В далечни мрачни времена под червеното чергило на комунизма, бягайки от голямата лъжа и сивотата на деня реших да изуча един чужд език, който ме привличаше като осъществима магия с ярката белота на обещанието за чистота и хоризонт - шведски. С моята учителка преведохме един красив и двусмислено метафоричен разказ, който дори успяхме да публикуваме в безличния като всичко останало вестник “АБВ”.

Дойде време да си получим символичния хонорар. Изкачихме шестте етажа на запусната сталинистка сграда на площад „Славейков”, битуваща и днес в същия си вид, и плахо влязохме във влажна канцелария с намусени лелки в протрит шаячен цвят. Тихичко се обърнах към една, тип “Венче”, казвайки, че съм дошъл с шведката, с която сме превели разказчето и искаме да си получим хонорара. “Пенче”, провикна се първият тип към себеподобна: “тук е дошъл другар с една УНГАРКА да си вземе хонорара”.

Явлението

Съществото от комунистическата ера не можа да сканира в ума си явлението “шведка”, та просто го прибави към матрицата “чужди и необясними феномени”. Комунистическият хуманоид (съкратено “комуноид”) нямаше повече “памет”, с която да отвори, прочете и запази там едно толкова далечно и непонятно име като “шведка”. Явлението е познато в психоанализата, семиотиката и науките, изучаващи проблемите на разума. Произхожда от фройдизма, на немски, Verdrängung (изтласкване, потискане), терминът на английски е “displacement” (изместване), среща се дори в научните методи на модерната политология. Означава процес или резултат от пренасочване на какъвто и да е импулс, най-често емоционален, от един към друг, по-познат или по-приемлив обект. Обикнатият пример е за детето, което ядосано на свое другарче се гневи на “по-безопасните” си родители. Използват го съвременни автори като Дерида, Пол де Ман, Барт.

Посоченото явление е характерно за клишираното, “матрично мислене”  познато на учени и студенти от изброените специалности, както и на всички, които могат да разсъждават. И непознато на псевдоакадемичния тип, разпространен в България под събирателното име “Панто, Семко и ченгето Димитров”, името на медийната буря, предизвиквана, насочвана и контролирана от онова, което е останало (и новосъздадено) от зловещата ДС на българските тайни служби. Онова, което очерни, оплю и оклевети името на един запален българофил, който дори те някога бяха припознали като “свой”. Мероприятието беше подготвено и разиграно в разстояние на две години, 2000 и 2001. И тогава бяха известни кукловодите, куклите и конците на представлението, но врявата, която вдигнаха заглуши всякакви опити за разкриването им. Трябваше време. Ако не за професор Кронщайнер, който не пожела да се защити от нескопосно приписаното му деяние, то за разума, който не търпи несправедливост, та макар и яхнала мощната атака на професорите под пагон.

Това време дойде. При това, така както беше предсказано в писанията на хората, които провиждаха през мъглата на патриотарството подкованите чепици на щурмоваците, смятани доскоро за чуждо и екзотично явление в българския политически живот. Тогава те бяха това, което са и днес, журналистите ги наричаха “пациенти” и се бяха специализирали до виртуозност в разпознаване на преправените им гласове, за да не ги допускат в електронния ефир. Ако все пак се доберяха дотам, участниците просто не ги коментираха, така както с въздишка се отминава постъпката на невъзпитано дете, чийто родители очевидно се срамуват. Но те пробиха.     

Деянието

От 1998 докъм 2000 професор Кронщайнер разви и обогати тезата си за постепенно въвеждане на латинската азбука паралелно с българската, за да се запази кирилицата. Това в едно изречение е истината за деянието на професор Кронщайнер. Цялата истина и нищо повече, нито по-малко. Реагирах тогава малко стреснато, но после ми попаднаха множество лингвистични изследвания, в които недвусмислено се доказваше, че малките езици в света са обречени. Върви се към световно “койне”, чиято роля най-вероятно ще се поеме от английския. Като самостоятелни езици ще останат да съществуват само говорените от по-големите нации – немски, френски, полски. Останалите ще функционират като техни диалекти. Става дума за недалечно бъдеще, за след 50-70 години. Какъв шанс ще има българският тогава сред морето от славянски езици, включително руския, ако не намери начин да се приобщи към по-разбираемата за Запада латинска азбука? За сравнение, дори в Русия процесът на постепенно въвеждане на латиницата е набрал много голяма скорост, в руските сайтове вече печатат стихове на Пушкин на латиница. Професор Кронщайнер не изтъкна тези заплашителни тенденции, а представи съвременни доводи, значително по-ясни и разбираеми. Само че не улучи “държавата, народа и века”, ако перифразирам текста от една прекрасна песен на Булат Окуджава.

