|
Двуделността на политическото
пространство е стара колкото самата политика. Освен, че предлага
простота и удобство, тя е и лесно осъществима: и в най-сложната
конфигурация от интереси винаги може да се установи една линия
или ос на най-голямото противопоставяне. Днешното идеологизирано
време го е направило идеологическо, но това съвсем не е
задължително. Ако проследим големите политически деления в
миналото, като сини и зелени в Рим и Византия, гвелфи и гибелини в
Европейското средновековие и т.н., виждаме, че те не се опират на
някаква идеология. Дори и в днешното деление на “леви” и “десни”
мнозина, ако не и повечето от участниците се причисляват към някоя
от страните само на думи, а на практика се водят само от
собствените си ценности. По-скоро идеологизирането на политиката
може да се разглежда като изключение. Но това е едно много важно
изключение.
Политиката е по-стара от човека.
Средствата, използувани от членовете на едно стадо шимпанзета в
борбата за власт по нищо не се различават от средствата,
използувани в борбата за власт в Кремъл. Въвеждането на идеи и
принципи в политиката ни дава поне теоретичната възможност да
надмогнем това състояние.
Политическото деление на “ляво” и
“дясно”, макар и родено от континенталната европейска политическа
практика, е навлязло и в първоизточника на съвременната демокрация
– англосаксонските страни и днес е в повсеместна
употреба.Същевременно неяснотата какво се крие под тези
определения и неразборията в употребата им са толкова големи, че
човек неволно си задава въпроса дали “ляво” и “дясно” не са просто
удобни опаковки, в които всеки може до сложи собствените си
прагматични цели. Такива случаи изобилствуват, но те не са
интересни за нас. По-нататък ще се водим от допускането, че това
политическо делене е наистина идеологическо, и че определено
съществува някакво “ляво” и “дясно” мислене. Ето защо няма да се
спираме на куриозни случаи, като ползуваното в Израел определение
на левите като “привърженици на изтеглянето от палестинските
територии” и обратно, или извънредно опростената българска
практика за десни да се смятат тези, които са се самоназовали
такива.
ПРОТИВОПОСТАВЯНЕТО “ТРАДИЦИОНАЛИЗЪМ
– НОВАТОРСТВО”
Това противопоставяне е исторически
обусловено. Партийните позиции и програми се подреждат в линия
съобразно отношението им към тези две категории. Ето как се излага
то в гимназиалните учебници:
“Отляво надясно в този ред
(традиционализъм – новаторство – б.а.) се разполагат като в дъга
“цветовете” на политическите философии: комунизъм - социализъм -
социалдемокрация - социаллиберализъм – земеделски идеи – зелена
идея - либерализъм - неолиберализъм - неоконсерватизъм –
консерватизъм - национализъм - фашизъм.”*
Цитираното подреждане ражда
възражения още от пръв поглед. Фашизмът и комунизмът са толкова
идейно близки, че някои автори предпочитат да затворят линията в
кръг, където крайно “лявото” и крайно “дясното” се допират. От
друга страна, да обявиш Мусолини и идеолога на консерватизма Бърк
за идейни съседи е повече от нелепо. Национализмът пък, изглежда,
е част от съвсем друга опера, след като днес дори и комунистите го
прегръщат. Повечето зелени партии наистина се самоопределят като
леви, но там ли им е мястото, след като природата, чийто защитник
са те, е изключително консервативна система и човешкото развитие е
нейния главен враг?
Като преминем към разглеждане на
въпроса по същество противоречията не намаляват. Пазарният
капитализъм, на когото идеен изразител са партиите, наречени
консервативни, е в основата на двата века “на най-бързия напредък
в познание, продължителност на живота и жизнен стандарт, който
някога е виждан на земята” (Дейвид Боаз). Инцидентното в
исторически план управление на двама консерватори – Рейгън и Тачър
– доведе до фундаментални промени, които в европейското общество
не са се случвали от Вестфалския мир насам. Ако “консервативно”
означава нещо консервиращо, задържащо развитието, то какво
консервативно има във всичко това, освен названието?
И обратно. социализмът, идейна
основа на днешните леви, се появява през ХІХ век като реакция на
индустриалната революция, която е причинена от съвсем други
фактори, а именно споменатите по-горе. След като не е автор на
ставащото, той не може и да го управлява. От самото начало
неговото отношение към тази революция е противоречиво. На думи той
я подкрепя. На дело, роден по време на парната машина и каменните
въглища, той си остава докрай идеология на парната машина,
идеология на догонването. До края на съществуването си така
наречените социалистически икономики приемаха следствието за
причина и смятаха, че ако произведат повече въглища и стомана от
развитите страни ще ги надминат и във всичко останало. Ако
допуснем, че по някакъв чудодеен начин някъде към 1920 в света
беше останал само социализъм, това, което наричаме днес
“информационно общество” просто нямаше да се появи. Науката щеше
да продължи да се развива и полупроводникът и интегралната схема
вероятно щяха да бъдат открити, но те нямаше да доведат до
неговата поява, също както познаването на барута в Китай и на
силата на нагрятата пара в стария Рим не са довели до обществени
промени.
