Два референдума хвърлиха в потрес евроентусиастите и зарадваха евроскептиците. Приложението на тази незаслужено възхвалявана технология за демократичен публичен избор - референдума, предизвика неочакван шок в евроинтеграцията, заплашващ потенциално да стартира нейният преждевременен край.

Европа се спъна от самонадеяност на политическите си елити, от дефицит на далновидни политически лидери, от ерозията на икономическата ефективност, подготвена от наркотичното действие на масовизираните утопии "социален пазар" и "социална държава". Разминаването между блян и реалност причини разрастващи се социална неудовлетвореност и несигурност в социалната "стара" Европа, към което се прибави и страхът от невъздържаните очаквания за външна помощ от посткомунистическа "нова" Европа. Няколко десетилетия порочни политики поощриха и консолидираха масови нагласи за получаване/вземане и потиснаха готовността и желанието за правене/даване.

Така бяха подрити основите на европейската производителност, предприемчивост и конкурентоспособност.

Резултатите са лесно разпознаваеми: въпреки огромния си потенциал Европа все повече изостава от Америка, а вече усеща в гърба си дъха на ускоряващата хода си Азия. Европолитиците оцениха заплахите от

изтласкване на Европа към периферията на света

и спретнаха набързо една свръхамбициозна, но неизпълнима без решителна промяна в политиките Лисабонска стратегия. Най-големите - Германия, Франция и Италия, безцеремонно погазиха договора от Маастрихт в полза на фискалната лакомия и бюджетните дефицити. Свидетели сме на това как излъчващият неукротим популизъм демократичен политически инстинкт развращава населението, иконописва егалитаристки интерпретираната "социална справедливост", размеква волята и ласкае безотговорността.

Само за наивните последствията са изненадващи - ръст на безработицата в съчетание с нарастване броя на имигрантите, поглъщани жадно от незадоволеното търсене на трудовите пазари.

Разглезените от щедрата социална държава

и въобще социална Европа, германци, французи, белгийци и т.н., та даже и по-изостаналите гърци, португалци и испанци доброволно освободиха значими ниши на трудовото предлагане, например в туризма и хотелиерството, строителството, селското стопанство, транспорта, медицинските и комуналните услуги, професионалния спорт и др., където без араби, африканци, азиатци, източноевропейци и т.н. европейските икономика и социална политика отдавна биха изпитали много сериозни затруднения.

Те обаче вече са факт.

Глобалният пазар се отваря не само навътре, но и навън. Същата тази социална държава, без да разбира какво прави, систематично прогонва хиляди работни места по линията на инвестициите, транснационалните компании, джоинтвенчър дружествата и аутсорсинга в по-малко социални страни от Америка, Азия, Централна Европа, Прибалтика.

Западноевропейците загубиха и продължават да губят

трудови позиции в редица отрасли и дейности от индустрията и обслужването, а също и в изследванията и новите технологии.

С разрастващ се публичен сектор, високи и прогресивни данъци, неефективно публично финансиране, бюджетни дефицити, негъвкави трудови пазари и с протекционизъм социална Европа торпилира европейското бъдеще. Досега няма убедителни сигнали, че дори да разбират бедите, които вече са направили, европолитиците притежават необходимата воля и решимост за истинска промяна, а така се продължава с подклаждането на все по-незадоволими и болестотворни обществени очаквания за национално/държавно обгрижване, затруднено не само от задъхващата се икономика, но и от изискващата все повече ресурси евроинтеграция. Тук според мен е обяснението за отхвърлянето на евроконституцията и засилването на евроскептицизма.

Eвропа е на кръстопът. Засега се борят два сценария за близкото бъдеще:

а/ продължаване на евроинтеграцията по избрания вече път с леки тактически корекции и

б/ задържане, забавяне, изчакване и т.н., което си е просто застой поради неяснота как и накъде да се продължи.

И двата ми изглеждат губещи в по-далечна перспектива. Първият заради задълбочаването на упоменатите, а и други следващи от тях проблеми, а вторият, защото той води към разпокъсване, балканизиране и последващо маргинализиране на европейското икономическо, политическо и социално пространство. Европа болезнено се нуждае от нова визия и лидери, които да вдъхнат живот в закърнялата трудова и предприемаческа мотивация, да възстановят страстта към участие в съревнования, радостта от победата и куража след загубата.

Такава Европа ни е нужна на нас, българите, влезли в предизборна ситуация, изходът от която се привижда на мнозина като съдбоносен. Не мисля обаче, че изборът е толкова важен. Политическата каста, оформила се през петнайсетте години на посткомунистическа олигархическа формална демокрация, въпреки естествените освежавания от време на време, си е все същата, както и да се променят партийно-коалиционните наименования и принадлежности, неща на които по принцип и конкретно българският политик въобще не държи.

