Юли. Студеното лято на
2005.
Някой ни бие по главата
с явни знаци. Не четем.
В началото беше
боклукът. Една седмица пред епидемия. После дойде потопът.
После обгазяването. Сега смъртта на двегодишно дете, разкъсано
от взрив. Политическият елит, събран като в “Декамерон”,
встрани от чумата, води асептични разговори, колкото да убие
времето. Вън от това едно Бате прави родното блато на
корупцията международно, но ние продължаваме да си го обичаме.
Батето и блатото.
На
пръв поглед между всичко това няма връзка. Кое събира боклука,
бомбата, безпринципните консултации и Батето в едно? Освен
“Б”-то, разбира се. И освен съвпадението на време и място, в
което се случват - точно тук и точно сега.
Събира ги всеки един от нас, през своето конкретно, частно
българско тяло. Бездарието се буквализира. Бездарието е опасно
за живота. Минава през телата ни и всеки би трябвало да го
усети много лично. Абстрактните приказки за бездействието на
прокуратурата, за несправянето с престъпността, за наличието
на мощни корупционни сили по всички етажи на властта не са
просто измислица на европейски комисари или американски
посланици. Рано или късно абстракцията се материализира и
минава през собствените ни тела и животи. Един от провалите на
българския преход е в това, че продължи по инерция от
предишния строй да разделя думите от нещата.
Пропастта между елит и общество у нас е пропаст между две
несрещащи се обяснения на българския свят. Което е
“взаимноизгодно” за всички страни. Всеки получава собствения
си уют. Едните, т.нар. елит, че е казал думичките, които по
протокол трябва да се кажат (и да успокоят европейското ухо),
а другите, т.нар. общество, с утешението, че на практика нищо
не се е променило, всички пак са маскари и да правят каквото
си щат, защото не ни засяга.
Но
когато реално ни засегне, усещаме го само като опре до тялото,
през взрив или боклук, вече е твърде късно.
Не
може цялото общество да знае поименно хората от групировките,
които държат всичко, което може да се държи по Черноморието, а
в същото време главният прокурор да се ангажира с дело срещу
Би Би Си в защита на Батето. Вместо да стори обратното.
Така
утре Митьо Очите ще поиска защита от прокурора, ако Интерпол
му посегне. И с какви очи прокурорът ще му откаже?
Достоевски пишеше, че за една детска сълза носи отговорност
целият свят. Какво да кажем за смъртта на едно дете? Кой поема
отговорността - конкретният извършител, който отново няма да
бъде разкрит? Поръчителят, който също ще остане неизвестен,
както винаги досега? Този, който дава концесията в конкретния
случай?
Полицията и съдът? Правителството, което вече го няма, без да
сме сигурни имало ли го е последните четири години?
Подобно бездарие и безхаберие ражда само бездарие. И агресия.
Живеенето в България става все по-опасно за живота.
Само
по-тихо, да не чуят чуждите туроператори и еврокомисарите.
Ползвайте заглушители.
Взривове - под сурдинка. |