|
Който тези дни
хвърли поглед към Холандия, си задава тревожния въпрос кога ли и
при нас ще се стигне до там? Нещастието може да се случи навсякъде
и по всяко време. Никой и нищо, дори и най-съвършената система за
сигурност не може да гарантира абсолютна сигурност. Побърканите,
идеологически заслепените и заредените
емоционално убийци не се съобразяват с държавните граници. В
днешния свят са глобализирани не само музикалните видеоклипове,
безалкохолните напитки и хранителните стоки, но и терорът опъва
мрежите си от единия край на света до другия. А ние не сме
подготвени за това.
 |
 |
Забравихме, какво
значи да живееш в страх. Тук в Западна Европа не можем да се
оплачем от последните десетилетия. Живеем в правови държави, с
осигурени граждански права. Доскоро бе немислимо някой да бъде
екзекутиран посред бял ден на публично място само заради неговото
мнение. Ето как постепенно разхлабихме правовата система. Убиеца
на Тео ван Гог в Холандия го очаква толкова,
колкото получи и убиецът на Пим Фортуйн - осемнайсет години
затвор, от които той най-вероятно ще излежи само две трети. Това е
просто безумие.
Дванайсет години
затвор за предумишлено убийство. Възниква въпросът дали у нас
човешкият живот междувременно не се оценява прекалено евтино.
Съчувствието към престъпниците се превърна в съставна част на един
може би погрешен и
наивен либерализъм. А жертвата? Няма ли и тя право на справедливо
и съответстващо на причиненото зло наказание за
престъпника? Но сигурно и смъртното наказание не би спряло убиеца
на ван Гог. Той дори би приел смъртта с убеждението, че отива в
рая за своята страшна постъпка.
С простата си
система от възнаграждение и наказание Ислямът
предоставя на убийците набор от инструменти, по-опасни от всякакво
оръжие. Който падне в борбата с неверниците,
влиза направо в рая, където го очакват необуздани наслади. Това е
отживелица от далечни времена, когато пророк Мохамед налага с
ятаган в ръка новата вяра срещу властващите в родния му град Мека.
А днес? Въпрос на
свободна интрепретация е какво се смята за атака срещу Исляма
и какво не. Мюсюлманите са станали прекомерно чувствителни.
Особено за младите мъже е трудно поносима загубата на много от
привичните им привилегии в модерното общество. Но вината за
собствените неуредици носят винаги другите: колониалистите,
американците, евреите, Западът като цяло.
Четиринайсет века
след пророка цели тълпи млади палестинци се хвърлят в смърта и
отнасят със себе си невинни жени и деца. И на тях им е било
обещано, че ще попаднат в рая. Прекрасен рай се очертава, няма що
- населен с убийци и самоубийци. Непростимо е, че духовниците от
мюсюлманските страни досега не са произнесли тежката си дума, с
която ясно да разобличат билетите за рая като фалшификат и да
назоват жертващите се младежи и девойки с истинските им имена:
убийци и самоубийци. Те са извършители едновременно на две
злодеяния, които в ислямското правосъдие спадат към най-страшните
грехове.
Ислямът отдавна се е
станал заложник в ръцете на фанатици. Той
вече не е вяра, която стига до ума, а мрачно вълнение на сърцето,
което ражда все по-големи и по-страшни престъпления. Как стана
възможно това? И какво може да се предприеме насреща?
Който познава
европейската история всъщност не би трябвало да е изненадан, че в
името на една религия може да се пролива толкова кръв. Европа
- такава каквато е днес е плод и на един дълъг и
кървав процес на поуки. В европейската история религиозните войни
не са нещо непознато. Заслуга на просвещението и на критичния
подход към религията, но преди всичко на демократизацията и
цивилизирането на нашия континент след Втората
световна война е, че за днешния ни Стар континет
това понятие звучи така чуждо.
Толкова по-нащрек
трябва да сме сега. Често пъти ни се
струва, че постоянно повтаряните ценности на отвореното общество,
на плурализма и на демокрацията са станали нещо прекалено
естествено, като при това забравяме, че те
трябва непрекъснато да се защитават против
враговете на отвореното общество.
Помним ли още
опожаряването на общежитието за чужденци и на турски домове в
Мьолн и Золинген? Колко бързо забравихме, че по едно време и при
нас беше почти така, както е сега в
Холандия! Тогава престъпниците бяха немци и принадлежаха към
леворадикалните
среди. И не толкова полицията, колкото благоразумието и
енергичната позиция на населението предпазиха тогава страната ни
от по-голям хаос. Гражданското общество се противопостави открито
и настъпателно на своите врагове.
През онези дни
впрочем джамиите в Германия въздействаха доста успокояващо върху
възбудените и фрустрирани младежи. С това
те предотвратиха ескалацията на мъчителната ситуация. А какво ли
би се случило днес? Ледът, по
който се движим, за
съжаление е изтънял. Няма съмнение, че преобладаващото мнозинство
от мюсюлманските граждани е мирно и благоразумно. Но това
постоянно цитирано изречение не става
по-убедително от факта, че често го
повтаряме. Защото то не казва нищо за застрашителното
положение, в която се намираме. Мирните жители за съжаление
пребивават в полудрямка и далеч не съзнават опасността, която
заплашва нашия обществения ред.
Нека погледнем
по-внимателно към турците. Не малко от тях с право реагират
нервно, когато ги заговорим за Исляма.
Защото те не смятат, че това има каквото и да е отношение към тях.
Почти една трета от турците са алевити, едно свободомислещо
вероизповедание, което няма нищо, абсолютно нищо общо с
фанатизирания Ислям на арабския свят. Други
20% дори не биха се определили като
вярващи. Но какво прави другата половина?
