Трябва да разберем смъртта и да я опишем. Това е важно за живота. Човек
се появява от тъмнината на
утробата и
тялото му
отива в нищото.
Смъртта е състояние на
плътски
преход към безплътността. Умирането е граничен
инцидент.
Понякога е и избавление.
Тициан: "Седемте възрасти..." Преди
смъртта.
Смъртта е
свързана с основния въпрос на битието за всички цивилизации и
култури – какво следва след нея? Дали смъртта на тялото е краят и
на душата, и ако не, какво иде после. Точно заради това хората са
създали религиите, за да им го обясняват. Да ги успокояват.
По-добре е, ако знаеш, че
има живот след живота.
Повечето хора
не искат да говорят за смъртта. Не е прието. Ако го правиш,
често те считат за странен или луд. Но това е
нежелание, родено от страх.
В
световната литература има безброй описания на красива
и дори
възвишена смърт.
За Джон Кийтс тя е нежна
кадифена нощ, за Гъоте е сладката почивка на уморения странник, за
Байрон, Ботев и Петьофи е горда саможертва в името на свободата.
Но
само обстоятелствата около смъртта са такива.
Смъртта е
гадно, гадно нещо.
Няколко пъти се
появи край мен и знам това.
Самото събитие е
отвратително,
отблъскващо, недостойно. Всичките есенни, мрачни дни от началото
на Сътворението, когато вали черен, студен дъжд, не са толкова
подтискащи, колкото една секунда от смъртта.
Смъртта е
най-голямото унижение за разума. Това е мигът, когато съзнанието е
поставено на колене, защото несъвършеното му обиталище е
разрушено. Това е най-голямото изпитание за духа, тъй като му се
налага да прекрачва границата и да се изправя пред непознатото
ново съществуване. Мисля, че това е най-опасният момент, когато
можем да загубим душата си. Защото тя е уплашена и се
лута безсилно над тялото. Незнанието в този кратък миг може да се
окаже вечно.
Постоянно се
твърди, че има хора, които не се страхуват от смъртта. Това,
естествено, не е вярно. Има изключения, но те са сред безумците.
Няма нормален човек, който да не се страхува.
Парадоксалното
е, че идеалната, безсмъртната душа се храни от биологични
съставки, докато е в телесното убежище. Тялото поддържа
съзнанието, подхранва го с енергия и така то живее.
Ето един триумф
на материалното, би казал един материалист.
Но така е, само
докато съзнанието пребивава в крехката си черупка. След като
излети от нея, никой не знае какъв е пътят. Освен най-важното – че
може да съществува без плътта.
Ето един апотеоз
на идеалистическото, би казал един идеалист:
Когато умрем, плътта ни
се превръща в пръст, в
мазен
чернозем и елементи. Най-плодородните земи са над
ковчезите. Над
тях избуяват гори и цветя. Градските гробища обикновено са
най-зелени. Абсурдно е, но гробищата дават живот.
Семейните гробници са добра идея. Това е твоя,
позната територия. Близките ти десетки години са я обогатявали с
костите си. Друго е да спиш в земя, която баща ти е
наторил! Бащина земя. Ето един друг вид собственост. Няма нужда от
нотариален акт. Земята е само твоя, изначално, и там ти е мястото.
Семейният гроб наистина е само твой. Чака те много години,
търпеливо. През това време ти мразиш, обичаш, бориш се, радваш се
и се гневиш. Живееш. Но той все те чака. Тихо и неумолимо. За да
легнеш кротко там най-сетне.
Но това е само
тлението. Духът, второто издание на съзнанието, самостоятелната
енергия, има съвсем различна съдба. Точно там е разковничето. Това
е, което не знаем. Вярваме, че го има, но абсолютно нищо не знаем
за него. Религиите несръчно се опитват да ни го кажат.
Имало е хора,
които не са вярвали в това. Затова в
някои
примитивни култури се е практикувало предсмъртното човекоядство -
когато човек умирал, близките му
го принасяли в
жертва, преди да умре, и
го изяждали - така продължавал
да живее
чрез телата им.
В антична
Гърция, в Халикарнас, царувал цар Мавзол. След края му, неговата
спътница в живота Артемиза издигнала първият в света мавзолей - в
чест на Мавзол. После изгорила съпруга си, смесила праха в чаша
вино и я изпила. За да бъде винаги с нея. Толкова много го
обичала.
Аз вярвам, че
сме създадени от Бога. Създал ни е от от елементите. Съединил ги е
и се случил разум. От малката си временна спирка – Земята, мисля,
че това е най-великото и прекрасно нещо, някога правено във
Вселената.
Не се съмнявам,
обаче, че има други временни спирки във Всемира, където друго
съзнание вярва в това, в което и аз вярвам. Колко и те да
са безмерно различни от нас, не може да не е същото.
Когато живеем,
ние бавно умираме, без да осъзнаваме това. Смъртта е част от
живота и е в нас. Постепенно се пълним със смърт, без да я
подозираме. С всеки изминал миг. С всеки ден, който, както знаем,
никога не се повтаря, ни приближаваме към смъртният си одър. Всеки
ден пътуваме с един милиметър в час към небитието. Ужасно е, но е
така.
Това най-слабо
се усеща на младини, а най-силно - след определена възраст.
И времето
протича съвсем различно. Като си млад то е древно, историческо
понятие. Всяка година е равна на геологическа ера.
Но когато
остарееш, всяка година става равна на ден. Защото стремглаво се
носим към гроба. Все по-бързо. Много е тъжно, но е вярно.
За смъртта
често се казва, че не е страшна, че е страшна е мисълта за нея.
Страхът от нея.
Това е несериозно.
За мен няма
разлика. Смъртта си е смърт. С мисъл за нея или без. Никой не може
да ги раздели.
Смъртта
е най-често болка и страдание, които поразяват обвивката. Някога
философът-император Марк Аврелий писал, че болка няма, има само
представа за нея. Може би защото е бил господар на света и е
считал, че можа да заповядва дори на страданието. Сигурно на прага
е разбрал колко се е заблуждавал.
Понякога умираме в тежки мъки, сред телесни течности, и никакви
опиати не могат да ни помогнат. И, да! - тогава смъртта е
избавление. Но дори и в този случай, мисля, че в някое далечно,
малко, необезумяло ъгълче на съзнанието, човек пак се ужасява от
края.
Смъртта е
най-самотното човешко действие. Когато свършваме, близките ни са
съкрушени и скърбят. Но никой от тях няма да сподели смъртта ни,
за да не сме сами там. Никой няма да те подкрепи, като умре
с теб. Колкото и да те обичат. Винаги си сам пред границата.
А и нали един
ден ще бъдем заедно?
Всеки иска лека
смърт. Бърза, мигновена, да не разбереш какво ти се случва.
Искаме, когато удари часът, да заспим и повече да не се събудим.
Не всеки обаче е благословен с такъв изход.
Това е един
много сериозен повод да бъдем смирени, да не правим зло, да не Го
сърдим, би казал един християнин.
Бих го казал и
аз.
И все пак –
какво ли има след смъртта?
|