Има

тежки проблеми пред българското общество

и държава, които не могат да се решат от само себе си, а се нуждаят от адекватни публични политики. Вместо да се захванат с тяхното изработване, легитимиране и осъществяване, политиците ни и част от обслужващите ги "независими" експерти и анализатори уверяват, че всичко си е наред и върви както трябва, преходът е завършен (в смисъл, че картите ги раздадоха на когото трябва), че Европа не ни мърда и скоро оттам ще потекат пари като от ведро. А вече настъпи и време за изборно шоу, клоунада и много, много чалга. Защо им е да си затрудняват живота с теми като:

* Какво е обществено нужното и ефективното в перспектива съотношение между частни и публични блага, между пазарно разпределение и държавно преразпределение? За прозорливите и честните е ясно, че сегашният дял на бюджета от БВП - над 40%, е недопустимо, т.е. вредно голям, но социализмът очевидно е поразил мозъците и душите не само на "левите", но и "центристките" и на голяма част от "десните" политически сили. Освен това недостигът на ресурси, особено за бедни страни като нашата, прави извънредно важен въпроса за приоритетите, за да е ясно към кого ще бъдат насочени с предимство стимулите - към трудолюбивите или към мързеливите, към образованите или към необразованите, към предприемчивите или към страхливите, към младите или към старите или най-общо - към даващите или към вземащите.

* Как може да се наложи законността в практиката, да се поставят под контрол престъпността, корупцията, сивата и черната икономика, да се подкрепи усещането за справедливост и честност в живота и да се издигне авторитетът на държавата сред населението, който отдавна е под критичния за едно здраво общество минимум? Настоящото боричкане между институциите по въпроса за съдебната реформа е жалко и тъжно, а идеите на главния прокурор за амнистия са практически безполезни, морално уродливи и длъжностно безочливи.

* Какви процедури и техники за прозрачно, икономически и социално ефективно насочване и усвояване на паричните потоци, предвидени и договорени от ЕС за България, ще използват партиите, ако спечелят предстоящите избори? Никой не обелва и дума за това, защото политиците ни отдавна си знаят колко, как и на кого, когато му дойде времето.

* След като вече е ясно, че държавата не може да противодейства на емиграцията, защо не се прави нужното, за да се облекчи и поощри, избирателно или не, имиграцията? Трудовият пазар е длъжен да се отвори за чуждестранна работна сила така, както искаме европазарът да се отвори за нас. На всичко отгоре никак не е сигурно дали безработицата или нежеланието за труд е по-големият проблем днес.

* Защо се правят, че не виждат зараждащата се етническа криза в България политиците? От нечистоплътни флиртове на властта и на кандидатите за властта с циганите вече повече от 15 години ситуацията се изостря до опасна степен и никой ни бива да се изненадва от бъдещи ексцесии. Те се подготвят пред очите на всички от агресивната асоциалност на мургавите ни сънародници, от стимулиращата я политическа безнравственост и от безропотната търпеливост на мнозинството.

* Докога общите приказки и инертността ще заменят нужните дълбоки реформи в пенсионната система, в здравното обслужване и в образованието? Абсолютно безотговорно е непрекъснатото им отлагане, но политиците ни и тук демонстрират срамно безгрижие.

Някой да е чул или прочел някъде в предизборната суматоха нещо смислено, конкретно, приложимо и честно по тези въпроси? А казват, че с гласуване народът ковял бъдещето си. Може, но някъде, не и тук. Социолози били изчислили, че една десета от гласоподавателите не можели да се оправят с интегралната бюлетина. Ами да не гласуват, като не могат, те и без това едва ли са в състояние да изберат за кого да гласуват. А ако социолозите вземат да изчислят колко процента от гласувалите не биха могли за нищо на света

да обяснят що годе разумно защо са гласували така, а не иначе?

Не зная за другите, но за мен е извън съмнение, че колкото по-рационално е едно гласуване, толкова по-незначително е неговото реално значение. Затова и повечето от тази немасова порода хора не гласуват. И без това мнозинството от останалите май вече са си избрали Станишев, Овчаров и СО, а дали те ще се коалират или не с Доган, Кобургготски или Цветелин Кънчев, това не може да ме вдъхнови за електорална активност.

Пък и честно казано, май никога избори не са решавали важните за посткомунистическа България неща. Когато въобще те са били по някакъв начин решавани, това са правили олигархията, мафията, МВФ, ЕС, НАТО, понякога САЩ, Русия или Турция. Е, на два пъти социални вълнения акушираха историята, но не е сигурно доколко и те не са били дирижирани задкулисно от упоменатите вече сили.