Левите партии са изглеждали
новаторски по времето, когато са се появили на политическата
сцена. Днес те са партии на застоя, а тези в Източна Европа – и на
носталгията по миналото и реваншизма.
Всичко това ни дава основание да не
приемем противопоставянето “традиция – новаторство” като критерий
за определяне на лявото и дясното в политиката.
ПРОТИВОПОСТАВЯНЕТО “СВОБОДА –
РАВЕНСТВО”
Привържениците на това
противопоставяне разглеждат дясната политическа практика като
даваща предимство на свободата в обществените отношения, а лявата
- като даваща предимство на равенството.
Свободата и равенството са
основни обществени принципи, стари колкото християнството.
Френската революция прибавя към тях още един и оттогава
съвременната демократична държава се гради на триединството “
свобода – равенство – братство”. ( Някои теоретици на
конституционното право смятат, че братството няма място тук,
защото то не може да се налага принудително и, следователно, не е
обект на правото. Възражението е недостатъчно. Свободата също не
може да бъде наложена насила на този, който не е готов да я
приеме.) Това триединство дава основание на Бергсон да твърди, че
съвременната държава е от евангелски произход и има за основа
любовта.**
Когато разглеждаме тези принципи в
светлината на нашето противопоставяне, първото, което ни идва на
ум е дали те не се намират в определено съотношение. Ако сравним
обществения организъм с човешкия, виждаме, че последния, за да
съществува, също се нуждае от три основни хранителни съставки –
белтъчини, въглехидрати и мазнини. Те трябва да са както в
определено количество, така и в определено съотношение и всяко
увеличение на някоя от тях за сметка на другите води до нарушени
функции и дори заболяване.
Ако тази аналогия е правилна, то
съществуването на борци за неограничена свобода за сметка на
равенството и обратно е толкова абсурдно, колкото и делението на
диетолозите на две групи: такива, които смятат, че човек трябва да
се храни само с белтъчини и други, които смятат, че той трябва да
се храни само с въглехидрати, като и двете групи не отделят
никакво внимание на мазнините.
И наистина, колко свобода и колко
равенство, взети поотделно, би могло да понесе обществото? Като
оставим настрана братството, в светлината на разглежданото
противопоставяне категориите равенство и свобода изглеждат
взаимно изключващи се – колкото повече е свободата в едно
общество, толкова по-малко е равенството и обратно. Каква в
действителност е тяхната зависимост?
Преди всичко, когато говорим за
равенство в едно нормално общество трябва да разбираме равенство
на правата, но не и равенство на възможностите, нито равенство на
резултатите. Непостижимостта на равенството във възможностите е
очевидна и е илюстрирана още в древността с известната легенда за
Прокруст. Не по-малко абсурдно е и търсенето на равенството в
резултатите. Ако искаме да постигнем равенство в образованието,
например, то всички хора би трябвало да бъдат неграмотни, защото
всяко друго равнище на образованост би поставило в неравностойно
положение маса хора, които, поради свойствата на собствената си
натура, не могат да се научат на четмо и писмо. Същите
разсъждения, проведени по отношение на друг вид равенство – в
доходите показват, че то е възможно само в условията на дълбока
бедност. Такива равенства, от своя страна, ще поставят други
големи групи хора в положение да не могат да използуват
възможностите си, т.е., в състояние на несвобода. Поддържането на
тази несвобода изисква наличието на съответни силови структури,
членовете на които надали биха вършили ефективно работата си, ако
са неграмотни и бедни.
Виждаме как търсенето на равенство
извън областта на правата води до несвобода, но също така и до
ново неравенство – между изравнявани и изравняващи. Усещането за
неговата непостижимост е причинила и появата на категорията
“братство” като опит това, което не може да бъде направено
принудително, да стане доброволно.
Затова нека изясним зависимостта
“свобода – равенство” в реалния свят, света на равенството на
правата. Нека разгледаме една от неговите крайности – обстойно
изследвания от Солженицин свят на Гулаг. В този свят цари огромно
неравенство. Една част – затворниците – нямат почти никакви права,
другата част разполага дори с живота на първата. Но и двете части
са еднакво несвободни. Надзирателите са привързани към
надзираваните с невидими връзки и всеки момент могат да заемат
тяхното място. Тяхната привидно по-голяма свобода се изразява
предимно в това, че периметъра, в който им е разрешено да се
движат, обхваща и части извън лагерната ограда. Като цяло в това
общество цари огромна несвобода, за която спокойно можем да кажем,
че се определя от най-несвободния му член.
Ако въведем повече равенство в това
общество, т.е., ако намалим разликата между правата на двете
групи, ще се увеличи и свободата в него. Можем да кажем и
обратното – ако увеличим свободата, ще се увеличи и равенството.
В другия край на тази зависимост е
демократичната държава, където равенството на правата е близо до
своя максимум. Ако правителството на една такава държава реши да
субсидира даден производител, с това то му дава повече права
отколкото имат останалите, а именно правото да ползува обществен
продукт без да е положило труд. ( Труда, изразходван за да се
издействува субсидията, не е обществено полезен дори и според
левите икономисти). Така то увеличава неравенството в държавата,
като с това пречи на останалите производители да реализират
плановете си, и следователно, намалява и икономическата свобода
в нея.
