|
|
Покрай
резултатите от парламентарните избори си спомних една любопитна
история, която ми разказа моя близка на връщане от екскурзия в
Тунис... Местният диктатор за пореден път решава да вдигне цената
на хляба. На хората обаче им писва и този път излизат на улицата.
Първото нещо, което правят, е да съборят паметниците на диктатора,
които са осеяли цялата страна. Ситуацията започва да излиза извън
контрол и за да овладее положението, диктаторът изпраща до хората
обръщениe, в коeто твърди, че няма нищо общо с поскъпването. Той
дори се възмущава: "Кой се осмели да вдигне цената на хляба на моя
народ?!", и, разбира се, обещава "сигурност и работа", както и
"план за промяна" във вид на нови работни места, вдигане на
заплати, здравна реформа и т.н. Тунизийците спират бунта. Нещо
повече - изпитват угризения, че са съборили паметниците на този
добър човек. И правят следното - започват да изваждат от читалища,
училища, държавни учреждения и мазета хиляди гипсови бюстчета на
диктатора и да ги поставят върху постаментите, където някога той е
стоял тържествено в цял ръст. "Беше и смешно, и тъжно - разказваше
моята позната - където и да пътувахме, навсякъде пред нас
изникваха гигантските монументи с малки главички..."
Признавам, че не знам дали тази
история е истина, но тя е интересна по друга причина - като
метафора на гротеската и илюстрация на това, че статуквото
най-често се циментира като карикатура на себе си. Тъкмо затова
гротесково и по тунизийски абсурдно има всички шансове да изглежда
и новият български парламент.
Какво статукво ли? Вярно е, че
формално на тези избори няма победител, защото нито една партия
или коалиция, посочена от избирателя, не може да състави
правителство без сериозни компромиси с поне две други, които в
значителна степен е проектирала като свои опоненти в предизборната
си кампания. Вярно е, че наглед всичко стои някак разбъркано и са
възможни куп комбинации за съставяне на кабинет, което с голяма
доза сигурност ще вкара страната в спиралата на криза. Вярно е, че
за пръв път в историята на прехода по депутатските банки ще се
настани радикална протестна формация, което прави 40-ото Народно
събрание да изглежда не просто коренно различно от предишното, а
уникално.
Има обаче нещо обединяващо, нещо,
което не прекъсва, а заздравява нишката на случилото се през 2001
и сега. И то е, че още веднъж се проявиха енергиите, които преди
малко повече от четири години успешно започнаха да подкопават и
разбиват фундамента на многопартийната демокрация. Победител, с
други думи, на тези избори има, и той отново хихика и потрива ръце
някъде в задкулисието, доволен от това, че независимо за кого
избирателят е дал гласа си, този глас е отишъл на едно и също
място и ще бъде инкасиран в едни и същи джобове.
Преди няколко месеца в интервю за
столичен седмичник някогашният американски посланик Уилям
Монтгомъри разказа, че през юни 1990 му се случило да срещне ген.
Любен Гоцев - някогашен зам.-министър на външните работи, шеф на
Първо главно в ДС, както и министър на вътрешните работи в
кабинета "Луканов". Между двамата възникнал спор кой ще спечели
първите демократични избори в България. Монтгомъри, тогава още
секретар в посолството, уверено заявил, че това ще е СДС,
позовавайки се на настроенията на повечето хора, с които е
разговарял. На това ген. Гоцев само се усмихнал, извадил едно
листче, написал нещо на него, запечатал го в плик и посъветвал
събеседника си да го прочете в нощта след изборите. Какво беше
моето учудване, казва Монтгомъри, когато разгърнах листчето и
видях, че на него г-н Гоцев е написал не друго, а резултатите от
бъдещия вот, и те, представете си, напълно съвпадаха с истинските.
Припомням тази прелюбопитна случка
не защото изборите от 25 юни 200 са фалшифицирани. Нищо подобно -
вотът изглежда автентичен, само дето хората бяха мощно
манипулирани по всякакъв начин, из страната летяха автобуси с
прииждащи от Турция изселници, както и цигани с временни
удостоверения, а основните играчи, за които разходилите се до
урните гласуваха, най-вероятно са бяха разбрали много отдавна за
възможните комбинации на тяхното продължаващо съвместно
управление. Както си призна в прав текст Доган при гостуването си
на Слави Трифонов и неговите сценаристи-черноризци с бръснати
глави - тук за политика и дума не става, "става дума за кръг от
фирми, които ще спечелят търговете за около 5 млрд. евро, които
чакаме да дойдат у нас" (покрай такива "търгове" Доган отдавна бил
милионер в зелено, както си каза в прав текст, и по същата причина
пак щял да е на кормилото на държавата).
