Жак Ширак
ще остане в
историята на консерватизма по всяка вероятност като един от най-некомпетентните
негови политици - използващ
методи в приложната политика, които определено
са от
арсенала на
крайно
левите и на шовинистичните политически кръгове
при участието им във
вътрешно-
и външнополитически
процеси по принцип – популизъм
и неподплътена
с никаква политическа реалност идеология
на отрицанието.
Ширак упорито прокара пътя
на френското „Не“ на един по произхода и същността си френски
идеал за обединена Европа като федерална структура.
Въпреки
предупреждението на критиците от собственото му правителство,
Ширак си науми, че чрез популизъм
и решение за референдум сред френското население за конституцията
на ЕС може да направи един вътрешнополитически
ход за укрепване на собственото си колабиращо
управление и да излезе от поредната криза на политиката си.
Но
се провали очаквано. За пореден път.
Проваляйки
този път
обаче една много по-висока цел - консенсуса около общоевропейската конституция
и
с това идейното
и функционалното единство на федерализма на
ЕС. Критично
хетерогенен в обществено-икономически
аспект
и
относително млад институционално, ЕС се нуждаеше от тази
конституция за старт – за да получи чрез нея вътрешна
кохерентност,
от една страна,
и стабилност в образа си навън
като федерално сформирование,
от друга.
Отворен остава обаче и друг въпрос
- за недообмисленото
формулиране на върховния
закон за ЕС
– с безумния си обем от над 400 страници, чието съдържание
е трудносмилаема храна дори за юристи,
за липсата на адекватно медийно
представяне,
липсата на елементарни опити в поне една страна за разяснение
на основните параграфи
на прословутата конституция.
Тя остана в тайна за обществото
и вината е на политиците и европарламентаристите - че гласувалите
и гласуващите
с референдум за ЕС-конституцията не знаеха и не знаят
всъщност
за какво гласуват. Французите не са единственият
народ в Европа, който
няма елементарна представа какво стои в този значителен по
количество и труден за разбиране правен материал. Всички страни
имат този проблем. И докато той
е налице, съществува
възможности
за политически грешки, спекулации и подстрекаване към национален
изолационизъм.
Неяснотата,
инертността да се решава по вече познати когнитивни модели и
страхът от новото и неизвестното са значителни фактори в
социално-психологическите процеси по принцип, а в политиката при
сюблимни
моменти
дори стават
основните фактори, които решават изхода на дадена ситуация.
Игнорира ли ги един политик, съдбата
му е предопределена.
Французите решиха с „Не“ поради неяснота
и гняв
- те
артикулираха решението си с наличните им социални мостри на масово
отношение към околния свят – страх от англосаксонския икономически
либрализъм, страх от загубата на социалната система, страх от
новите страни-членки, страх, че ще загубят идентичността си и
политическата си тежест. Така се изманеврираха в коловоза на
изолационизма,
от което
имат полза само крайните дефинитивно леви и „крайно десните”
левичарски формирования.
Ширак направи поредната си грешка в своя
близо 40-годишен негативен политически опит – горчив опит, в който
преобладават прекалено много поредни грешки... Но тази носи след
себе си най-много
и
най-тежки
последици – за французите, за ЕС сега и федерализма по принцип, и
за страните кандидат-членки, между които и България.
Решението на
френското правителство да проведе референдум, въпреки
че в страната всички социологически проучвания
предварително сочеха недоволството на френското население от
политиката на Ширак и социалните проблеми в страната като решаващи
фактори за едно потенциално „Не!“ срещу
конституцията
на Европа, беше и остава политическо късогледство.
С дългосрочен
негативен ефект за обединена Европа, както се очертава.
В
този контекст немското правителство при всичките му проблеми и
недостатъци
постъпи
рационално и достатъчно
дипломатично – отхвърли
навреме идеята
за референдум - предвид социално-политическата криза в Германия,
която предвещаваше подобен резултат като този в югозападната им съседка.
Французите не гласуваха срещу
Европа, те гласуваха де факто срещу
Ширак. Страшното е, че Жак Ширак знаеше това. Но реши за пореден път
в политическата си кариера, че „поне сега, най-сетне“
може да влезе като главна фигура в историята.
Този път
надеждата му заприлича на наполеоновия комплекс, от който
не един и двама консервативни политици на Стара Европа са
боледували и боледуват. Епикризата на заболяването се състои в
това, че някой се надява да принуди в последния
момент с
патетична популистка еквилибристика и заплахи френското население
да даде положителен отговор на някакъв въпрос. Ширак не скри, че
иска да остане в аналите на Европейската
и френската история
като онзи лидер, благодарение на когото е приета конституцията на
обединена Европа, като
онзи политик,
който е
играл ключовата роля в най-важния момент за ЕС.
Подобна
еквилибристика е инфантилна, предвид всички политически реалности
в страната му, но Ширак не е и показвал способност за друга
политика по време на всеки свой мандат. С подобна
логика артикулира всички основни вътрешно-
и външнополитически
дебати
от 40 години насам, в която
и институция
да
е работил.
След
френското „Не“ се очаква
домино-ефект при следващите
гласувания
в останалите страни членки. Допуска се и в другите страни много
малко граждани да са запознати с конституцията
на ЕС, сложно формулирана и непопуляризирана сред населението.
Очаква се несигурността и страховете, сугестирани
от крайно
леви и „крайно десни” левичарски групировки, но и от
консервативните противници на обща
Европа, да надделеят.
Предполага
се, че и едно ново гласуване с референдум през 2006 сред
французите не би помогнало. И се очаква по всяка
вероятност България да не влезе в ЕС през 2007.
Под е въпрос
дори 1 януари
2008. |