25-06-2005

Начало

Либертариум

Знание

Мегалити

Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

25 юни 2005, 13:45

Кухият консенсус

Весела Чернева, Център за либерални стратегии*

 

Във Франция и Холандия Европейският съюз винаги се е чувствал у дома си, двете страни - основателки на ЕС, са мотор на европейската интеграция, там "стара" Европа е надеждно вкоренена. Вероятно това са били мислите, които са минавали през главите на европейските политици преди по-малко от година, когато бяха насрочени двата референдума за европейската конституция. Кой би предположил, че само месеци по-късно Франция и Холандия ще взривят хармонията на европейския консенсус? Референдумите в двете страни показаха, че приемането на обществени съгласия за саморазбиращи се често е рисковано и отразяват стремежа на политиците да приемат желаното за реално.

В навечерието на парламентарните избори у нас сред многобройните партийни програми изниква въпросът полезен ли е консенсусът за приоритетите на външната ни политика, когато той е изпразнен от съдържание.

Какво се случи с Ирак?

Проектът „Гласоводител”, който доби популярност в разгара на предизборната капания заради възможността да ориентира избирателя в политическия спектър на базата на различията между програмите на политическите партии, регистрира странен феномен. Оказа се, че сред разделящите партиите въпроси не фигурират темите за българското участие в Ирак, за закриването на блоковете 3 и 4 на АЕЦ „Козлодуй”, за референдума за членството в ЕС. Единствената външнополитическа тема, по която, изглежда, няма консенсус, е отношението към Русия. Не е изненада, че в своята програма БСП твърди, че „поддържането и развитието на приоритетни отношения с Русия и други държави от ОНД е необходимо за националната сигурност и за икономическата стабилизация на България”. Необичайно е обаче, че въпреки изявената позиция на социалистите по Ирак името на тази страна и на региона на Близкия изток дори не се споменават в програмния им документ. (За сметка на това още преди Европейския съюз се споменава СССЕ - организация, която преди единайсет години се преименува в ОССЕ и включва Русия).

Темата за Ирак, която съвсем естествено беше в центъра на общественото внимание на няколко пъти през последните месеци - около загубата на български войници, около трагично завършилото отвличане на двамата шофьори и около преместването на батальона ни в Дивания, изглежда днес като терен за упражнения на тема "държавничество". Правителството напомняше периодично за коалиционните задължения на България. В началото на войната президентът Първанов се обяви против, а после стана една от движещите фигури в ангажирането на България в коалицията на желаещите. В реч през септември 2004 той внезапно настоя за изтегляне от Ирак, а по-късно забрави за темата. Лявата опозиция пък използваше популярната теза за незабавно изтегляне като евфемизъм за скрития си антиамериканизъм. СДС и ДСБ единствени дадоха конкретно предложение за концепция за участието на България в мироопазващи мисии с международен мандат, което пък не успя да влезе в парламента. Но за външния наблюдател това предложение и бездруго изглеждаше твърде специализирано на фона на иначе липсващите дебати за външнополитическите избори пред страната. Последвалата негативна пасивност, т.е. неодобрително, но и незаинтересувано отношение на публиката както към българското участие, така и към бъдещето на Ирак, беше логично следствие от неубедителността на политическите актьори.

Каква България в каква Европа?

Истината е, че България не е готова за членство в ЕС и този факт трябва да бъде признат открито. Това послание обаче често се преобръща в тежест на Брюксел и звучи като „икономиката на ЕС ще ни смаже” или „ще ни спрат производствата” вместо признанието, че голяма част от българската икономика не е конкурентоспособна.

Всъщност това се случва в Западна Европа от поне десетилетие - партиите не си правят труда да се задълбочават в обяснения за процесите в съюза, приписват си успехите, а прехвърлят негативите на Брюксел. Така икономическите трудности в повечето от страните - членки на ЕС, автоматично минават на общата сметка, а последното разширяване към Източна Европа я разду непоносимо в очите на западноевропейците. Резултатът не закъсня - кризата завладя с парализираща мощ институциите на съюза след референдумите във Франция и Холандия. Защото там, където няма просперитет, няма и солидарност.

Естествената тенденция би била богатите страни да намалят преразпределението на средствата, което минава през Брюксел. Дали обаче това ще означава увеличено преразпределение на национално равнище или по-логичната и належаща реформа в посока на намаляване на социалната държава и стимулиране на икономиката - все още е неизвестно. Участието на малка и бедна срана като България в този процес ще означава, от една страна, крах на създадените свръхочаквания за рязко повишаване на стандарта, а от друга, предполага изграждането на визия за източниците на конкурентоспособност на българската икономика. За съжаление в момента не можем да идентифицираме политически актьори, които да мислят по която и да било от двете линии. Затова дебатите за членството на България в ЕС остават декларативно-плакатни, а позициите на партиите - конюнктурни.

Има ли ляво и дясно във външнополитическата дискусия?

Към споменатите дотук консенсуси може да се нареди още един - този за НАТО, който дълго време беше двигателят на родната евро-атлантическа интеграция. От април 2004 насам обаче участието на България в НАТО остана като че ли изцяло сфера на компетентност на Генералния щаб; за интересуващата се публика на повърхността изплува само трудно прокараният Стратегически преглед за отбрана и някои, станали скандални, сделки за модернизация. Така дълго чаканото членство в НАТО се оказа политически безинтересно и технически проблемно.

Сред толкова много и важни области на съгласие за начина на правене на външна политика изглежда, че ляво-дясното разделение на политическия спектър е изчезнало на това ниво. Какъв е обаче случаят с обществените нагласи? Въпреки все още високите стойности на одобрение на членството в ЕС и НАТО (съответно 72% и 62% през март 2005), социолозите регистрират низходящ тренд - от 91% подкрепа за ЕС през 2001 на 72% сега, като същевременно неодобрителното отношение към членството се е увеличило от 4 на 24 процента. В голямата си част противниците на членството са сред губещите от прехода, по-ниско образовани и песимисти за бъдещето. Тук може да бъде изтъкнат аргументът, че повишаването на информираността за ЕС, включително за неговата бюрократичност и тромавост, предизвиква този растящ евроскептицизъм. Тоест приближаването към съюза намалява пропорционално подкрепата за членство, както това се случи в страните от Централна Европа. Данните за България обаче опровергават тази хипотеза - според тях най-убедените еврооптимисти са сред високообразованата и информирана част от обществото. Все пак половината от пълнолетните граждани имат само слаби знания за ЕС - така идеята за съюза остава абстрактна, а одобрението - пасивно.

Кухият консенсус

Очевидно общественият консенсус за ЕС е до голяма степен привиден, неговото разрушаване не би било трудно. Струпването на илюзии върху уж далечната платформа на външната политика може да доведе до превръщането й в платформа на антиелитен протест. За първи път в модерната история на България съществува рискът да се появи антизападен проект, неоснован на русофилство. И за да не се случи това, е време за раздяла с илюзиите във външната политика, за изграждане на плътни консенсуси чрез реални дебати.

- - - - - -

* Текстът е отпечатан за първи път в "Дневник" и се препубликува от втория брой на списание FP - България. Весела Чернева е отговорен редактор на списанието.

Начало    Горе


© 2002-2005 Още Инфо