Тълпата

Той лансира своята теза в страната на руските подлоги и ченгетата там, където медийната власт се командва от Велева, Дърева, Блъсков, Тошо и Валери, разбира се, не съм сигурен за истинските имена на изброените. И се започна. Първи ревнаха русолюбците решили, че им отнемат обекта, който те бяха свикнали да любят “кеш”, писнаха гайдите на българаните, усетили, че им издърпват чергилото над главите, засъскаха комуноидите, мразещи всичко, което може да се измрази, ако идва от Запад. Заваляха статии в стил БАН-ковото кафене, засипаха се наукоподобия отпреди един век, начуголиха се репортерките с немитите коси. Накрая всичко това се хвърли на медиите, шибани от бича на “чалга-поколението”, чиито напъни за мисъл неизменно водят до остро главоболие. Олелията надмина силата на самолетни мотори, като в един момент вече нямаше никакво значение кой какво казва. Професионалните русолюбци и българаните трябваше да си заслужат кокала, та зареваха колкото им глас държи, белким ги чуят чорбаджиите им. Пишещите и обаждащите се “пациенти” взривиха капаците на кошмарите от своите халюцинации. Чалга-поколението се закълчоти в транс-маанета на протеста. “Ще ни взимат азбуката, ще ни окрадат миналото, ще ни похитят националната идентичност”, спрях да колекционирам клинична симптоматика, когато прочетох едно изречение от главната редакторка на нещо главно, Зоя Деянова, която се тюхкаше “как сега ще изписваме с латиница последната сричка от Козлодуй”. Това беше написано от жена! Да, в началото беше “изместването”, след това нахлу оргията на отключеното болно.  

В брой 29 от 15-24 септември 2001 на "Литературен форум" бе поместено предложение от сетнешния академик Иван Радев до ръководството на Великотърновския университет за отнемане на почетната титла на проф. Кронщайнер, датирано 15-ти септември. В същия брой е публикувано “Отворено писмо” на професор Кронщайнер до Великотърновския университет, на немски и на български език, с което той се отказва от тази титла, дадена му от университета, датирано 11 септември. Българската наука създаде прецедент, непознат в  световната научна история, ако разбира се, приемем научната общност на Великотърновския университет за имаща нещо общо със световната.

Аниматорите

Сред българските ченгета и комунисти съществува един феномен, който накрая винаги отървава техните жертви – прекаляването. Неизменно, неотвратимо, рано или късно те прекаляват, оливането им е неудържимо и трябва да се оттеглят от публичност, докато се забрави поредната им простотия. Спирал съм се на причината за този феномен другаде, затова сега само накратко. Става дума за това, че в ранни детски години, когато нормално подрастващите научават какво им е позволено и какво забранено, кръгът от морални императиви пред търкащите червен плюш комуноиди е отместен доста далеч. Така те губят чувство за граници, баланс и толерантност, но истинският им проблем е, че не получават набор от неизбежните погрешни действия, които да анализират, поради което не развиват разсъдъчни способности. Та и сега. Почти цяло десетилетие след получаване на Нобеловата награда за мир през 1994 Ясер Арафат пращаше терористи-самоубийци срещу носителите на същата награда от същата година израелски ръководители Шимон Перес и Ицхак Рабин, които на свой ред продължиха да избиват палестинци, но на света и през ум не му мина да им отнеме наградите. На света – да, но тук – не. Тук да не е света. Тук е страната на ченгетата, русолюбците и българаните, вкупом мразещи света. А и професор Кронщайнер няма на разположение терористи да праща срещу ченгетата, които в такъв случай май щяха да му простят. Тук постъпват както комунистическите завучи от едно време. Срещу чужди научни тези – намалено поведение. Иди се оплаквай на света, на Нобеловия комитет или на българска медия.

И така, първите отговори на въпроса, какво породи тази реакция се групират около естествената изостаналост и затвореност на българската културна общност, която като не умее да оборва хипотези, принизява авторитета на техните автори. Така са научени московските слуги – езиковеди, журналисти и българани. За тях не е възможен въпросът, ако ги нямаше Кирил и Методий, какво щеше да има? Според тях, и техните охранители, ченгетата – нищо, смърт, пустиня, империализъм. Виждал съм как хълцат от изненада като разберат, че и без Кирил и Методий е съществувала, извън всякакво робство и в много по-напреднала цивилизационна общност, групата на латинските славяни: словенци, ладини, чехи, далматинци, словаци, сорби, поляци, хървати. Най-старата християнска терминология на славяните е латинско/словенска, а не гръцко/българска. Различията във възгледите на професор Кронщайнер с повечето учени започват оттук, според него това също е славянска писменост, а Кирил и Методий “със своите преводи на библията са създатели на българската писменост”. Тъкмо с тези свои възгледи той докарва до плач фанатизираните руски (научни) сътруднички, затова и българските “сътрудници” го бяха припознали за “свой”. И пак на тази основа обърнаха любовта си в омраза, омразата към “черната овца”, отказала да следва сляпо червения овен. Като тях и той трябваше докрай да боготвори, величае и тачи, каквото трябваше да се избоготвори, извеличи и изтачи. За тях ще си остане тайна, защо всяка вечер, заедно с шоумена - разпитвач тихичко се вайкат, впили поглед в жертвата поредна от пустата чужбина: “ама нали и ние...”.  

