29-05-2005

На Владимир Путин определено не му харесва страната, в която Борис Березовски го остави за надзирател, докато самият той се изнесе към Лондон. С голяма мъка Путин тегли ярема си на верен съпруг на необичана съпруга. Много, за да не кажем всички политически нововъведения и филологически  разработки на березовското протеже доказват, че психологически той изцяло си е там – в златния век на
	Любовникът, който е нежелан, но освен това мами партньорката си, няма особено перспективни шансове в ничие легло

СССР. Както Ленин не обичаше Русия защото тя не беше Германия и в нея трудно се строеше социализъм, така и Путин не обича Русия защото тя вече не е империя.

За никакъв трети мандат той няма да тръгне да се бори. Даже едва ли ще издаяни и до края на втория. Нещо съвсем стана нефелен напоследък гарантът за сигурността на московските нужници. Ту ющенковите ционисти са му черни пред очите; ту на французчето се заканва да му отреже нещо си там, ама така, че повече да не му порасне; ту естонката имитира подигравателно... Все по-често се изпуска, все повече започва да прилича на градския луд на Европа.

Всичко му е писнало, но петербургските опричници, напълно умопомрачени от разграбването на мебелни магазини и разрояването на нефтени компании, не искат да го пускат да си ходи. Одеският политтехнолог, осрал се вече в Киев, все призовава към разстрели и друса политическата дъска. Но - напразно! Късно е.

Най-голямата геополитическа катастрофа на столетието вече се състоя - дрезденската резидентура бе закрита.

А как сладко е било, занимавайки се там с дела от огромно държавно значение да се чувстваш в ролята на заточено универсално войниче на Великата Империя! И какво от това, че са те наградили само с медалче на Щази от 3-та степен? Затова пък вечер в уютната дрезденска квартирка е можело с такова удоволствие да посръбваш изкусителна немска биричка, преживявайки не само съпричастноста си към сакралните тайни на световната геополитика, но и вълнуващата приобщеност към атрибутите на скромно обаятелната световна буржуазия.

Той си е бил роден неудачник – тройкаджия от бедно пролетарско семейство, израсъл в комунална квартира. Две са историите, които обича да разказва президентът на Руската федерация на своите колеги и на чуждестранните журналисти.

Едната е за кръстчето – е, това е просто между другото, заучена за вербовката на полезни буржуазни идиоти легенда. Втората е много по-сериозна, в нея се помайват и Фройд, и Юнг. Това е историята за притиснатия от мъничкия Вовка в ъгъла плъх, който се нахвърлил върху него. Очевидно с този плъх, съдейки по честотата, с която той се връща към темата, завинаги се е запазила някаква дълбинна нелокална квантово-механическа връзка, оказала решаващо въздействие върху мирогледа на бъдещия политик.

Но до политиката тогава е било още много далеко. "Аз си бях истински питерски гамен", казва веднъж Путин. (Виж, на това ще повярваме с готовност.) Но някаква невидима сила го измъква от тази мътилка и, без да му обещава лондонски или сингапурски кариери (за там се подбираха хора от съвсем друг социален произход), го довежда отначало до юридическия факултет на ЛГУ, а след това и до дрезденската квартирка.

И никакви по чудо изсипали се върху него след 15 години дворци, резиденци, вили на приятелчето Силвио, никакви "Патек Филипи" или "Юганскнефтегазове", разчленени заедно с "добре познатите му физически лица, отдавна работещи в областта на енергетиката", никога няма да могат да му заместят  онова усещане за могъщество, блясък, изпълненост на съществуването, служене на висша идея, което е изпитвал, вербувайки дрезденски пияници и наркомани. Тогава той просто е имал Велика Епоха.

Закриването на дрезденската резидентура става и лична трагедия на чекистския Акакий Акакиевич. Лоши хора му отнемат мекия и топъл шинел с кройката на Феликс Дзержински. А след това и кой знае защо го слагат на трон в чужда, непозната и неустроена страна (никакъв Ordnung, никаква вертикала, никакво имперско величие). Мръзне човекът, неуютно му е на разбрицания трон. Страшно му се иска да си тръгне, но от кого да иска разрешение, така и не знае.

Връзката с центъра отдавна е загубена. Опитва се да я възстанови на друго ниво. Удря поклони, пали свещи, обгражда се с номенклатурни попове. Но поповете се плашат от него. Прекалено си личи онова познато присвиване на студените рибешки очи. Много бързо разните му там «Арамиси» и «Аметисти» си спомнят за своите първи куратори.

Президентът не обича Русия. И най-главното - не вярва в нея. В последно време все по-често той открито и демонстративно й изменя с трупа на Съветския союз. Можеть быть тя, бедната днес, някога ще удвои брутния си вътрешен продукт и даже някой ден ще се доближи до нивото на задръстената Португалия. Но Путин никога вече няма да има дрезденска резидентура – този Рай на младостта, несъкрушим преден пост на Великата Империя. А да обичат отечеството си със странна лермонтовска любов такива като него не умеят.

Нищо истинско няма да се получи между него и тази страна. Той никога няма да я заобича. Даже да я поебе като хората няма да успее.

Да бяхте слезли от нея, а, Владимир Владимирович? И колкото по-рано, толкова по-добре.

Публикацията подготви Милен Радев