Събитията от 11 септември са симптоматични. Ценността и съдържанието им не са сами по себе си. Те съдържат някаква тайна... Може би тъкмо това е апокалиптичната тайна на нашето време. Ситуацията днес е наистина парадоксална. От една страна, сблъскваме се с нещо екстравагантно, небивало от епохата на Просвещението, от ХVIII век. Извършен е определен терористичен акт, но вместо да търсят терориста, който го е извършил, ни казват, че трябва да бомбардират, кой знае защо, Афганистан. Разбирай ­ сигурно там живеят терористите. После заявяват, че трябва да накажат страните, които се държат неправилно: Ирак, Сирия, Иран и т. н. След това подхващат дума за “мюсюлманския екстремизъм” ­ тук вече възможностите за по-нататъшна ескалация на конфликта са безгранични. И накрая ни говорят за “конфликт между цивилизациите” ­ т. е. как на “цивилизования Запад” противостои вече не мюсюлманският свят дори, а въобще Изтокът.

Поведението на днешния “хегемон” САЩ, който вече започна войната, е в крещящо противоречие с всички “презумпции на Просвещението”, с всички “презумпции на демокрацията”, на цялата либерална система от очаквания. Оттук се натрапва изводът: тъкмо сега е време всички, особено съюзниците на тоя хегемон, поне малко да се учудят от случващото се, да му подшушнат, че такива постъпки, общо взето, не са много хубави и т. н. Подобно нещо обаче не става. Именно затова нарекох ситуацията парадоксална.

От друга страна, това безспорно следваше да се очаква. Цялата духовна ситуация на нашето време свидетелства, че ние отдавна сме готови за такова явление. Нещо повече, ако днес все пак успеем да избегнем голямата война, тя непременно ще се случи утре. Дори да е по друг повод, ще се случи непременно, защото събитието съответства на духовната програма, заложена в съвременната история, в самосъзнанието на съвременния Запад и на първо място ­ на САЩ. Какво имам предвид? Още когато американците представиха своята концепция за еднополюсния свят, за мен стана повече от очевидно, че започва четвъртата ­ след Студената ­ световна война. Дори една от главите на книгата си, която писах през 1997, а издадох през 1999, озаглавих така: “Четвъртата световна война ­ континентът Евразия”. Кое ми даваше основание за подобно твърдение? Това, че самата концепция за еднополюсен свят е предизвикателство, т. е. неминуема война. Защото “еднополюсен свят” означава съществуването на само една истински суверенна държава. След като светът има един полюс ­ значи една държава управлява света, значи суверенитетът на всички останали е твърде условен. А щом е условен, всички големи страни, които по принцип са способни поне някак да се съпротивляват на еднополюсния диктат, ще бъдат фактически демонтирани.

Демонтират Русия. Дори затова че е прекомерно голяма за еднополюсен свят, а следователно ­ потенциално способна да не се съгласява. Демонтират Китай (в Държавния департамент на САЩ например съществува мнение, че е необходимо да се нанесе превантивен удар срещу Китай, докато не е станал свръхдържава). Използват активно концепцията за “конфликт между цивилизациите”, за да неутрализират потенциалните конкуренти и ония, които имат поне малка възможност да противодействат на определени стратегически инициативи. Приемането на тази концепция в реалната политическа практика означава, че в наше време всички големи държави са обречени да се разпаднат. На тяхно място трябва да възникнат множество малки държави. Естествено, те много повече ще подхождат за ролята на послушни изпълнители, съобразяващи се с волята на единствената свръхдържава.

Още по-катастрофално изглежда духовната картина на света. Тя демонстрира абсолютно, фатално програмиране за голяма световна война. Имам предвид последиците от приемането като чиста монета на същата концепция за “конфликт между цивилизациите”. За света, формиран от епохата на Просвещението, няма различни цивилизации, с различно бъдеще, с различно разбиране на света и човека. Универсалиите на прогреса, универсалиите на Просвещението, универсалиите на демокрацията ­ именно те притежават правото да диктуват еднакво бъдеще за всички страни. Възможна е единствено неголяма разлика в сроковете. Следователно, когато днес ни говорят за “конфликт между цивилизациите”, това значи, че войната няма да свърши, докато една цивилизация, различна от претендиращата днес за световна хегемония, не се предаде, не бъде обезличена, не изчезне.