Обяснението

Да потърсим обяснение с още примери. На известен чужд професор, завършил образованието си на латински език в поддържан от църквата университет, показвам Троянския манастир. Екскурзоводки се изреждат да ни разказват историята на една от светините на манастира, иконата на Света Богородица Троеручица. Забелязват, че гостът задава точни, специализирани въпроси и учтиво изслушва фентъзи-отговорите. Сипе се галиматия от истории, съчинявани в момента или чути-недочути, но всички, дълбоко недоразбрани. Разбира се, става дума за свети Йоан Дамаскин, наречен така по името на родния си град Дамаск, роден през 676 след  Христа и за чудото станало с него – излекуването на отсечената му ръка чрез молитви към Света Богородица. Той е последният от Светите отци, известен с ревността си в борбата срещу иконоборческата ерес. Неговата история е в основата на сюжета, послужил при рисуването на иконата на Троеручицата, позната из целия християнски свят. Това е. Само че каквото чухме в манастира можеше да послужи за написване на безчислени бестселъри в стил “Шифърът на Леонардо”. Йоан Дамаскин се превръщаше ту в Йоан Златоуст, ту в “Йоан” Дамаскин, автор на дамаскинска литература у нас от ХVІІ век, ту в някакъв местен българин и той с нещо прочут. Гостът учтиво изтърпя всичко, после пожела да разговаря с двама монаси от манастира, които пушеха на сянка, протегнали обутите си в дънки крака под расáта. Отговориха ни гневно, с просташка грубост, бяхме им развалили рахътлъка, а като разбраха, че професорът не е православен, демонстративно обърнаха гръб и не пожелаха да разговарят. Ех, кой ли не е изпитвал прочутата “българска толерантност”? Накрая, гостът ме дръпна настрани и ми разказа историята на светеца и иконата по дати и версии. Заключи крайно огорчен, че за пръв път чува толкова фалшиви разкази и среща такива неучтиви монаси.

Стигаме до втората група причини за неадекватната реакция по отношение на професор Кронщайнер, непознаването на историческите извори. Липсата на елементарни познания по латински и добро владеене на поне още един западен език е основна пречка за общуване пред нашите тежки идеологически учени, нападнали професора на принципа, според който ергенашите от Чепинци бият тия от Бусманци като минават през тяхното село – просто не са от Чепинци. От години по нашите медии са се разчевръстили псевдоучени с титли и държавна благословия. Притежавайки малко зад челата, наслагали много по телата, опънали яки мишци, теглят колата с амбулантни културни благовония по пресъхналото корито на примитивното патриотарство, патетичния антиамериканизъм и любовния провинциализъм. Впрочем чух още нещо, сякаш извадено от книжка с вицове за психично болни, но разпространявано пак от събирателния вид Панто, Семко, Марко, Божидар, Сапар и секретарки – разните му там италианци и французи ни мразели щото и ние сме имали култура.  

Заблуждението

Ще завърша с ролята на последния (първи) отряд на омразата, международната ченгеджийска общност, нейните функции, задачи и невидими разклонения по целия свят. След първите демократични години и преди чалга-поколението у нас се пръкна генерация, чийто представителен тип е дори по-дразнещ от днешните илитерати, които поне са ясни. Става дума за порода малообразовани, хлъзгави паразити, които се изявяват предимно като журналисти. Позакачили нещо от комунизма, най-често като доносници срещу близки и колеги, преодолели страха, че ще бъдат разкрити, те се втурнаха стръвно да правят кариера, издигнали в сърцата си всепобедния принцип за “неутралитет”. И направиха, ченгетата бързо надушиха най-ревностните, онези, които не биха се издали за нищо на света, защото и нямаха какво да издадат на света. Но пък знаеха как да съобщят това, сякаш правеха услуга на този свят. Скоро започнаха да водят предавания, отъждествявани някога с комунистически безличия, които новият вид започна да нарича “легенди”. Легендите се отблагодаряваха като пробутваха напред зехтинените паразити. Както си му е редът, скоро новите си повярваха, започнаха да “произвеждат новини” и да се виждат я като български Лари Кинг, я като американски Кеворкян. Това им беше хоризонтът, такива им бяха илюзиите. Това господстващо днес журналистическо поколение е винаги готово да изпълнява задачи спуснати отгоре, като не се замисля за заповядващите, бъркайки ги с богоподобните “рекламодатели”.