Иначе казано, оттук нататък
най-вероятно има да се реализира следният сценарий: БСП, за голям
късмет на силното ляво задкулисие, което обикновено е в публично
обращение под името "генералско движение", хем печели първото
място на изборите, хем няма абсолютно мнозинство, което щеше да я
натовари с пълната отговорност за управлението. Сега тя не може да
състави самостоятелно правителство, нито да направи такова само с
ДПС. Наистина, възможно е от "лявото крило" на НДСВ да дойдат
няколко недостигащи гласа, но логиката на сценария сочи друго. Тъй
като очевидно целта не е след тези избори да има управление с ясна
физиономия, а напротив - такова с колкото се може по-размит и
разфокусиран облик, НДСВ и ДПС ще направят парламентарен съюз,
примерно нов "Либерален алианс", който от своя страна ще стане
най-голямата политическа сила в 40-ото НС и съответно ще получи
първия мандат за съставяне на правителство. По този начин БСП
печели тройно - избягва унижението да не успее да направи кабинет,
разтоварва се, както стана ясно, от отговорност, и договаря "по
заслуги" (като все пак първа по вот) места за своите хора в
правителство с мандата на НДСВ-ДПС, което сигурно ще бъде
лансирано като такова на националното я съгласие, я отговорност "в
името на стабилността и европейското бъдеще". А царят като
най-консенсусна фигура сигурно ще подкара втори премиерски мандат
- факт, който ще обслужи интересите на максимално широк кръг. На
Първанов например, защото Симеон няма да бъде негова конкуренция
на президентските избори догодина. На "генералите" - защото
вариантът "Станишев - премиер, и БСП - носеща отговорност"
най-сетне отшумява като приказка. На финансовата олигархия и
някогашната стопанска върхушка - заради онези почти сигурни 5
милиарда от ЕС, за които говори Доган.
За да стане това, са налице и
необходимите алибита, с които "продуктът" на тази гротескна
операция да бъде опакован с цел да изглежда поне малко
по-прилично. Едното естествено е нуждата от квалифицирано
мнозинство за промяна на конституцията заради членството ни в ЕС,
а като второ дежурно обяснение се очертава присъствието на
"страшния" Волен Сидеров и компания в парламента, с каквато и цел,
при това пак от същите задкулисия, беше създадено плашилото
"Атака"...
И като стана дума за "Атака", важно
е да се каже още нещо. Вторачването в този политически фалш ни
най-малко не би трябвало да поведе разговора в посока на
бутафорното Дуче и неговите фашизоидни бълнувания, а към онова,
което се случва в българското общество. Защото не Сидеров очевидно
е проблемът, той е само проекция на злобата, която винаги ще търси
виновник за бездарието и провала си, и единствено лакмус за досега
дремещото, но явно вече изпуснато от бутилката етно-културно
разделение, което след "путинизацията" на България би могло да
провокира и не по-малко успешна "балканизация".
Оказва се например, че на една и
съща територия живеят няколко Българии или, да го кажем иначе,
абсолютно несъвместими човешки породи. Какво общо например имат
избирателите на "Атака" с тези на ДСБ? А защо "Атака" да е опасна,
а ДПС - не? Нещо повече - в момента наблюдаваме две ясно
противопоставени етнически организации, чиито електорати са като
скачени съдове и фактически се легитимират взаимно. В едно вече
няма съмнение - управляващата задкулисно олигархия явно е в
състояние да изфабрикува каквито си поиска политически уроди,
които да надява като марионетки на лявата и дясната си ръка и да
ги остави да се "боксират" помежду си. Проблемът обаче е в онези,
които най-искрено са гласували за тях и които дизайнерите на
подобни квазиполитически формации няма как или не успяват да
контролират. И понеже и ниската избирателна активност, и влизането
на "Атака" са проекция на един и същ проблем - зейналата гигантска
бездна между тъй наречената политическа класа, която е на път
отново да излъже, и "унизените и оскърбените", които са на път
отново да се почувстват излъгани, нищо чудно "Атака" и мощният
антиевропейски вик, който се чу на 25 юни, далеч да не са
най-радикалното нещо, което се е появявало в България.
Впрочем най-лаконичното обяснение за
това какво се случи на последните избори може би даде
най-възрастната жена у нас, която на въпрос защо не е гласувала
простичко отговори: "Нямам ум." |