Предизвиква внимание характерният за днешната ситуация преход от формален хуманизъм към откровен социалдарвинизъм. Идеологията, според която “оцелява най-силният”, е, разбира се, идеология за война. Погледнете “яките момчета” на съвременния пазар, които казват: “Да му мислят бедните и неприспособените ­ нека мрат!” Те безусловно притежават милитаристка психика и дори антропологически се оформя някакъв милитаристки тип. Социалдарвинисткият подбор е милитаристка концепция за гибел на всички слаби. Ясно е, че тази концепция неизбежно води към война на всички против всички, включително на държавно, международно и дори на глобално равнище. Ето защо се декларира борба на “цивилизованото” малцинство с “нецивилизованото” мнозинство. Оказва се, че “нецивилизованата” част от човечеството фактически няма никакво оправдание, няма елементарното право на съществуване. По-рано констатирахме, че те са в отчаяно положение, че са бедни, гладни, неграмотни. Но никой не казваше, че не са достойни за съществуване, никой не споменаваше, че трябва да бъдат покорени, завоювани, че трябва да им се запушат устите. Европейските хуманисти сочеха, че е нужно да бъдат “издигнати” до “равнището на цивилизованите страни”, да им се осигури разцвет, свобода, демокрация. Сега се казва нещо на съвършено нов език. Социалдарвинистки. Европа някак незабележимо заговори на тоя език. Европа не забеляза момента, в който прие тоя език. А друг език тя вече не знае.

Това е, разбира се, ситуация на война. Ако допуснем, че днес тя се “поразнесе” по някакъв начин, утре непременно ще се повтори, тъй като самата духовна ситуация на нашето време остава неизменна. Защото новият език на Запада е езикът на войната.

Обстоятелствата съдържат огромно предизвикателство. Към кого е адресирано то? Разбира се, на първо място към мюсюлманския свят. Това се заявява открито, но то е само първият етап. Макар и в скрита форма, предизвикателството е и към Русия... Аз се отнасям с уважение към евразийската концепция, за мен е напълно очевидно, че Русия се крепи на славяно-тюркското единство, на славяно-тюркския консенсус. И когато нашият президент непредпазливо кокетничи с атлантистите, казва им, че ние сме с “цивилизования свят” против “нецивилизования”, той разрушава жизненоважния за нас геополитически славяно-тюркски консенсус. Проявява се като истински атлантист, а това е крайно опасно...

И така, безспорно е предизвикателството към Русия, към целостта є, макар и само затова че половината население в постсъветското пространство и около една трета от населението в Русия са мюсюлмани. При това те са най-организираната, притежаваща политическо самосъзнание част от населението. Да накараш Русия да се закачи за атлантическата колесница, да я накараш да говори, че ще воюва заедно с Америка против мюсюлманския свят, означава да є нанесеш удар, който може да предизвика необратими загуби.

Русия днес предоставя своите военни бази и базите на съюзниците си уж за удари срещу афганистанците, но в действителност тя осигурява ударите срещу собствената си идентичност и срещу своя народ, който сам по себе си не желае да бъде “демократичен” и без американска окупация никога няма да стане такъв. Ясно е, че за такова развитие на събитията лобира “партията за гражданска война”, която мрази и презира своя народ, не вярва в неговите “демократични” перспективи и възможности. Днес тая “партия” фактически действа открито. И в известен смисъл това е хубаво. По-рано тя имаше един противник ­ “нецивилизования” и “недемократичен” руски народ. Днес, поради своите недомислици, същата “партия” се сдоби с още един противник. Имам предвид мюсюлманския свят. Възможно е сега руският народ и мюсюлманският свят да отговорят солидарно на тая “партия за гражданска война”. Много разчитам това да стане.

Разбира се, на държавно равнище Русия заема катастрофално неправилна позиция. Ние имахме блестящия шанс да се противопоставим на агресора. Докато той не се бе разобличил окончателно, все още можеше да му пригласяме, можеше да се води сложна игра: да казваме, че искаме да влезем в Евросъюза, в Световната търговска организация, едва ли не в НАТО. Но понастоящем, когато САЩ фактически започнаха война, ние бяхме длъжни да употребим усилия, за да спрем агресора. По време на визитата си в Германия Путин имаше прекрасен повод. Германците, а и други европейци, не са особено доволни от авантюрата с мюсюлманския свят. Та проблемът не е само руски. Във Франция живеят шест милиона мюсюлмани. Засяга ли започналата агресия безопасността на Франция? Да, разбира се! Знаете ли колко мюсюлмани, по-точно ­ турци, има в Германия? Заплашва ли антиислямската истерия сигурността на Германия? Безспорно, да. Но в действията си европейците са ограничени и не са способни да се обявят открито срещу провокационната политика на САЩ. Те чакаха това от Русия. Съществуваше надежда, че Путин отива в Германия, за да се противопостави на американската дейност в европейско направление. Но той се държа като последователен атлантист и шансът беше изпуснат.

