Често пътувам в миналото. Много е лесно, качвам се на моята машина на времето. Тя ме закарва на непознати места. Непознати ли? Ето една спирка, където ме чака момиче с изумрудени очи. Мислех, че съм я забравил, но машината е умна. Знае кого искам да видя. Момичето е като че ли обсипано с диаманти. Усмихва се и ми говори. Но машината бясно препуска и за секунда тя се превръща в блестяща точка в далечината, а аз отчаяно размахвам ръце. И  в следващия миг... няма следващ миг. Втора спирка. Дядо ми, който нямо се взира в мен, защото е парализиран. Аз заминавам в поредната чужбина, безсрочно. Иска да каже нещо. Гледаме се, аз мълча, и той мълчи, но с безмълвни сълзи. И двамата знаем, че това е последно. За него. Нямам спомен от думи. Само това. Машината най-добре знае.

Отново - стоп: горещ бряг и пуст плаж. Морето е тъмно, неравно. Непознатата жена, над мен пита, после вика. Аз, без да разбирам защо, започвам да плача. Жената се отдалечава бавно, затъва в пясъка, с труд крачи и изчезва зад една скала.

Неясно, но помня. После, години след това, ми казват, че е търсила удавник.

Сега спряхме в сън: ако съм бил наистина щастлив, то е било в този сън. Зная, че щастието е винаги кратко, но можеш ли да бъдеш най-щастлив през живота си в... сън!

Малцина помнят сънищата си, те избледняват без да чакат. Но този отдавнашен сън - моят, е съименник на сънищата ми. Той е техният цар! Разбира се, оттогава сънувам отново. Но никога толкова светло. Само това помня от него - най-светлото. Но помня. 

Сън.

И пак: Глух удар. Почти мек, тих. Чувам го отчетливо. Разсеяно поглеждам от прозореца – локва кръв! След минута се разнася  писък, прекъсван от стон, от етажа над мен. Някой издава звуци, дочува се ридание. Дворът на Кооперацията бързо се изпълва с хора, които предпазливо оглеждат нещо пред тях. Надвесвам се с любопитство през прозореца. Внезапно една ръка ме дръпва в стаята. Не трябва да гледам. Вървя по нагрята асфалтова улица, в малък южен град, наоколо смокините тежко и сладостно ухаят. Слънцето удря тук, точно в челото ми. Бос съм, краката ми са грапави от морска сол и пясък. Втурвам се към студените, червени, сини и  зелени чаши. От едно място, жадно гълтам червена вода, после пия ненаситно зелена, после, синя. Не мога да се напия на разноцветна  вода. От едно място жадно гълтам червена вода, после пия ненаситно зелена,

Szoptató anya, 1932, Kő, magasság 100 cm, Magyar Nemzeti Galéria, Budapest

Разноцветната вода е по-вкусна от морската.

А сега ме гледат учудени очи. На баща ми. Отказах да му купя лекарства.

Беше болен. Играеше ми се. Съвсем ясно помня огорченото: “Колко си лош!...” Помня как се обърна и погледът му прекоси стаята и влезе в мен. Детска вина...

Но неизкупена. Някой ден, когато отново сме заедно, ще го помоля да ми прости. И не само това.

До пътя виждам хора, облечени в черно, с паници в ръце. Усмивка блуждае по лицата им, вместо очи – кухини. Пеят бавна, странна песен и протягат паниците.

Слепи просяци - сутрин ги карат, късно вечер ги прибират. По цял ден, прави, под страшното африканско слънце, гълтат прах и бензинови пари.

Машината милостиво профучава край тях, за да не виждам поне за миг тази картина от ада.

Мисля си, че за тях смъртта е избавление, по-добра е от живота.

Сега започва най-богатия ми миг. В огромно великолепно казино, пред мен звъни звънец. Ще дойде служител, за да ми каже колко съм спечелил. Може и милион, може и стотици хиляди. Светкавично започвам да правя планове, да изчислявам и да мечтая за богатства. Не знам каква е печалбата, но желая мигът да не свърши. Защото в него мога всичко.

Не забогатях, но мигът остана.

Машината на времето може да ме закара в бъдещето. Но там не искам да пътувам. Защото ще видя слабостта си, неизвестната си съдба, от която се страхувам. Ще видя и старостта. Моята.

След това ще видя края. Затова внимателно се движа напред и често се обръщам.

Всеки може да има своя машина на времето. Но трябва да обичате миналото.