Извода, който можем да направим е,
че свободата и равенството (на правата) са неразделни и се намират
в право пропорционално зависимост. Максимална свобода означава и
равенство на правата.
Този извод напълно компрометира
противопоставянето “свобода – равенство” и го превръща в
противопоставяне “свобода и равенство – несвобода и неравенство”.
Дали има политика, която открито би се отъждествила с така
противната на човешката природа негова дясна част? В неявен вид
повечето партии, окачествени като леви правят точно това. Те
проявяват нищожен интерес към равенството на правата, но огромен –
към равенството на резултатите, в частност към преразпределението
на благата. Затова големите социални утопии на ХХ век са все леви
– при цялата нетърпимост на дясното към социалното инженерство,
все пак един социален проект, основан предимно върху свободата, е
изпълним и поне един случай – успешната реформа на Ататюрк в
Турция – е доказателство за това.
От което следва още един извод – че
левите партии имат много по-малко морално основание за
съществуването си.
ПОЛИТИКАТА – СРЕДСТВО ИЛИ ЦЕЛ
Не случайно в предходното изречение
става дума за морал. Ако трябва да търсим критерий за
идеологическото делене на ляво и дясно в политиката (защото досега
разглежданите се оказаха неверни), ще го намерим в отношението
към морала. Това отношение определя нещо много важно, и това са
границите на политическата дейност: дали тя се придържа към
някакви съществуващи независимо от нас и предварително известни
граници или ние сами решаваме какви са те. Но чуйте това:
“Дясното вярва в силата на
правото – и, следователно, подчинява политическите си
категории на моралните правила. Лявото вярва в правото на силата –
и, следователно, подчинява своите морални възгледи на
политическите си инстинкти”.***
Нека поясним: “сила на правото” не
означава “сила на закона”. Не случайно в този текст се говори
само за равенство на правата и никъде за равенство пред закона.
Съществуват някои естествени и неотменими човешки права, докато
законите са човешко творение. Ако са съобразени с тези права, те
се вписват в моралните граници на нашето поведение. Вярата, че
закона може да бъде всякакъв и всичко може да се регулира със
закон е чисто левичарско убеждение. Това е правото на силата.
Моралните граници на дясното
мислене водят до общество, което се поддържа чрез саморегулация и
самоконтрол. Стремежът към свобода в такова общество не е самоцел,
а следствие, защото саморегулацията и самоконтролът са качества,
присъщи само на свободния индивид. Лявото води до социално
инженерство и контрол. За дясномислещият политиката и държавата не
са цел, а средство – инструмент, който гарантира обществената
справедливост.
Следователно, ако трябва да обвържем
делението ляво – дясно с някакво противопоставяне, това би било
противопоставянето “морално – неморално” или “морал –
волунтаризъм”. Това определение лесно може да бъде унищожено само
с един въпрос: “кой морал?” Затова ще напомним, че съвременната
демокрация, както и самата цивилизация на която тя е рожба, са
построени върху здравия фундамент на християнския морал. Не бива
да ни плаши прилагателното “християнски”. Неговите основни
принципи като отговорността на личния избор, силата на
саможертвата и безкористната любов са съвместими с всяка религия,
включително и атеизма.
СИЛАТА НА ДЯСНОТО.
Дясното е сила. Казаното по-горе се
споделя от малцина и на българска почва дори се приема като
екзотика. Но и в останалите страни хората, мислещи така, са
малцинство. И въпреки, че е действувало откъслечно, несистемно и в
повечето случаи неосъзнавано, дясното мислене е изградило днешния
свят в най-голяма степен. Можем да посочим поне три причини за
неговата ефективност:
Първо: разумът съществува
единствено на индивидуално равнище и всяко негово опосредствуване
чрез колектива го осакатява.
Второ: обществото, съставено
от свободни индивиди е еднородно и изотропно. Връзките между
свободните индивиди наистина са по-слаби, отколкото често
ирационалните връзки в един колектив. Те не могат да се мерят с
връзките, които създава рода, клана, племето или отдадеността на
някоя религия. Но устойчивостта на едно общество, състоящо се от
такива групи зависи не от здравината на отделните групи, а от
сравнително слабите връзки между тях. При удар то се разцепва по
границата между отделните групи. Ударът по еднородното общество от
индивиди нанася само местни поражения.
Трето, и може би най-важно:
дясното мислене не е утопична рецепта за създаване на един нов
свят. То е осъзнаване и приемане на един спонтанен порядък, който
по тази причина е и единствено възможния. Осъзнаване, че има само
един свят – създадения от Бога. На човека, разбираемо защо, не му
е дадено да създава светове.
На някого това може да се стори
скучно. Но нима реалността не е по-богата от всяка измислица?
- - - - - -
*
С. Герджиков, Философия за 11 клас, С.
1992
**
Това изложение е по С.Баламезов, Сравнително
и българско конституционно право, С. 1936
***
Б. Маринов,
www.mesambria.org/viewtopic |