На българските политически партии не им върви. Все губят изборите. Като че ли 1997 повлече крак. Тогава изборите спечели ОДС, но по доста необичаен начин - хората излязоха на улицата и отстраниха БСП. Победата на ОДС беше не толкова победа на една партия, колкото пълен провал на друга. Впоследствие (2001) ОДС загубиха най-вече защото не си дадоха сметка за това как спечелиха (1997). През 2001 година те се държаха като партиен победител от 1997, какъвто не бяха. Подведени от илюзията, че са партия, която знае как се печелят избори, те бяха съсипани от нещо, което не беше партия. Впоследствие, много неразумно, ОДС упрекваше Симеон за неволите си и му устройваше редовно партизански засади под формата на вотове на недоверие, които бяха най-вече актове на отрицание на реалността в собствените им редици.

Ако си зададем сега въпроса кой спечели изборите, отговорът е „ами, никой”. Всички загубиха. Предполагаше се, че БСП ще спечели на принципа „двама се карат”, ама и те не успяха да се облажат достатъчно от наказателните точки, които недоволният избирател раздаваше.

Мнозина сега ще впрегнат теорията за наказателния вот и за това как протестът на избирателите се е разпределил между БСП и внезапно пръкналия се политически помияр "Атака" и ще обявят това като техен успех. Някои ще определят като успех и представянето на ДСБ, защото те спечелиха повече от предвижданията на доста агенции, а те, виждате ли, са съвсем млада партия. Тези теории не са невалидни, но те оставят прекалено много въпроси без отговор.

БСП не спечели тези избори. Те се канеха да вземат абсолютно мнозинство, а сега не могат да формират правителство и заедно с ДПС. При ниската активност на избирателите надали те са събрали значително повече избиратели от провала си на миналите избори. "Атака" също не спечели. И "Атака", и БСП събраха гласове на принципа на лешояда - отнесоха мръвки, оставени от другите.

Що се отнася до ДСБ, поне два отговора за тяхното представяне са верни. Единият е „безспорен успех”. Другият е „безспорен провал”. ДСБ е като графиките на Ешер. Гледаш - лебеди се реят в небесата. Погледнеш пак - калкани на дъното на морето. И едно вярно, и другото вярно. Ако си зададеш въпроса решиха ли с амбициозното си прераждане неразбориите на дясното, отговорът е очевидно „не”. Ако запиташ забиха ли го на всички, които не вярваха, че Костов по го бива от Надя Михайлова, отговорът е очевидно „да”.

Разбира се, като говорим за провали, няма как да не подминем СДС, който стигна долна мъртва точка и се сви до равнището на сухото си вещество. ДПС, както знаем, е особен случай и може би единствената партийна формация, която влиза в парламента благодарение на това, че е спечелила гласове, а не защото другите са загубили, е Народният съюз. Какво стана? Надали има един отговор на този въпрос. Затова ето няколко отговора:

Разцеплението

То засегна десния спектър. Синият избирател трудно ще прости на СДС и ДСБ разцеплението, което е необяснимо от политическа гледна точка. Избирателят би приел разделянето на СДС ако то имаше принципно основание - ако например едно крило беше за пълна приватизация на образованието и здравеопазването, а друга беше категорично против; или ако едните са за отваряне на досиетата, а другите против. Подобно разцепление нямаше. Затова избирателят събра основателен гняв към разцепилите се - към ДСБ, че напуска, към СДС, че допуска подобен акт. Избирателят не се интересува от вътрешните патърдии, той иска смислено и очевидно основание. Такова нямаше. Затова при преливането от един леген в друг част от избирателите се разляха и отделилите се получиха по-малко гласове, отколкото на миналите избори заедно.

Коалиционния синдром

Колкото избирателят се дразнеше от разцеплението на СДС, толкова го ядосваха и постоянните сценични коалиционни актове. Твърдението, че избирателят иска консолидация на дясното пространство, е колкото неясно, толкова и погрешно. Десният избирател искаше една политическа сила, за която да гласува, а не пет, за които да се чуди, коя по-не струва. Той не копнееше за срещи на ентусиазирани отлюспени и новозародили се партии, които да обсъждат бъдещето на дясната идея. СДС му предлагаше тази скучна симулация на обединение и накрая завърши с коалиция, която много избиратели не можаха да преглътнат. НДСВ също загуби точки от коалиционните си неясноти. И БСП не посмя да се яви като партия.

Програмите

Никой не чете партийни програми. Така говорят хората. И са прави. Затова никой не обърна особено внимание на партийната си програма. Грешката обаче е в предположението, че програмите са четиво. Те не са. Те са инструмент за идейна консолидация на партийните редици. Без добре промислена и вътрешно асимилирана програма един говори едно, друг друго, а избирателят с основание нехае. На партиите им липсваше този инструмент за и им беше трудно да формулират ясно звучащи сред публиката политически твърдения. Единствено "Атака" имаше консолидираща и споделена програма. Друг въпрос е, че тази програма може да се определи като „луд за връзване”.

БСП пък беше особен случай. Тя пък си имаше две програми: едната стои на сайта на "Коалиция за България" и звучи що-годе нормално, ако не се замисляш прекалено върху детайлите и последствията й, а другата стои на сайта на БСП и е пълна с апокалиптични и безумни твърдения, апели да се спре връщането на земята, да се възстановят ТКЗС-тата, тревоги за нарастващата безработица и неудържимата инфлация, призиви за мирен преход (!) и други от тоя род.

