23-06-2005

Online от 1 юли 2002

 

Начало

Либертариум

Знание Клуб

Документи

Галерия

Проектът

Правила

Контакт

23 юни 2005, 16:50

Човекът от ямата,

или още веднъж защо хората гласуват за комунистите

Веселин Кандимиров

 

Този въпрос задава на страниците на „Още инфо” човек, който има само теоретична представа за комунизма. Обезпокоен, че голяма част от жителите на Златна Прага, най-красивата столица в Европа, са готови да гласуват за комунистите, което означава, че искат да се върнат към помиярското си състояние от преди петнадесет години. Не е ли това липса на здрав разум?

Боя се, че на този въпрос не може да се даде рационален отговор. Затова нека оставим настрана социологията и се обърнем към инструмента, който най-добре върши работа в такива случаи – изкуството.

Кобо Абе – ето името, което ми идва на ум, колчем чуя горния въпрос. И неговия роман “Жената в пясъците”. Слабо познат у нас, а може би и по света, Кобо Абе би могъл да е един от символите на ХХ век, ако се съгласим, че този век започва в 1914 и свършва в 1989. Той изследва основите на човешкото поведение и, може би поради дистанцията в културите, достига до открития ,които за нас са поразителни. Не всеки е чел споменатия роман, затова се налага да сторим неблагодарната работа и да го преразкажем на половин страница.

***

Някъде в Япония съществува странно село. Крайбрежните дюни, носени от вятъра, настъпват към него и го засипват. За да спасят къщите си селяните са принудени постоянно да изгребват и изнасят пясъка около тях. В резултат всяка  къща се намира в дъното на огромна яма, от която може да се излезе само със стълба. Постепенно, отчаяни от борбата с пясъка, хората го напускат. За да не изчезне селото, малцината останали в него жители измислят странно средство: те отвличат случайно минаващи хора и ги затварят в някоя от ямите. Пленниците трябвало периодично да изгребват пясъка и да го товарят в кошници, които им се спускат отгоре. В замяна им давали храна. Ако не товарят пясък, не получават храна.

Героят на романа е точно такъв човек, примамен и затворен в една къща, обитавана само от една млада жена. Отначало той се бунтува. Непрекъснато крои планове и прави опити за бягство. После изпада в отчаяние. После се примирява. Минават години – той не знае колко, защото изгубва представа за времето и околния свят. Намира си някакво занимание. Започва да се сношава с жената. Жената забременява.

Един ден на жената й прилошава. Прави спонтанен аборт. Селяните идват и я отнасят в болница. Когато те си тръгват, спуснатата стълба остава.

Затворникът неуверено се изкачва по нея и излиза от ямата. Оглежда се. Прави няколко крачки наоколо. После се сеща, че има някаква работа там, долу, която събитията са прекъснали, и се връща в ямата.

***

Когато преди петнадесет години ни спуснаха стълба в ямата, където бяхме прекарали половин век, ние, първо плахо, защото появяването й не беше наша заслуга, а после все по-уверено, започнахме да излизаме от нея. После някои от нас се повъртяха около ямата, поогледаха се и решиха да се върнат обратно.

Някои намират за учудващ факта, че има такива хора. А той не е. Всеки от нас, в края на краищата, се завръща в някаква яма. По-скоро учудващо е, че има и такива, които за нищо на света не биха искали да се върнат обратно и искат наказание за тези, които са ги държали там.

Това е приятна изненада.

Тези хора може да са и малцинство, но са най-важните. Те са като семето, което ще поникне, или като клона, който градинарят присажда, за да даде плод, а останалите клони изрязва, защото раждат само киселици. Без тях и общество нямаше да има.

Броят на тези хора във всяко общество зависи от много неща. Едно от тях е равнището на свобода, което въпросното общество е достигнало преди да влезе в ямата.

Затова в Европа от запад на изток техния процент намалява. Зависи и от това колко време е прекарало то там. Руснаците са били там по-дълго от българите и затова броят на тези хора в Русия е по-малък отколкото в България. Но ето, че пак стигнахме до науката за обществото, от която се бяхме отказали.

Какво можем да пожелаем на тези хора? Може би единственото, което трябва да им кажем е: “Радвайте се, защото вие сте солта на земята”.

Начало    Горе


© 2002-2004 Още Инфо