Най-голямата част от
останалите се придържат към традиционна форма на Исляма,
която се ограничава до религиозни задължения като молитва и пост.
Те не се и замислят за интеграция. Единственото им усилие в
социален план се ограничава до стремежа да опазят децата си от
това, което те смятат за вредно влияние на околния свят. Към това
вредно влияние спадат не само престъпленията
и наркотиците, но и свободната сексуалност.
Преди всичко момичетата са подложени на изолация и възпитанието им
от малки е обременено с комплекси. От тях се очаква преди всичко
да станат усърдни и послушни майки.
Не малко
консервативни немци сигурно вътрешно завиждат на тези ценностно
ориентирани турски семейства. Но мюсюлманските семейни условия
нямат почти нищо общо с възпитателните идеали на свободното
общество. Крайният резултат е винаги онеправдаване на жената.
Мъжествените ритуали са съществена част от съоръженията, които
крепят идентичността. Естествени последици от това традиционно
съзнание са насилствените бракове и психологическият
тормоз, упражняван върху момичетата. Който
се противопостави на обичаите, се превръща в аутсайдер и е
подложен на остракизъм.
Четири десетилетия
след началото на миграцията, турската
община в Германия трябва да осъзнае, че с това консервиране на
стародавни традиции тя сама ще се изолира. Впрочем това не би
изглеждало другояче и в големите турски градове. Мюсюлманите се
намират в истинска дилема: Какво да мислят за общество, което
публично обсъжда въвеждането на брак между хомосексуалисти?
Хомофобията за мюсюлманите е нещо най-естествено. Та нали ислямът
предвижда наказания за хомосексуалност? Нали така е записано и в
Корана?
Контравъпросът,
който трябва да се постави тук е доста прост: кое
е по-важното, Коранът или Конституцията? Би могло също да
попитаме, кое има по-голяма стойност, Библията или Конституцията?
Талмудът или Конституцията?
В Турция този въпрос
като че ли е получил еднозначен отговор и то още преди 80 години
- с основаването на турската република. Коранът е
отлъчен от обществения живот, а лаицизмът - строгото разделение на
държава и религия, е превърнат в държавна политика. За разлика от
Библията или Талмуда обаче, Коранът не се развива до норма, която
да съответства на съвремието, която дава смисъл и осигурява
духовна храна и морално поведение, без да нарушава правата на
другите, без да влиза в конфликт с постулатите на свободното,
демократично общество. Свещената книга на мюсюлманите се тълкува
като прякото слово Божие. До ден днешен отсъства исторически
критичен анализ, направен
от мюсюлмани на този свещен текст. Но и начинът на модернизиране
отгоре надолу, който без да обсъжда традицията философски и с
критичен подход, просто я отменя, не е допринесъл кой знае колко
за модернизирането на вярата. Без да бъде реформиран, Ислямът
просто е бил изтласкан на периферията. Хората внезапно се оказват
изоставени, без водещо начало в живота си. С толкова по-голяма
сила някои са се вкопчили в старите отменени норми. Така се е
създало двуличното, шизофренично турско общество. В сърцето е
скътан Коранът, а устните произнасят революционната светска
идеология на кемализма.
В Германия обаче
всичко е много по-просто. Маскировката на кемализма отпада и – виж
го ти, изведнъж отново прозира старият кафтан, наметалото на
правоверните. Повечето турци в Германия обичат тази страна. Те
наистина с удоволствие живеят тук. Междувременно мнозина приемат
немско гражданство. Но те държат в същото време да си бъдат и
турци. А мнозина искат да останат верни и
на принципите на тяхната си вяра. Задача на
обществото, на културните институции и на медиите е да влязат в
откровен диалог и да обсъждат с тях произтичащите от това
противоречия.
Ако искаме да
предовратим ситуация като тази в Холандия – при това нямам предвид
отвратителното покушение срещу ван Гог, а последвалата подобна на
гражданска война поляризация – ние трябва наистина открито и
искрено да общуваме взаимно. Местното общество би трябвало по-ясно
да заяви, че турците са желани тук, че те не са чужди. Който
постоянно предявява предварително формулирани списъци с изисквания
към мигрантите, с подтекст от рода на: тази
страна не е ваша, тук трябва да спазвате нашите правила – той едва
ли ще бъде изслушван.
Културното
разцепление на едно общество е винаги предшествано от емоционално
отчуждение. А таково отчуждение вече е налице. Когато една четвърт
от всички турски младежи в Германия прекъсва преждевременно
училището, не е от полза да се успокояваме със статистиката
за броя на студентите в университетите. В Германия имаме
катастрофа в образованието и това не може да се отрече.
През следващите
десетилетия ще се сблъскаме с хиляди професионално неквалифицирани
младежи, които остават на улицата без никакъв социален шанс. Това
е социална бомба със закъснител, която прекалено се подценява
тъкмо от родителите на засегнатите деца. Който обаче си позволи
открито да обърне внимание върху тези недъзи, много бързо ще се
окаже в конфликт с мафията на състрадателните хуманисти, която е
сработена и действа безотказно през всички партийни граници.
Разбира се, че
подобряването на образователните шансове е свързано с бюджета, със
средства, които липсват. Но деца, които не могат да говорят
немски, които нямат образование, в края на крайщата ще ни струват
много по-скъпо, отколкото инвестициите в
образователната система, свързани с настойчив, интегративен, а не
отблъскващ натиск върху мигрантите. Провалът на децата на
мигрантите в немското училище е симптоматичен - не само като
признак за недостатъчно осъществената родителска отговорност, но и
за провала на един от най-важните интеграционни фактори.
Публикацията е подготвена от
Гудрун Радева |