Такъв един решил и той да се прослави, филм, почти научен да направи, по следите на светите братя Кирил и Методий да се поразходи. Речено - сделано, държавната медия плаща. Разхожда се из Германия, Австрия, Словения, усмихнат и щастлив, пита и разпитва, все в този неизтребим, комплексарски стил “нали и ний сме дали нещо на света”, а светът го среща и той с добра усмивка, зер колега, колегата калесал. Триене между повърхности няма, конфликтите са забранени, най-слабото съпротивление е законът на това повествование. Пита и разпитва Усмивкото, че и не подозира как все на международни ченгета попада. До един обиколи някогашните задгранични хрантутници на комунизма, наслуша се и нагледа зрителят на мъдростите на сътрудниците от международния отдел на КГБ, наусмихва се и нарадва, че ценят ни, знаят и току-виж, вземат та ни и признаят. Тук – ръкописче, там плоча сложили, кмет някой за дружбата се сети, а Усмивкото не знае ли не знае, че някои от питаните дори официално са разкрити. В ония страни досиетата в торби не бяха скрити. А у нас – да има някой да попита? Това беше финалът на операцията – всичко се смаза, зализа и покри с усмивки – върху еврото ще има кирилски букви, пак сме си ние, пак сме велики, че и оттатък.

Очищението

Нямаше един въпрос, зададен като част от дискусия, дори наивен или агресивен, но не предварително надъхан и нетърсещ отговор. А може би предложението на професор Кронщайнер е ненавременно, може би е крайно или необосновано, нетактично зададено? Може да е просто незначителен проблем, който ще се реши от само себе си с времето? На тези неизречени възражения професорът имаше отговори и уви, предсказанията се сбъднаха. Само 5 години след предупрежденията му, че неизбежно ще си изпатим, ако не от друго, то от Интернет, нехаещите за грамотност компютърни маниаци ни заляха с четворки и шестици, вместо “ш” и “щ”, да не говорим за “я” “ъ”, “ь”, които изобщо не присъстват в и без това опустошения ни правопис. Крясъците, че компютърните програми ще се справят с кирилицата се оказаха само истерия, в новите технологии властват други закони, не онези, които се стремят към култура и познание. Всяко общество самò избира как да се справи с новия вид грамотност, най-нелепият е нашият – да се преструваме, че нищо не се случва, у нас така си върви от край време. Благата мисъл е, че друг ще се заеме, а ние ще си пием биричката и ще оценяваме как се справя. Да се разчита на жалките получиновници от институтите, дето уж това им било работата, е проява на същия принцип на щрауса, те никога досега не са вършили друго, освен прочутото “снишаване” под проблемите, метод, който трябва да патентоват, за да се знае, че са свършили нещо.

И все пак, срамът остава. Някак дори у неговите подбудители: кресльовците, журналистите, ченгетата. Година – две след акцията приказките за нея секнаха. Сам-там плахо се подеха гласове, че може би пък..., че май тук нещо, пропуснахме шанс за обсъждане. Това става по “нов” начин, вече не се споменава името на професор Кронщайнер, а имената на  пишещите “поновому” стряскат – това са същите отрицатели, ругатели, патриотари. Да са се осъзнали, да се е променило нещо в главите им – един бог знае. Как ли ще четат настоящата книга на професор Кронщайнер, в която са събрани без изменение неговите схващания! От първите му славистични години, когато с плам защитава българската позиция по македонския въпрос, през по-улегналите, като ръководител на Института по славистика в Залцбург, където организира изучаването, не на български език, а на “българска филология”, до днес, когато атаката на недоучени патриотари и диви ченгета провали опита му да създаде център по българистика в сърцето на Европа. Питам се, как ще прочетат научните митингаджии следните  думи на професора: “Нелепо е националната идентичност да се простира само до азбуката. Жалко е, че студентите са принудени да учат при изповядващи това верую професори в университетите, превърнати, според мен в гнезда на фундаментализма”. Така е, жалко е. 

Покаянието

Ще бъде ли реабилитиран професор Кронщайнер? Ще изиграе ли пълното издание на неговите възгледи роля на първа стъпка? Или ще се докаже твърдението, че сме сбъркали гасударството, номера и века? И сме се “изместили” много на север, където мисълта замръзва.