Беше през лятото на 1970. Ние се готвехме да заминаваме за Москва, за да участваме в ХІІІ световен конгрес на историците. И аз бях включен в състава на делегацията, но Стоян Василев като министър на просветата ме задраскал от списъка, одобрен от Секретариата на ЦК на БКП. Димитър Косев протестирал за това пред Венелин Коцев и Василев беше издал допълнителна заповед за моята командировка, но аз трябваше вече сам да тичам до милицията, за да уреждам паспорта си.

Участниците в описаните събития, отляво надясно: Любомир Левчев, Людмила Живкова и Александър Фол

При това положение на нещата в края на месец юли Людмила Живкова даде вечеря в дома си на ул. “Славянска” (на ъгъла с бул. “Васил Левски”) в чест на англичанката Мерсия Макдермот, която току-що беше издала книгата си “Апостола на свободата”. Аз от онова време, когато изпочупих чашите на ул. “Оборище”, не бях стъпвал в дома на Людмила, но сега по настояване на Мерсия получих покана.

На вечерята имаше много хора – близките приятели на Людмила начело с Любомир Левчев, Александър Фол и няколко историци. Яде се и се пи много. Аз се движех встрани с Мерсия и гледах да не попадам в оживените кръгове, защото не исках да предизвиквам словесни престрелки. Това нямаше да бъде приятно на Мерсия, която се честваше тази вечер.

Само веднъж се опитах да ощипя леко Левчев, който стоеше заедно с Людмила до масата и здравата нагъваше фазанови филета. Любо беше вече назначен за главен редактор на “Литературен фронт”, т.е. беше получил първото възнаграждение на своето лакейство.

Аз познавах това момче отдавна, когато той следваше в нашия факултет специалност “Библиотекознание и библиография” и беше изключен поради слаб успех. Тогава, пък и по-късно, ние с него бяхме приятели. Той беше умен младеж, с подчертани поетични дарби, един действително способен представител на така нареченото априлско поколение, което, преведено на нормален език, означаваше - от хората на управляващия живковски кръг.

След университета Левчев започна да обнародва свежи стихове, каквито дотогава въобще липсваха в българската поезия, бързо беше забелязан от критиката и публиката, но и от Живкови, които по това време търсеха свой придворен поет. Именно поради това те го бяха пратили в ЦК на ДКМС, после в “Кремиковци”, където той трябваше да продължи традицията на “поета във ватенка” Пеньо Пенев, т.е. на висок глас да пропагандира “новия живот”, времето след като вече бяха налети “основите”.

Левчев първоначално очевидно се е колебаел между своя поетичен глас и изкушенията, които Живков обилно му е предлагал. Спомням си, че през 1965, когато току-що се бях завърнал от Алжир, той ме срещна и без никакъв повод ми декларира: “Бачо Кольо, искам да знаеш, че аз няма да бъда повече хвален поет.”

Но очевидно Любо не е издържал да изкушенията, защото беше бедно момче, просто нямаше къде да живее, пък обичаше да похапва и посръбва. За него е било ясно, че или ще остане поет, но беден и презрян от властта неудачник, или ще приеме нейното благоволение и ще стане глашатай на “априлския вятър”. Допускам, че дълбоко в себе си той се е заблуждавал, че може да удари с един куршум два заека: хем да си уреди положението, хем да остане поет. Тази заблуда е типична за хора като него, произлезли от дребнобуржоазни интелигентски семейства, които не познават комунистическата перфидност и се колебаят между “правия бог” на изкуството и изкушенията дяволови. По-сетнешните колебания на Левчев, когато той беше вече виден функционер и платен държавен поет, ми дават основания за това допускане. (Много точна характеристика на Левчев се съдържа в писмото на Георги Марков до него, обнародвано в неговите “Литературни есета”.)

Но да се върнем към горещата вечер на юли 1970. Като гледах Левчев как лакомо гълта фазановите филета и като бях ядосан, че за него няма вече връщане към истинската поезия, аз се приближих до масата, бутнах го с пръст и му рекох:

- Любо, много голямо шкембе си направил, бе!

Людмила енергично се вторачи в мен и ми каза:

- За всеки разрешавам да говориш каквото искаш, само за Любо – не!

Стана ми ясно, че в момента той е фаворитът на този дом, и отново отидох при Мерсия.

Беше късно през нощта, когато гостите се бяха разотишли и на една кръгла маса бяхме останали само аз, Людмила, Сашо Фол и едно момче от университетските колеги на Людмила.