Социолозите

Социолозите вършат прекрасна работа. Че човек може да си купи социолог - може. Да се определят обаче всички те като изтъргувани партийни агенти е особено безполезно. Проблемът със социолозите не е в тях, а в това, че много партии наполовина въобще не им вярват, наполовина сляпо им вярват. Вместо да анализират допитванията като една от обратни връзки с избирателя, много партийни функционери правеха заключения от типа „агенция "Ястреб" казва, че хората не се интересуват от опазване на горите, затова ние няма да говорим за опазване на горите”. СДС загуби на миналите избори и заради това, че повярва, че безработицата е основен проблем за българина, и сътвори няколко профсъюзни лозунги от типа „Работа и сигурност”. Подвеждането по подобни изследвания просто доказва, че нямаш собствени идеи, а избирателят не обича хора без идеи. А партиите пак не излязоха с интригуващи идеи.

Кандидатите

Този път партиите положиха големи усилия за привличане на добри кандидати. Като се има предвид колко неблагодарна и чувствителна работа е това, те всички трябва да бъдат поздравени за това, което свършиха. Само дето го свършиха прекалено късно. Кандидати трябва да оглавят листите поне година преди изборите, да обикалят по села и градове, да градят доверие и да превеждат партийната програма на езика не всеки отделен избирател (за което е необходима споделена партийна програма!). Те обаче се появиха преди месец-два, някои казаха, че били кандидати, ама не искали да бъдат депутати, други се отказваха и напускаха седмица-две преди изборите. Така партиите не се възползваха от един от най-основните инструменти за печелене на избори.

Малцинствата

Нито една партия не предложи нещо смислено на малцинствата. А само етническите малцинства са близо 20% от избирателите. Тези малцинства можеха да бъдат привлечени, но партиите се страхуваха да не насъскат националистичните страхове на останалите 80%. Етническата им срамежливост обаче не попречи на Волен Сидеров да се намести, където не му е мястото. Партийното затъмнение по въпроса за малцинствата не се отнасяше само до турци и цигани. Всяка група беше пренебрегната. Инвалидите? В България те са поне 15% от населението (ако се приложат цивилизовани критерии за броенето им). Тези и други групи от населението бяха подминати. Те не чакат непременно подаяние, но очакват диалог с онези, които искат да управляват страната. Този диалог пак не се състоя.

Българите в чужбина

Това е едно друго, по-особено малцинство, което е на път да стане мнозинство. Българите в чужбина са естествен партньор на десните. Това са хора, които са се престрашили и са поели отговорност за себе си. Те са самостоятелни, работят, сравнително заможни са, отворени са към света. Броят им, зависи как ги броиш, варира между един и три милиона. Заедно с роднините си в България те са повече от половината избиратели. Те носят към един милиард евро на година - повече, отколко мечтаният Европейски съюз ще носи. Никоя партия обаче не се сети за този критичен контингент.

Жените

Тук най-сериозно сгазиха лука двете партии женомразки ОДС и БСП, които сложиха само по две жени начело на листите си. Каква представителност имат тези листи, ако в тях няма жени? Как би могла една партия да привлече жените, етническия вот, българите в чужбина и техните роднини в България, инвалидите да гласуват за нея, когато в листите й няма жени, няма инвалиди, няма представители на малцинствата и няма нещо, с което тази партия да подсказва, че подържа връзка със света отвъд Калотина?

Кампаниите

Този път кампаниите бяха по-професионални и по-щедро финансирани от когато и да било. Това обаче не значи, че те бяха ефективни. Кампанията на ОДС например няколко пъти смени посоката. НДСВ пък използва лозунга, леко редактиран, с който ОДС загуби изборите през 2001. ДСБ дадоха да се разбере, че са добре организирани и работят целенасочено, но целта не беше ясна. Атаките им срещу имотите на Симеон подсказваха по-скоро някаква злоба, отколкото национално значими намерения. БСП по традиция заля страната със скука. В крайна сметка кампаниите отразиха всички онези проблеми, за които стана дума по-горе - те бяха отслабени от коалиционния синдром, от незачитането на малцинствата, от липсата на фокус в програмите, подминаването на жените и инвалидите, пълно игнориране на образованието и здравеопазването и т.н. В крайна сметка кампаниите бяха колкото високо професионални, толкова и слаби и безполезни.

И така, партиите загубиха. Пак. Както загубиха през 2001 от НДСВ. Сега нямаше такава непартийна алтернатива като НДСВ, затова и изборната активност беше ниска.

На българина нещо партиите не му допадат. Дали вината е в избирателя или в партиите? Дали трябва да казваме, че всеки си заслужава управлението? Или трябва да хулим партийните лидери? Въпрос на предпочитания. Според мен тези избори още веднъж доказаха една теза, която не е много популярна сред някои политици и анализатори: Политиката е въпрос на идеи, личности, морал и посока, а не на коалиционни пъзели, анкети, електорална аритметика и лични дрязги.

Когато в партийните редици този лигав според някои възглед бъде възприет, тогава политическите партии може да започнат и да печелят изборите.