Властта прекрасно си дава сметка, че сред народите ­ мюсюлмани, славяни, цялото население на Руската федерация и по-широко, в цялото постсъветско пространство ­ съществува мълчалив консенсус: Русия в никакъв случай не бива да хлътва в никаква американска авантюра нито против световния ислям, нито против която и да е друга част от света. Следователно напълно очевидно е, че “партията на Кремъл” вече не е партия на националния консенсус. Властта прави крачки, които съзнателно противоречат не само на националните интереси на страната, но и на солидарното мнение сред нейните народи. Остава само да предполагаме къде е скрит коренът на този самоубийствен курс.

Връщайки се към терористичния акт от 11 септември, ми се иска да отбележа следното. Не съм готов да се закълна, че е осъществена прецизно планирана провокация на американските спецслужби (както мнозина твърдят). Струва ми се, че този акт е стихийно явление и такива неща ще стават още. Според мен това е своего рода отмъщение на народите, изоставени и предадени от своя елит. Елитът замина на Запад, зарязвайки народите около пробитото корито. Народи, които са останали без елит, превърнали са се в мълчаливо гето, лишено от език, са способни на отчаяни актове...

Но дори ако става дума за стихиен тероризъм, дори ако операцията не е била планирана от тайнствени инстанции, близки до световния наддържавен елит, или от американските спецслужби, очевидно е, че САЩ използваха последствията от случилото се с максимална ефективност. Нещо повече, мисля, че днес американската управляваща класа, за да получи масова подкрепа от народа и мощна “партия за война” вътре в страната си, е готова да взриви не едно още здание и не само в Ню Йорк.

Трябва да се има също предвид: без съмнение американците знаят, че европейците се боят от тая авантюра и биха искали да се дистанцират от нея. Ето защо, за да бъде преодоляно противодействието им в близко бъдеще, могат да гръмнат взривове в Париж, Берлин и в други европейски столици... Да не забравяме, че когато САЩ въобще не искаха да се намесват във Втората световна война, Чърчил, забележителен политик, разпореди да взривят един американски кораб (уж са го извършили германците)... Мисля си, че САЩ ще въвлекат в своите авантюри европейците, като използват всякакви средства...

Фалшивият висок тон на американците (“специална мисия за защита на свободата и демокрацията в цял свят”, “нация в подем”, “свръхиндивиди”, “свръхчовеци” и пр.) звучи в рязък дисонанс с реалното състояние на тяхната икономика. Тя отдавна не е производителна, а спекулативно разточителна. Назрява криза, надхвърляща значително по мащаби “великата депресия”. Не съществува никаква протестантска етика в основата на икономическия растеж, няма никаква реална икономическа мотивация. Повече от половината американци предпочитат да не работят, а да играят на борсата. Тоест в сърцевината на тоя видимо сияещ “колос” се долавя смайваща немощ. Не е чудно защо американската управляваща класа реши, че само с радикални средства може да поддържа днес системата от прекомерни очаквания, преувеличения мит за “непобедимата Америка”. Най-ефективни от арсенала на тия средства, изглежда, са активната военна подготовка и милитаристичната истерия.

И още едно обстоятелство. Американците много се страхуват, че времето сега не работи за тях (от същото някога се страхуваше Хитлер). “Утре ще бъде късно.” Това е крайно опасна тенденция. Тук дрънкането на оръжие, демонстрирането на хипертрофирани мускули прикрива вътрешна неувереност. Бъдещето за тях е неясно, то ги плаши. Страхуват се, че утре свръхдържави могат да станат Индия и Китай. А утре Русия може да се отърве от своите кремълски атлантисти. Много неща могат да се случат. Докато не са станали, трябва да се бърза... С такава мотивация Хитлер започна Втората световна война. Мисля, че именно такава мотивация определя днес действията на американското ръководство.

Преведе Димитър КИРКОВ