Под влияние на хубавото вино аз пак реших да се забавлявам. Обърнах се към Людмила и поисках от нея разрешение да направя един исторически паралел между управлението на цар Борис ІІІ и това на баща й. Това не беше случайно или пиянска приумица. Бях забелязал, че напоследък Живковият дом се опитваше да пунтира светските и демагогските маниери на Кобурга, тъй като просто той нямаше какво друго да пунтира, освен селската си простотия. Людмила вече се обличаше като царица Йоана, а нейният брат – Владко, играеше някаква ерзацроля на принц Кирил, докато бащата мажеше и гладеше като самия Борис, само че грубо и по селски недодялано. Лустрото трябваше да се положи от децата, вече пораснали и постепенно въвеждани в политиката. Людмила беше вече зам.-председател на Комитета за култура. Тя реагира на моето желание с живо любопитство. И таман да започна разказа си, Сашо ме прекъсна с груб пиянски глас:

- Кольо, ти си селянин!

- Добре, Сашо – рекох му аз, - остави ме, не виждаш ли, че разговарям с дама.

- Ти си един прост селянин – продължаваше да настоява той.

- Хубаво де, хубаво, но млъкни за малко.

- Ти си един гаден и мръсен селянин – продължи да градира своето настървение Фол.

- Млъкни най-после! – му казах аз.

И тогава чух това, което най-малко съм очаквал и допускал, защото очевидно не съм знаел какво терзае душата на този човек.

- Ти си политически провокатор. Ти създаде студентската конспирация през 1968, натика студентите в затвора, а сега свободно си развяваш байрака.

Аз скочих като ужилен от стола. Това беше недостойна и цинична инсинуация. Тя надминаваше всичко допустимо. С ярост и злоба се вкопчих с две ръце във врата на Фол и с все сила го затласках към отворената балконска врата. Крещях като луд: “Колкото и да си дебел, сега ще те изхвърля през балкона!”

Людмила също скочи, застана между двама ни и каза:

- Не ви е срам, не можете ли да се държите нормално пред една дама?

      - Мен не ме е срам, щом си поканила в къщата си такова животно – казах аз, взех си кутията си цигарите от масата и излетях от апартамента. Но когато стигнах до изходната врата, пред мен с разперени ръце застана един майор от УБО и ми каза:

- Молят ви да се върнете горе. Трябвало да получите някакъв подарък.

- Другарю майор – просто извиках, - аз съм бил гостенин, а не затворник, оставете ме да си ходя.

Майорът със силно разтревожен глас ме замоли:

- Върни се, моля те, върни се, влез ми в положението, деца имам.

Сигурно инстинктивно съм разбрал, че ще направя лошо на този човек, защото в положението, в което бях изпаднал, не можех да разсъждавам трезво, и отново се качих на четвъртия етаж. Вратата беше отворена, влязох, Людмила ме посрещна и ми подаде един кашон цигари “Уинстън”. С нея беше останал само Фол, другото момче беше се изпарило.

- Направете ми това удоволствие – каза тя – елате в кухнята да ви сваря по едно кафе.

Разбирах, че се гласи разговор за извинения, но не мога да си обясня защо се подчиних. Отидохме в кухнята. Ние с Фол си наляхме по една огромна чаша уиски, поставихме в чашите много лед и леко отпивахме, докато Людмила приготвяше кафето. И в този момент чувам Фол да мутолеви:

- Людмила, искам да знаеш, че аз много обичам Кольо (след Гиргинов и този ми се кълнеше в обич), ако има като него още няколко души, България ще бъде бомба.

Аз буквално загубих разсъдъка си, изправих се с пълна чаша в ръка и из виках:

       - Така ли, копеле, ето това е за обичта ти! – и със силен замах плиснах течността в лицето му. Парчетата неразтопен лед просто попаднаха в очите му.

      - Сега вече мога да си ходя, нали? – рекох аз, грабнах си кашона с цигарите и изскочих навън. Долу вардеше входа същият майор, който ми разтваряше всички врати до улицата и непрекъснато повтаряше: “Много ви благодаря, много ви благодаря, вие не знаете какво направихте тази вечер за мен.”

Историята продължи на другия ден. Стоях си в кабинета и дописвах доклада си за Москва. Точно в 12 без 5 минути, когато обикновено компанията тръгваше заедно за стола, на вратата се почука. Веднага разбрах, че е Сашо Фол, като че ли го видях през вратата. Аз мълчах. Сашо почука още няколко пъти, после се обади:

- Кольо, отвори за минута, моля ти се.

Продължавах да не шавам. Фол настояваше зад заключената врата. Тогава се приближих и му казах:

- Слушай какво, бъди любезен да си отидеш. Ако не настояваш да разговаряш с мен, обещавам ти никой няма да научи нищо за снощи. Но нарушиш ли това условие, веднага ще разкажа всичко на приятелите.

След десетина минути тръгнах за стола. Във фоайето стоеше Фол. Той се доближи до мен и повтори фразата, казана пред вратата.

Ти наруши условието – му казах аз и тръгнах към изхода. И веднага след обяда, на разходката в парка, разказах на компанията всичко от игла до конец. От този ден Фол престана да идва в стола, да участва в нашите разходки. Ние се бяхме разделили завинаги.

Отъкъс от книгата “Спомени” на Николай Генчев, издание на ИК “Гутенберг”, 2005