обратен знак към престъпниците роми, за да
разберете защо техният път от залавянето до
затвора е по-кратък. Що за социален мислител,
що за историк и що за политик трябва да сте,
за да твърдите, че бедните и отхвърлените в
едно общество извършват престъпления
по-безнаказано от останалите? Къде по света
има такива общества?
У човек с трезв
разум също така не би трябвало да възниква
съмнение, че престъпността на “белите якички”,
както и организираната мафиотска престъпност у
нас нанасят неизмеримо по-тежък удар върху
благосъстоянието на средния български
гражданин, върху неговата пенсия и доходи,
отколкото домашните и градинските кражби,
извършвани от някои роми. Това, разбира се, не
означава, че последните трябва да се
оправдават. Но те са непосредствено видими за
обикновения човек и го засягат пряко. Пука му
на него, че някой откраднал милиони - имал
достъп, откраднал ги. Ако можеше, и той би го
сторил, но не може. Затова понякога
мафиотските босове са обект на завист, а някои
от тях дори стават герои по родните им места.
Но нека да видим
в каква степен тезата за ромите като
криминална общност се разминава с фактите.
Годишно в България се осъждат за престъпления
между 27 хил. и 30 000 души. От тях броят на
извършителите роми е около 7-9 000. Това са
към 2% от около 400 000-те български граждани,
които на последното преброяване се
самоопределиха като роми. Нека през последните
пет години да е имало по 2% роми, осъждани за
престъпления всяка година. Това прави 10% от
цялата общност, дори ако не изключваме
рецидивизма (в действителност голяма част от
престъпленията се извършват от едни и същи
лица веднага или скоро след осъждането им или
след изтърпяването на наказанието). Нека да се
опитаме да видим каква част от ромската
общност представляват онези роми, които са
евентуални извършители на престъпления, за
които има жалби в полицията (около 130 000
годишно). Нека половината от тях, 65 000, да
са извършени от едни и същи лица. Нека отново
допуснем, че ромите са около 25-30% от
извършителите (в действителност, има сериозни
основания да се предполага поради изложените
по-горе причини, че делът на осъдените роми е
по-голям от дела на ромите извършители на
престъпления, които не са осъдени). Това
означава около 4% от ромското население за
една година. Ще бъде спекулация да се
изчислява какъв би бил този дял за последните
пет или за последните десет години, тъй като
делът на престъпленията, извършвани от едни и
същи лица, при полицейската статистика е
неколкократно по-висок от съответния дял при
статистиката на осъдените лица (една и съща
банда разбива и ограбва десетки автомобили за
една година, които се регистрират в полицията
все като отделни престъпления). Във всички
случаи става ясно, че голямото мнозинство
от ромите не са извършители на престъпления,
също както и голямото мнозинство от българите.
Какво би означавало за България предвид
горните цифри, ако с престъпна дейност се
занимаваха всичките 400 000 души,
самоопределили се като роми? Ами ако са 800
000 колкото е броят им според оценката на
експерти?
Престъпната
дейност, също както наказателната отговорност,
е винаги индивидуална. Възможно е, макар и
никога да не може да се докаже, сред една
етническа група делът на извършителите на
престъпления да е по-голям, отколкото сред
друга. Сред ромите той е може би по-голям,
отколкото сред българите, така както сред
българите той е може би по-голям, отколкото
сред шведите. Да се криминализира един народ
обаче означава да не се разбира същността
както на социалния живот, така и на
престъпността. Да се криминализира един народ
с политическа цел, особено когато той
устойчиво пребивава на социалното дъно,
отхвърлян и унизяван всекидневно, е особено
омерзителна обществена дейност.
Политическата
демагогия, когато е расистка, няма как да не
инструментализира предразсъдъка, да приписва
на една група отрицателните качества на
отделни нейни членове. Историческият опит
показва, че подобна демагогия би могла да има
някакъв успех, особено в ситуация, в която
точките на общуване между две общности са
намалели до минимум. А тъкмо такъв за
съжаление е случаят с българите и ромите,
които днес живеят в ситуация на фактически
апартейд. Но обществата, които са търсели в
една етническа общност козел на отпущението и
са правили политика от своите предразсъдъци,
през XX век са стигали обикновено до задънена
улица. Германия на Хитлер, Сърбия на Слободан
Милошевич и Руанда от времето на геноцида не
са единствени примери. Да се надяваме, че
българското общество ще намери в себе си
ресурс да се вгледа в себе си с трезв поглед и
да загърби посланията на омразата.
